7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4312

София, 30.09.2024 г.

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. С. ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело № 611 от 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 95/03.01.2024г., подадена от Р. И. Й., чрез процесуалния представител адвокат Н. А. от АК-Б. срещу решение № 1163 от 08.11.2023г. по в. гр. д. № 1643/2023г. на Бургаския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 53 от 03.07.2023г. по гр. д. № 130/2022г. на Районен съд-Царево, е отхвърлен предявения от касатора срещу Ж. П. Й. иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 10 197,11 лв. обезщетение за лишаване от правото й на ползване на съсобствените имоти в [населено място], ул.“Ш.“ № 20 и ул. „Б.“, заедно с лихва в размер на 1448,93 лв. за периода от 19.06.2019г. до 31.03.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба -04.04.2022г. до окончателното изплащане на главницата и са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което осъдителният иск за лишаване от правото на ползване на съсобствени имоти бъде уважен със законните последици.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение по приложението на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009г. по гр. д. № 3204/2008г. на ВКС, II г. о., решение № 820/20.09.2011г. по гр. д. № 1009/2009г. на ВКС, І г. о., решение № 204/2005г. на I г. о. на ВКС, решение № 516/11.01.2011г. по гр. д. № 1385/2009г. на ВКС, III г. о., решение № 241/10.11.2014г. по гр. д. № 928/2014г. на ВКС І г. о., решение № 4/18.02.2016г. по гр. д. № 3322/2015г. на ВКС, II г. о., решение № 133 от 18.02.2019г. по гр. д. № 692/18г. на II г. о. на ВКС, решение № 544 от 23.07.2020г. по гр. д. № 736/2009г. на IV г. о. на ВКС, решение № 39/14.07.2020г. по гр. д. № 3039/2019г. на ВКС, І г. о., решение № 50/23.07.2021г. по гр. д. № 3293/2019г. на ВКС, ІІ г. о. и др., с която се приема, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава и от този момент той дължи заплащане на обезщетението като е достатъчно писмената покана да е достигнала до своя адресат - ползващия имота съсобственик (решение № 121 от 07.04.2014г. по гр. д. № 3230/2013г., ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013г. по гр. д. № 1011/2013г., ВКС, II г. о.).

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Ж. П. Й., чрез процесуалните си представители адвокат Б. Б. и адвокат Д. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че през 1990г. ищцата Р. И. Й. е сключила брак с Й. П. Й., който е починал през 2015г. и оставил за наследници ищцата и майка си К. Д.. Майката К. Д. е починала през 2021г. и оставила за свой наследник сина си ответника Ж. Й.. Двамата сина - Ж. и Й., заедно с майка си К. Д. са наследници на своя баща и съпруг П. Й. Д., починал през 2013г.

Посочено е, че с н. а. № 37/11.08.1972г. П. Й. Д. и Н. Ж. Н. са закупили от Я. Д. Н. дворно място - поземлен имот с идентификатор [№], с адрес [населено място], [улица]и [улица]. В дворното място е построена двуфамилна триетажна жилищна сграда с идентификатор [№], състояща се от първи етаж, разделен на два дяла - източен с вход от общото стълбище от изток, състоящ се от кухненски кът, спалня и коридор и западен - с вход от западната част на жил. сграда; втори етаж - самостоятелно жилище с вход от общото стълбище от изток и от изграденото външно стълбище от западната страна, състоящо се от дневна, две спални, кухня, баня и тоалетна с предверие, коридор и тераси; трети етаж - самостоятелно жилище с вход от общото стълбище от изток, състои се от дневна, две спални, кухня, баня и тоалетна с предверие, коридор и тераси; както и обща част - подпокривно пространство с достъп от стълбището на сградата и ползваща се като склад. Към източния дял на първия етаж е построена второстепенна постройка, която се ползва като кухня, със санитарен възел и входно антре, а до кухнята на изток е построена стопанска постройка. Поземленият имот е разделен на два дяла за ползване - източен и западен, със самостоятелни входове. За изградената жилищна сграда и пристройки и допълнителни постройки в поземления имот липсват документи, както за построяването, така и за разделянето на сградата на самостоятелни обекти - жилища.

Посочено е, че от заключението на вещото лице по приетата по делото експертиза се установява, че къщата се ползва както от ответника и семейството му, така и от трето лице, което не е страна по делото.

Прието е за установено, че през 2005г. Й. е напуснала имота и се е върнала да живее в родната си къща в [населено място], общ.Д.. Посочено е, че ищцата е изложила твърдения, че през 2018г. е решила да се завърне в имота, но К. Д. и синът й Й. не са я допуснали да влезе в къщата и са я изгонили. Твърдяла, че след смъртта на съпруга й, чиято наследница се явява и ставайки съсобственик на ид. части от имота, целият се е ползвал единствено от ответника и от неговата майка, а след нейната смърт - само и единствено от ответника.

Прието е за установено, че Р. И. Й. отправила нотариална покана до К. Д. от 14.06.2019г. и до Ж. Й. от 14.02.2022г., с които поискала заплащане на обезщетение за лишаването й от право на ползване на имота или за осигуряване на достъп до него. Посочено е, че на тази покана е отговорено с писмо от Д., изпратено до адреса на ищцата в [населено място], [община], получено в пощенската служба на [населено място] на 28.06.2019г. и предадено за доставка на служителя в ПС Крайници, че може да ползва имота си. Ищцата е изложила твърдения, че не е получила писмото.

Посочено е, че от събраните по делото гласни доказателства, е установено, че за първи път от 14 години, след като е напуснала семейното жилище и без да се е интересувала от имота, ищцата го посетила късно вечерта около 23,15 часа, със свидетеля К. и без да предупреди и след като излиза майката на ответника К. започват да й искат пари за обезщетение и се скарват. Посочено е, че след това ищцата и К. напускат сградата и завеждат жалба срещу К. Д. за самоуправство в РП - Ц.. Съобразено е, че след извършване на проверка прокуратурата е отказала да образува досъдебно производство, тъй като е установено, че бравата на жилището на Д., в което живее и ответникът не е сменяна, а вещите, които се намирали в него Д. твърдяла, че са закупени отпреди брака на ищцата със сина й Й. и не са нейна собственост. Посочено е, че ищцата е подала жалба и до кмета и до Агенцията по кадастър.

От показанията на свидетеля С. е прието за установено, че баба К. много държала на снаха си Р. и след смъртта на сина си й е предоставила двете стаи от етажа, в които живеели ищцата и мъжът й, които били непокътнати -“Държеше ги като музей“, предназначени за снахата, но ищцата никога не е искала да се връща и да живее в тази къща; през 2018г., когато станал инцидента и се скарали баба К. била много изплашена, защото ищцата и придружителя й я „гонили във вътрешната стая „ да искат пари“; бабата била готова да даде 5000 лв., но ищцата искала повече; заявила, че никога не е ставало дума за предоставяне ползване на имота на ищцата и тя никога не е предявявала искане да го ползва, в който смисъл били и показанията на всички разпитани по делото свидетели на ответната страна.

Въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият съсобственик има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Прието е, че в конкретния случай не е установено ответникът да ползва лично съсобствената вещ в цялост, а напротив установено е по делото, че част от процесната жилищна сграда се ползва от трето лице -сем. Н., като не е изяснено каква точно част от къщата се ползва лично от ответника и каква - от третото лице и семейството му.

Изложени са мотиви, че не е установено ответникът да е възпрепятствал ищцата да ползва част от имота по предназначение, а пред полицейските служители в досъдебното производство, образувано във връзка с подадената жалба от ищцата и в настоящото производство ответникът е заявил, че ако желае може да ползва имота като й предостави една стая от него. Взето е предвид и че на отправената покана до К. Д. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването е отговорено, че може да ползва имота. Изложени са съображения, че в решение № 129/1986г. на ОСГК на ВС е прието, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна при наличието на отправена до ползващия съсобственик писмена покана, при което последният има право да предложи на този, който му е отправил поканата да му предостави възможност да ползва общата вещ, за да се освободи от отговорност. Прието е, че няма право на обезщетение този, който отказва да приеме такава възможност, т. е. не претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме. Прието е, че при отправена по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС писмена покана, ако ползващият съсобственик отговори, че предоставя ползването на общата вещ в съответствие с правата на съсобственика, който не я ползва и той откаже, обезщетение не се дължи. Посочено е, че в конкретния случай ответникът не е ползвал целия имот през сочения период, както и че ищцата не е имала желание да ползва имота, достъпът до който не й е бил забранен, нито пък е възпрепятствана по друг начин, поради което предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването е отхвърлен.

След анализ и преценка на така изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав приема, че поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване не са налице.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Принципни правни въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си и по отношение на които да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, по същество липсват в приложеното изложение за допускане на касационното обжалване към касационната жалба. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че приетото от въззивния съд изцяло съответства на константната практика на ВКС по приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, съгласно която ползването на недвижим имот от страна на единия от съсобствениците по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се изразява в установяване на фактическа власт върху имота по начин, който да препятства достъпа на другия съсобственик до този имот и съответно възможността му да ползва имота съобразно правата си в съсобствеността. Подобно препятстване би било налице ако само единият от съсобствениците разполага с ключ, а оттам и с достъп до имота, докато другият съсобственик е лишен от възможността за достъп, а оттам и от възможността за реално ползване. Възпрепятстване би било налице, ако се установи, че пречките са били създадени именно от другия съсобственик, а не от останалите обитаващи жилището лица, както и да са били създадени умишлено –решение № 708 от 19.12.2009г. по гр. д. № 3579/2008г. на ВКС, ІІ г. о. В конкретния случай, въззивният съд е установил, че достъпът до процесния имот не е бил забранен на ищцата, нито пък е била възпрепятствана по друг начин да го ползва (доколкото бравата не е била сменяна), поради което следва да се приеме, че изводите на съда изцяло съответстват на трайно установената практика на ВКС.

Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ. Достатъчно е неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик. За да се освободи от отговорност последният следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право - решение № 119 от 11.03.2009г. на ВКС по гр. д. № 3204/2008г., II г. о., ГК, което в конкретния случай въззивният съд е установил, че е сторено. Обезщетение не се дължи, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.

В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че част от имота се ползва от трети лица – както е прието в ТР №7/2012 от 02.11.2012г. по тълк. д.№7/2012г. на ОСГК на ВКС, претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това :

- той или член на неговото семейство продължава пряко и неспосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик,

- той или член на неговото семейство не си служи пряко и неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа),

- ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

Наличието на подобни обстоятелства по делото не е установено, поради което следва да се приеме, че при постановяване на решението си въззивният съд изцяло се е съобразил с разясненията, дадени в тълкувателното решение.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1163 от 08.11.2023г. по в. гр. д. № 1643/2023г. на Бургаския окръжен съд, по касационната жалба на Р. И. Й..

ОСЪЖДА Р. И. Й., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Ж. П. Й., ЕГН [ЕГН], сумата от 1000 лв. (хиляда лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: