ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2502

30.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 933 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗД „Евроинс“ АД, чрез пълномощника му юрк. Б. Г., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 41/07.02.2024 г., постановено по в. т. д. № 673/2023 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 2 търговски състав, в частта, в която е уважен предявеният от М. Б. М. срещу ЗД „Евроинс“ АД иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10000 лв. (искът е отхвърлен за разликата до присъдения от първоинстанционния съд размер от 15000 лв., при общо предявено парично притезание от 60000 лв.), представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди при настъпило на 24.01.2020 г. ПТП, ведно със законната лихва от 25.02.2020 г. до окончателното заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение – в обжалваната от него част, е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, тъй като, макар и в процеса на доказване да е било установено правнорелевантното обстоятелство, че застрахованият при ответното застрахователно дружество водач на процесното ПТП (по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите) не е извършил твърдяното от ищеца виновно противоправно деяние (той е възприел като опасност пострадалото дете в момент, в който е могъл да предотврати настъпване на вредоносния резултат само при екстрено спиране, което с оглед на факта, че пешеходецът е бил с гръб към платното за движение, предотвратимостта на пътния инцидент представлява само житейска неоправдана хипотеза), в противоречие с правилата на логическото мислене въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че чрез своето виновно противоправно поведение водачът на МПС е причинил твърдените вредоносни последици.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материални и процесуални въпроси: 1. „Налице ли е движение с несъобразена скорост, ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия?“ (по този материален въпрос се твърди противоречие с решение № 683/20.01.1985 г. по н. д. № 665/1984 г., ІІІ н. о. на ВС; решение № 17/13.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50230/2016 г., IV г. о. и решение № 185/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 889/2012 г„ IV г. о.) и 2. „При формиране на вътрешното си убеждение решаващият състав следва ли да съблюдава правила, които нямат юридически характер, но обезпечават истинността на фактическите му констатации?“ (по този процесуален въпрос се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 12 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. дело № 1/2001 на ВКС, ОСГК).

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, при съвкупния анализ на събраните доказателствени средства и способите за установяване на причинно-следствените връзки между фактите и явленията в природата (САТЕ, СМЕ) въззивният съд е приел за установено в процеса на доказване виновното противоправно поведение на водача на процесния лек автомобил - Н. В., чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период от ответното застрахователно дружество. От показанията на застрахования водач на процесния лек автомобил е счел за изяснено, че делинквентът е възприел двете деца още преди да предприеме маневрата, при която е завил наляво. Видял е, че те не са били съпроводени от възрастен човек, който да осъществява непрекъснат контрол върху тях. Съобразил е нормативните правила, уредени в чл. 116 ЗДП и чл. 117 ЗДП, както и тези, съгласно които винаги децата са възможно предвидимо препятствие, което водачите на МПС трябва да вземат предвид – арг. чл. 20, ал. 2 ЗДП, предписващ, че при избиране на скоростта на движението водачите на ППС следва да преценяват атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя и на превозното средство, превозвания товар, характера и интензивността на движението, конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Счел е за изяснен от приетата комплексната СМАТЕ следната динамика (механизъм) на настъпване на процесното ПТП: водачът Н. В. е имал обективна възможност да забележи намиращото се на тротоара дете, когато е бил на разстояние 23,18 м. от мястото на удара – в момента, когато е завършвал маневра „ляв завой“. Пострадалият се е намирал в клекнало положение на тротоара - с гръб към платното за движение. В случай че водачът на МПС би предприел екстрено спиране, е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара – намирал се е на разстояние по-голямо от опасната зона. Безспорно било установено и, че преди удара пешеходецът е тичал към платното за движение, опитал се е да спре, когато е видял лекия автомобил, но поради високата си скорост се е подхлъзнал и паднал. При падането краката му се намирали напред, вследствие на което достигнали до лекия автомобил, при което десният му крак е контактувал с долната дясна част на автомобила в областта на десния праг пред предното дясно колело и предната дясна врата. При това съприкосновение между него и автомобила е получена описаната в исковата молба фрактура, която е съответна на увреждане, причинено от огъвачен механизъм. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е обосновал своя правен извод за неоснователност на фактическото твърдение на застрахователя, че релевантното травматично увреждане е вследствие от падането на пострадалия на пътното платно.

Съобразявайки установените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост и тълкувателните разяснения, дадени в ППВС №4/1968 г., въззивният съд е счел, че заместващото обезщетение за причинените на увредения пешеходец болки и страдания – вследствие на получените травматични увреди (разместена, закрита, коса фрактура на дясната голямопищялна кост в областта на средна, долна трета) и проведения лечебен и възстановителен процес, възлиза на сумата от 20000 лв. Приемайки за основателно релевираното от ответника частично правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалото дете (предприело е внезапно пресичане на пътното платно, бягайки на необозначено с пешеходна пътека място, пред паркирал лек автомобил, който му е пречел да вижда движещите се по пътя автомобили – при тъждествен принос на двамата участници при настъпване на процесното ПТП в единния, цялостния съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната действителност), апелативният съд е уважил предявения осъдителен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер на 10000 лв. (20000 лв. х 50%).

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставените от касатора два материални и процесуални въпроси в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не отговорят на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По същество, с тях се навежда довод за необоснованост на въззивното решение. Дали при преценка на конкретното казуално участие в процесното ПТП на водача на лекия автомобил и пешеходеца въззивният съд неправилно е приел за установено, че водачът на МПС се е движел с несъобразена скорост, която с оглед на конкретната пътна обстановка не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. В този смисъл, при съобразяване дали следва да бъде приложен селективният критерий, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, на който касаторът се позовава, касационният съд не може да преценява дали при формиране на вътрешното си убеждение въззивният съд е приложил правилата, които нямат юридически характер, но обезпечават истинността на фактическите му констатации. Именно тези критерии, обосноваващи един от пороците на съдебното решение – необосноваността, вследствие на допуснато процесуално нарушение, които биха обусловили неправилността на крайния съдебен акт, са изяснени в т. 12 от цитираното в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК тълкувателно решение. Както бе изяснено, дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка (неправилно прилагане на правилата на логическото мислене), представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, действително извършените процесуални действия и положените усилия от процесуалния представител на ищеца адв. Р. И. М. от САК - при изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС, в полза на този адвокат трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 1200 лв. с ДДС (той е сходен с установените минимални размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/9.07.2004 г. – 1560 лв. с ДДС, които не са задължителни, а трябва да се преценяват само като примерни).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41/07.02.2024 г., постановено по в. т. д. № 673/2023 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 2 търговски състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД ЗД „ЕВРОИНС“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Р. И. М. от САК, с адрес [населено място], [улица], ет. 4 сумата от 1200 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.