Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. ф. 26030 – [населено място], чрез процесуалния си представител юрисконсулт Кр.П., срещу въззивно решение №104/16.06.2015г. постановено по възз. гр. д. №113/2015г. на Ямболския окръжен съд, с което е отменено решение № 25/15.01.2015г. по гр. д.№1418/2014г. на Районен съд – Ямбол в частта, с която е прието за установено на основание чл. 422 вр. с чл. 124 ал. 1 ГПК, че ответникът Ж. Й. С. дължи на ищеца сумата 9 314.23 лева, представляваща вреди, причинени от липси на имущество, констатирани с акт за начет № 13-00-2291/08.11.2013г. и сумата 1 140.52 лева изтекли лихви за периода 28.08.2012г. - 08.11.2013г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 67/2014 г. на РС - Ямбол.

В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – основания за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в текста на касационната жалба, са релевирани доводи за селектиране на жалбата в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички представени по делото и относими за спора доказателства, като изгради своите изводи върху цялата съвкупност от тях, а не да подхожда избирателно, в т. ч. и да игнорира определени доказателства за сметка на други. По този въпрос страната твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика - ТР№1/17.07.2001г. по т. д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба Ж. Й. С., чрез процесуалния си представител адв.Д.Н., в срока по чл. 287 ГПК е подал писмен отговор, в който оспорва жалбата и изразява становище, че не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:

За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 422 ал. 1, вр. с чл. 124 ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че по съставения акт за начет за причинени на ищеца вреди, изразяващи се в липси на материални ценности /отбранителни продукти/, ответникът е оборил, при условията на пълно и главно доказване, фактическите констатации в акта. Направени са изводи, че акта за начет е съставен при редовно спазена процедура – издаден е от компетентен контролен орган /чл. 31 ЗДФИ/, отговаря на изискванията по чл. 43 ал. 2 ППЗДФИ и чл. 17 и сл. ЗДФИ, връчен е на ответника, който е дал обяснения; както и че за направените в него фактически констатации са приложени съответни писмени доказателства. Същевременно е изтъкнато, че значението на акта за начет се изчерпва единствено с установената в чл. 22 ал. 5 ЗДФИ материална доказателствена сила по отношение на съдържащите се в него фактически констатации - те се смятат за истински до доказване на противното. В тази връзка съдът е посочил, че ответникът по иска е ангажирал писмени и гласни доказателства, които обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, опровергават констатацията в акта за начет, че установената липса на материални ценности за ревизирания период се дължи на противоправно поведение на отчетника. Отбелязано е, че извършената предходна инвентаризация /м. 11.2011г./ в поверените на С. складове е приключила без констатации за липси на отбранителни продукти. Непосредствено след това, в един продължителен период от време от 3 месеца, ответникът е отсъствал от работа, без обаче ръководството на поделението да е изпълнило задължението си да организира предаване и приемане на складовете. Последните са продължили да бъдат ползвани и обслужвани от други отчетници, вкл. влизали са без проблем и други военнослужещи лица, които са взимали и разходвали нужните им отбранителни продукти, т. е. достъпът до складовете е бил на практика безконтролен. При завръщането си на работа, ответникът е констатирал излишъци с неизяснен произход и незаприходени, за което е сигнализирал прекия си началник. Така установените факти, обсъдени в съвкупност и анализирани в хронологическата им последователност, са дали основание на съда да приеме, че актът за начет не отразява действителното фактическо състояние за наличието на зачислените на С. материални средства и тяхното движение, което изключва причинно-следствената връзка между констатираните липси и неправомерно отчетническо поведение. С тези решаващи мотиви е направен изводът, че ответникът е провел пълно насрещно доказване на възраженията си по съставения акт за начет, поради което фактическите констатации в него са опровергани и документът не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно констатацията, че материално-отговорното лице е причинило на военното формирование вреда от липси на отбранителни продукти за изследвания период в размера, посочен в издадената заповед по чл. 417 т. 8 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол на поддържаното от касатора основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика / ТР№1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/.

Съгласно приетото по т. 1 на ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280 ал. 1 ГПК от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички представени по делото и относими за спора доказателства, като изгради своите изводи върху цялата съвкупност от тях, а не да подхожда избирателно, в т. ч. и да игнорира определени доказателства за сметка на други – е по принцип релевантен, но не е от обуславящо значение за изхода на спора по делото. На първо място, въпросът е поставен общо, а не в контекста на конкретни правни разрешения и действия на съда, нито в контекста на решаващите му изводи, поради което същият не може да обоснове общото основание за достъп до касация – чл. 280 ал. 1 ГПК. Посоченото, само по себе си е достатъчно, за да не се допусне касационният контрол. На второ място, липсва надлежна аргументация на въпроса – не се сочи конкретно в какво се изразява избирателният подход на въззивния съд – кои са доказателствата, които са игнорирани и необсъдени, или кои са произволно избраните от съда, за да мотивира решението си. На следващо място, последователно в практиката си ВКС е разяснявал, че основанията за достъп до касационно разглеждане на делото по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК не са тъждествени с основанията за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК и е недопустимо в стадия по селекция на жалбата да се обсъждат доводи, свързани със законосъобразността и обосноваността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В случая, касаторът е допуснал смесване на двата вида основания, като искането му за допускане на касационното обжалване е аргументирано с оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, а формулираният въпрос отразява несъгласието му с преценката и анализа на доказателствата, направени от въззивния съд /както всъщност са и оформени в един писмен документ касационната жалба и изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК/.

Ето защо, поставеният от касатора общ въпрос за задължението на въззивния съд да разгледа и анализира, поотделно и в съвкупност, всички събрани по делото и относими за спора доказателства, не може да обоснове допускането на касационния контрол. Извън това, следва да се отбележи, че въззивната инстанция е изпълнила процесуалното си задължение да разгледа и обсъди подробно всички доводи и възражения на страните, въведени в процеса и е основала изводите си на представените по делото доказателства, обсъждайки ги поотделно и в съвкупност, при съблюдаване правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса. Конкретните изводи, направени в резултат на извършената от съда суверенна преценка на събрания доказателствен материал, са относими единствено по конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата 900 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №104 от 16.06.2015г., постановено по възз. гр. д. №113/2015г. на Ямболския окръжен съд.

ОСЪЖДА В.ф. 26030 – [населено място], на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, да заплати на Ж. Й. С. с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.”А”, ет. 1, ап. 1, направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 900 /деветстотин/ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.