Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ХЕЛЛЕНИКА“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 260164 от 25.11.2020 г. по в. ч.т. д. № 532/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено определение № 260533 от 11.09.2020 год., постановено по т. д. № 1964/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С последното съдът е прогласил, че не е международно компетентен да разгледа предявените от настоящия частен касатор срещу „ПАТТИЕ ВАТЕРУИЗЕН“ Б.В. –търговско дружество, регистрирано в К. Н, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 15 500 евро, частичен иск5 148.80 лв., представляваща възнаграждение по договори за изработка – корпусна работа по новостроящи се кораби в „Pattje – Waterhuizen“, К. Н, сключени на 15.04.2019 г. и 06.06.2019 г. и сумата от 3 894 евро, представляваща сбор от дължимите мораторни лихви върху главниците за периода от падежа на всяка от тях до 02.12.2019 г. и е прекратил производството по делото.

В частната касационна жалба се излагат доводи, че определението е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Частният касатор навежда оплакване, че атакуваното определение се намира в противоречие с установената съдебна практика на ВКС по въпроса за тълкуването на договорите и приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД. Поддържа, че в настоящия случай съдът неправилно е тълкувал разпоредбите на чл. 7.2 от сключените между страните договори, определящи приложимост на българското законодателство, като препращането към българското законодателство включва приложимостта както на материалното, така и на процесуалното право. За приложими намира правилата на КМЧП относно определянето на компетентен съд, а компетентността на българския съд произтича от чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП, защото ищецът е юридическо лице, чието седалище е в България. Поддържа още, че характерната престация по договора се осъществява от лицето, което предоставя услугата, т. е. от ищеца – изпълнител по изработката, поради което са налице основанията за приложимост на чл. 94, ал. 2 КМЧП. Излагат се доводи и за приложимост на чл. 25, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, тъй като между страните е налице уговорка за определянето на компетентен съд, а договорно определената приложимост на българското законодателство означава и включва приложимост и на българското процесуално право.

Искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното определението е основано на процесуалноправния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за тълкуването на договора и разкриването на действителната обща воля на страните, разрешен според жалбоподателя в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. № 1698/2018 г. на II т. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 151 от 05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. II т. о., решение № 157 от 30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г., II т. о., решение № 128 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на II г. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на I т. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на II т. о. и решение № 37 от 04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, I г. о.

Навежда се също, че е налице селективният критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос, който според жалбоподателя е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: Дали приложимото право включва в себе си и приложимост на процесуалното право? И дали волята на страните да се прилага българското право следва да се тълкува и в смисъл, че се прилага и българският процесуален закон, което обуславя компетентност на съда и по кои правила се определя тя?

Поставя се и въпросът за приложимото право в случая, когато страните са избрали да е приложимо правото на едната от тях, по отношение на който се твърди наличието на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваване на Решение на СЕС от 27.02.2020 г. по дело С-803/18 AAS „BALTA“ срещу UAB „GRIFS AG“.

Частният касатор сочи и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована с противоречие на решаващите мотиви на съда със застъпеното от жалбоподателя становище, че изборът на приложимо право включва и споразумение за компетентен съд, без това да е изрично уговорено.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и при приложение на чл. 40, ал. 2 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – „ПАТТИЕ ВАТЕРУИЗЕН“ Б.В. – търговско дружество, регистрирано в К. Н.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да потвърди обжалваното определение, съставът на въззивния съд е съобразил, че съгласно чл. 7 от сключените договори, наименуван „Арбитраж“, изпълнителят и възложителят ще направят всичко възможно да уредят всички спорове, които биха могли да възникнат, по най-приятелски начин (ал. 1), като това споразумение се урежда от българското законодателство /„bulgarian law“/ (ал. 2). Изложил е, че систематичното място на клаузата в раздел „Арбитраж“ от договорите и смисловото й тълкуване налагат извода, че същата намира приложение единствено при постигане на арбитражно споразумение между страните. Отделно от горното, извън систематичното си място, разпоредбата на чл. 7, ал. 2 съставлява клауза за избор на приложим закон, който урежда облигационното отношение. Определянето на приложимо право е самостоятелна уговорка с материалноправни последици, която не включва имплицитно избор на компетентен съд, докато уговорката за договорно възлагане на спора на чуждестранен съд е с процесуалноправни последици.

Въззивният съдебен състав е посочил, че това разграничение е последователно застъпвано както в европейското, така и в националното законодателство. В разпоредбата на чл. 25 от Регламент № 1215/2012 г. е предвидена възможност за страните да договарят, че съд или съдилища на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, а в чл. 3 от Регламент (ЕО) № 593/2008 г. относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) е предвидено, че договорът се урежда от избраното от страните право. По идентичен начин в КМЧП са разграничени уговорките за избор на компетентен съд и избор на приложимо материално право (чл. 23 и чл. 93).

Изложил е съображения, че с оглед правната сигурност клаузата за избор на компетентен съд трябва да е ясна и изрична, като в случая клаузата на чл. 7, ал. 2 от договорите не съставлява уговорка за предоставяне на процесуална компетентност на българския съд. Уговорената приложимост на българското законодателство е единствено по отношение на материалния закон. Въпросите за международната юрисдикция на българския съд се регламентират от норми с процесуалноправен характер. Релевантни за разглеждания казус са разпоредбите на общностното право и конкретно Регламент (ЕС)№ 1215/2012. Въпросите за международната компетентност се регламентират с предимство от актовете с международночастен характер.

Наличието на общностен акт, уреждащ процесуалната компетентност, изключва приложимостта на ГПК и КМЧП.

Изхождайки от тези съображения, въззивният съд е заключил, че с юрисдикция да разгледа спора разполага съответният местно компетентен съд в К. Н, в която държава членка се намира както седалището на ответника, така и местоизпълнението на договорите според критериите на чл. 7, т. 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012.

Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, по следните причини:

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които частният касатор поддържа. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е включен в предмета на спора и да е обусловил изхода на делото, но същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. По така формулирания правен въпрос за приложение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и съблюдаване от съда на въведените с нея критерии, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, включително сочената в изложението за допускане на касационно обжалване. В цитираните от частния касатор съдебни актове на ВКС е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на посочената норма изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля.

Възприемайки изцяло посочената практика и съобразно данните по делото, настоящият съдебен състав приема, че в случая въззивният съд е извършил съответстващо на изяснените по посочения начин критерии за тълкуване на договорните клаузи на чл. 7.2 от двата сключени между страните по спора договора. Двете клаузи са с идентично съдържание и въззивният съдебен състав е изложил подробни мотиви кои са отчитаните обстоятелства, за да се приеме съдържание на клаузите в постановения в атакуваното определение смисъл. При така извършеното тълкуване, съставът на Апелативен съд – Варна не се е отклонил от константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД.

Втората група въпроси не отговарят на общия селективен критерий за достъп до касация, тъй като са теоретични, при формулирането им се изхожда от тези на жалбоподателя, които не са възприети от съда след тълкуване на горепосочените идентични клаузи от двата договора и не се подкрепят от данните по делото. Освен това, така, както са формулирани, въведените въпроси предполагат извършване на преценка за правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да се осъществява в стадия по селекцията на касационните, респ. частните касационни жалби, съответно не може да обоснове допускане на исканото обжалване – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Същото се отнася и до третия формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос. Само за пълнота следва да се посочи, че цитираното от частния касатор решение на Съда на Европейския съюз, с което според него въззивният съд се е произнесъл в противоречие, не е относимо към разглеждания случай. Същото касае тълкуването на членове от раздел 3 от глава II от Регламент № 1215/2012, установяващи правила за компетентност в областта на застраховането, предназначени да защитят икономически по-слабата страна по договора и които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, какъвто не е настоящият случай.

Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г.

Очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК и би била налице при съдебен акт, който страда от особено тежък порок, установим изцяло от неговото съдържание, без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, атакуваното въззивно определение не би могло да се определи като очевидно неправилно.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 260164 от 25.11.2020 г. по в. ч.т. д. № 532/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.