Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1250/15.10.2020 г. по в. гр. д. № 2067/2020 г. Бургаският окръжен съд потвърдил решение № 114/10.04.2020 г. по гр. д. 530/2019 г. на Несебърския районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. Н. Г. срещу С. Ж. У. иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на обезщетение за получени от ответника добиви от два магазина, находящи се в [населено място], [улица], чрез възстановяване на половината от събраните от ответника наеми за туристическите летни сезони на 2014, 2015, 2016 и 2017 г., като погасен чрез прихващане, и иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване на ищцата от право на ползване на магазините за летния туристически сезон на 2018 г. в размер на 15 000 лева като неоснователен.

Ищцата е подала касационна жалба срещу въззивното решение с оплаквания, че същото е частично недопустимо, съответно - неправилно - касационни отменителни основания по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Съобразно изложеното в исковата молба и направените уточнения, включително и в съдебно заседание, първоинстанционният съд приел, че са предявени искове за възстановяване на половината от събраните от ответника наеми от двата магазина за летните туристически сезони на 2014, 2015, 2016 и 2017 г. и за обезщетение за лишаване от ползването на магазините за летния туристически сезон на 2018 г. в размер на средния пазарен наем за подобни обекти.

Ответникът е оспорил исковете като неоснователни и е въвел и възражение за прихващане със стойността на изпълненото от него строителство.

По делото е установено, че страните са бивши съпрузи. С влязло в сила решение между тях е извършена делба, като в дял на ищцата са поставени 1/2 ид. ч. от дворното място, ведно с построения в него източен близнак от двуетажна жилищна сграда - семеен пансионат на четири етажа, а в дял на ответника - 1/2 ид. ч. от дворното място, ведно с построения в него западен близнак и магазин за хранителни стоки с площ от 52 кв. м.

Процесните два магазина, намиращи се през източния близнак, са изградени от ответника през периода март - май 2013 г. и са извън обема на допуснатата до делба сграда на пансионата, в делбената маса не са включени нито ресторантът към пансионата, нито фоайето към пансионата и ресторанта, на мястото на което магазините са изградени. Съобразно тези данни и предвид влязлото в сила решение по извършване на делбата, според което страните са съсобственици на дворното място при равни права, съдът приел, че на основание чл. 92 ЗС по приращение същите са съсобственици на процесните магазини с дялове по 1/2 ид. ч. и намерил за неоснователно твърдението на ищцата, че е станала изключителен техен собственик.

По иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС съдът приел, че от правно значение е дали ползващият съсобственик е реализирал доходи и дали те са резултат и от ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална част, от ползването на която последният е бил лишен. В случая това е претенцията на ищцата за добиви от вещите чрез възстановяване на половината от събраните от ответника наеми за туристическите сезони на 2014, 2015, 2016 и 2017 г. По този иск в тежест на ищцата е да докаже наличието на съсобственост - обстоятелство, което е установено по делото, както и реализираните ползи от съсобствения имот, във връзка с което са показанията на свидетелите Б. Б. и Р. В. и обясненията на ответника по реда на чл. 176 ГПК, от които първоинстанционният съд приел, че процесните магазини са били отдавани под наем. Съдът посочил, че когато общата вещ не се ползва лично от един от съсобствениците, а само се добиват ползи от нея, съответната част от тях се дължи на останалите съсобственици без покана. По тези съображения искът с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС е приет за доказан по основание. Съдът посочил, че при липса на доказателства за конкретния им размер оценката на ползите, от които неползващият съсобственик е лишен, следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната пазарна стойност. Съобразно заключението на тройната счетоводна експертиза средният пазарен наем за магазина със застроена площ 30.08 кв. м. за процесния период възлиза общо на 26 700 лева, а за магазина със застроен площ 31.04 кв. м. - 22 552 лева, или общо за двата- 49 252 лева, 1/2 от които се равнява на 24 626 лева. Ищцата претендира 20 000 лева и не е направила увеличение на размера на предявения иск, поради което претенцията е основателна в заявения размер.

С оглед приетата основателност на иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС първоинстанционният съд разгледал заявеното от ответника при условията на евентуалност възражение за прихващане до размера на половината от разходваните суми за изграждането на процесните магазини и приел, че съобразно заключението на техническата експертиза пазарната стойност на магазините с включен метод на приходната стойност е в размер на 78 218 лева. Във връзка с довода на ищцата, че тя се е противопоставила на узаконяването на магазините и е поискала тяхното премахване, първоинстанционният съд се позовал на заключението на вещото лице В., според което за магазините няма никакви строителни книжа, и на заключението на вещото лице А., според което строежът подлежи на препроектиране, за да отговаря на нормите и за да се промени подходът към ресторанта и пансионата, но е посочил, че при извършената от органите на общината проверка на място не е било установено нарушение на чл. 154, ал. 3 ЗУТ и няма предпоставки за започване на административно производство по чл. 225 ЗУТ, няма и доказателства за наличие на издадено предписание за премахване на процесните обекти. Поради това няма пречка осъщественото строителство да се претендира като подобрение на имота. По тези съображения съдът приел, че възражението за прихващане следва да бъде уважено за половината от 78 218 лева или за 39 109 лева, при което положение искът с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС следва да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане.

Първоинстанционният съд посочил, че за разлика от иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената вещ, служенето с нея за задоволяване на лични нужди съобразно предназначението й, без събиране на добиви и граждански плодове. Личното ползване е всяко осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си; без правно значение е дали, ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват на безвъзмездно основание. В случая ищцата твърди, че е била лишена от възможността да ползва собствения си имот /процесните магазини/ през летния туристически сезон на 2018 г., което води до квалификация на спорното право по чл. 31, ал. 2 ЗС. Писмената покана е получена от ответника на 02.09.2016 г. От данните по делото обаче не се установява ответникът да е ползвал лично съсобствения имот за извършване на търговска дейност за задоволяване на свои лични нужди, с което да е осуетил достъпа на ищцата да ползва същия, поради което искът е отхвърлен като неоснователен.

Въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.

Съдът споделил изводите на първоинстанционния съд относно твърдението на ищцата, че е станала изключителен собственик на магазините по силата на съдебната делба. Посочил, че съгласно изричния диспозитив на делбените решения магазините не са част от източния близнак, нито са допуснати до делба като част от правото на строеж на този близнак. Самата ищца не оспорва, че е собственица на 1/2 ид. ч. от дворното място. Няма спор и, че ответникът е изградил обектите, поради което и по силата на приращението същите са станали съсобствени между съсобствениците на терена с квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от тях.

Въззивният съд посочил, че от правно значение за иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС е дали ползващият съсобственик е реализирал доходи и дали тези доходи са резултат и от ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална част, от ползването на която последният е бил лишен. Средният пазарен наем е ирелевантен в тази хипотеза. В случая в тежест на ищцата е да докаже не само отдаването под наем на съсобствения имот на трето за съсобствеността лице, но и получаването на конкретни доходи от ответника по сключените наемни договори, т. е. размера на наема, получен от ответника, което не е сторено в настоящото производство. Но дори да се приеме за доказана по размер, претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС за 20 000 лева за летните сезони за периода 2014 - 2017 г. подлежи на отхвърляне предвид заявеното от ответника защитно възражение за прихващане, тъй като половината от строителната стойност на обектите е в размер на 39 109 лева съобразно заключението на експертизата /или 30 000 лева, имайки предвид, че ответникът ги е оценил на 60 000 лева/. По тези съображения въззивният съд приел за неоснователно оплакването за неправилно произнасяне от първоинстанционния съд по възражението за прихващане и съответно - за неправилно определяне на сумите, заявени като предмет на възражението. В тази връзка съдът посочил, че въпросът дали магазините са законни или не, е без правно значение, доколкото незаконосъобразно извършените подобрения не се заплащат от собственика, освен ако той не заяви, че желае незаконното строителство да бъде запазено. В случая ищцата заявява претенция, която не само не касае премахване на процесните обекти като незаконни, но дори е свързала черпенето на права от тяхното фактическо запазване. Възражението, че поради незаконността на постройките ищцата не можела да се обогати с тяхната стойност, тъй като подлежали на премахване, също е прието за неоснователно, доколкото ищцата се обогатява не защото постройките са незаконни или не, а защото придобива по силата на приращението правото на собственост върху тях. Ако не е собственик на посоченото основание, то тогава и претенцията й по правило е неоснователна. Освен това са представени доказателства относно извършени проверки от контролния административен орган, който е приел, че обектите не подлежат на премахване.

По отношение на правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС въззивният съд посочил, че то е средство за защита на съсобствениците, лишени от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял, и компенсация срещу неправомерното ползване от един от съсобствениците, без събиране на добиви и граждански плодове. Когато цялата обща вещ се ползва от един от съсобствениците за развиване на търговска дейност и липсват доказателства за конкретния размер на реализирания от него доход, то оценката на ползите, от които е бил лишен неползващият съсобственик, следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната пазарна стойност. Оплакването във въззивната жалба, че приетата от първоинстанционния съд експертиза е компрометирана поради наличие на основание за отвод на едно от вещите лица, основаващо се факта, че експертът бил познат на страните и ползван от тях като медиатор за извънсъдебно решаване на споровете им, е счетено за неоснователно. Изтъкнатият факт не би могъл да постави под съмнение безпристрастността на експерта и не представлява основание за отвод. Освен това експертизата е изготвена от три вещи лица, чиито обяснения и заключения са единодушни, липсва особено мнение на някое от тях, в заключението няма вътрешни противоречия, които да поставят под съмнение безпристрастността на член на експертизата. Въззивният съд приел за неоснователно и оплакването, че определените от експертизата средни пазарни цени на наемите са силно занижени и противоречат на експертното заключение на вещото лице В.. Това вещо лице не е имало за задача да остойности средните пазарни наеми, а само строителните и пазарни стойности на самите магазини. Освен това тройната експертиза е взела предвид техническите характеристики на магазините, включително и липсата на строителни книжа.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички релевантни за спора доказателства, както и всички доводи и възражения на страните в тяхната съвкупност и да се произнесе по отношение на всички оплаквания и наведени доводи и изложи мотиви защо ги приема или отхвърля - по този въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 73/05.07.2018 г. по гр. д. № 3228/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/ на ВКС, т. о.;

2. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза/, в случай, че е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което следва извод, че делото остава неизяснено от фактическа страна;

3. Длъжен ли е въззивният съд да назначи нова експертиза при положение, че са налице обстоятелства, които пораждат основателни съмнения в безпристрастността на едно от вещите лица - чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, изготвили приетата от първоинстанционния съд ССЕ, още повече, че е направено изрично искане за това както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния - по въпроси №№ 2 и 3 се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС /без да се сочи конкретно коя/; поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

4. Представлява ли „друго обстоятелство, което поражда основателно съмнение за безпристрастността на вещото лице“ по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, фактът, че вещото лице В. Ч. е бил използван като придружител и медиатор от ответника на проведена между страните по делото среща за доброволно разрешаване на спорни между тях въпроси, в т. ч. и процесния спорен въпрос, при положение, че това обстоятелство е явно и недвусмислено признато от вещото лице - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

5. Налице ли е произнасяне на съда „свръхпетитум“ в частта, в която е уважено възражение за прихващане на ответника до размера на половината от пазарната стойност на процесните магазини, при положение, че с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прихващане до размера на половината от стойността на изпълненото от него строителство, като в същия смисъл е и докладът по делото;

6. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало първоинстанционният съд се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тъй като е определил спорното право въз основа на обстоятелства, невъведени от страната, налице ли е недопустимост на така постановения съдебен акт - по въпроси №№ 5 и 6 се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 177/03.01.2019 г. по гр. д. № 4487/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 264/17.11.2015 г. по гр. д. № 1227/2015 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 263/07.10.2013 г. по гр. д. № 2790/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

7. Възможно ли е съсобственик да се обогати неоснователно от извършено от друг съсобственик в общия недвижим имот незаконно строителство, което подлежи на премахване, при положение, че собственикът иска премахване на направеното и това е установено конкретно в хода на настоящото производство от действията на касатора - поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС - Постановление № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

8. Може и следва ли да се приеме, че незаконно изградени обекти - магазини, категорично попадащи изцяло в предвидения строителен обем на определена сграда - в случая източния близнак, и фактически представляващи част от същия, изградени от ответника по касацията формално въз основа именно на издадено разрешение за строеж на тази сграда, само че не по проект, както е предвидено в документацията като рецепция и вход към сградата - източен близнак, а като самостоятелни търговски обекти, функционирали години наред като такива без разрешение за ползване /обстоятелство, установено в хода на съдебното производство и изрично признато от ответника по касацията/, са индивидуална собственост на лицето, в чийто дял е отредена въпросната сграда - източният близнак, съгласно влязло в сила решение по делбено производство - касаторката по настоящото дело, или същите независимо от обстоятелството, че несъмнено са част от въпросната сграда - източен близнак, и не са премахнати от административните органи именно с обяснението, че са изградени в строителния обем на източния близнак и въз основа на издаденото разрешение за строеж на същия, следва да се считат за съсобствени между собствениците на ПИ - дворното място, който не е предмет на делбеното производство, по пътя на приращението - по този въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /както и в касационната жалба/ се поддържа и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

От изложеното в касационната жалба става ясно, че поставените въпроси №№ 2, 3 и 4 се основават на направения от жалбоподателката прочит на мотивите към обжалваното решение по иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС. Според този прочит в хипотезата на чл. 30, ал. 3 ЗС при липса на доказателства за конкретен получаван от ответника наем, при оценката на ползите, от които неползващият съсобственик е лишен, следва да се съобрази средната пазарна стойност на наема. Този прочит не съответства на действителното съдържание на мотивите. В тях въззивният съд, излагайки становището си относно различията между двете предявени от ищцата претенции, е посочил, че при претенция по чл. 30, ал. 3С /основаваща се на това, че някой от съсобствениците е извлякъл някаква полза /добив/ от общата вещ, без да я ползва лично/, средният пазарен наем е ирелевантен и размерът на дължимата сума се определя, като се вземе предвид уговорената и заплатена според договора цена, която представлява граждански плод, а ищецът следва да докаже получаването на конкретни доходи от ответника по сключените наемни договори. Докато когато цялата обща вещ се ползва от един от съсобствениците за развиване на търговска дейност и липсват доказателства за конкретния размер на реализирания от него доход, то оценката на ползите, от които неползващият съсобственик е лишен, следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната пазарна стойност. И тъй като по делото не е доказан размерът на наема, получен от ответника, искът по чл. 30, ал. 3 ЗС е приет за неоснователен.

Следователно, въпроси №№ 2, 3 и 4 не съответстват на мотивите към обжалваното решение, поради което общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Освен това искането, направено както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, за назначаване на нова експертиза по въпроса какъв е средният пазарен наем на процесните магазини, се основава на твърдяното от жалбоподателката наличие на данни за пристрастност на вещо лице в състава на тройната експертиза и съответно - с наличието на основание за отвод на експерта. Съобразно изложеното по-горе, че за уважаването на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС е необходимо да се установи реално получен наем, а средният пазарен наем е ирелевантен, то искането за допускане на нова експертиза с такава задача не може да бъде уважено, тъй като няма значение за разрешаването на спора между страните. А след като исканата от страната експертиза е ирелевантна, то и въпросът за отвода на вещо лице от състава на тройната счетоводна експертиза също е ирелевантен. По тези съображения също следва да се приеме, че общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Във връзка с въпрос № 1 в касационната жалба е посочено, че въззивният съд не е обсъдил оплакването на жалбоподателката, че посочените в счетоводната експертиза пазарни цени на наема са занижени в пъти спрямо действителните такива и са абсолютно разминаващи се с посочените от свидетеля В.. Както бе вече посочено, въпросът за средния пазарен наем не стои при разрешаването на спора по чл. 30, ал. 3 ЗС, поради което с необсъждането на отделните доказателства по този въпрос въззивният съд не е допуснал нарушение на съдебната практика, задължаваща го да изложи становище по всички релевантни за спора доказателства, доводи и възражения и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба. Въззивният съд е разгледал и е приел за неоснователно и оплакването за неправилно произнасяне от първоинстанционния съд по възражението за прихващане и съответно - за неправилно определяне на сумите, заявени като предмет на възражението за прихващане, поради което и по този довод не се установява въззивното решение да противоречи на съдебната практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Същият извод се налага и във връзка с твърденията, че процесните магазини представляват незаконно строителство. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос № 1 не е налице.

Въпроси №№ 5 и 6 касаят изхода на спора по чл. 30, ал. 3 ЗС. Не е налице вероятност въззивното решение в тази част да е недопустимо като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване, защото изводът на въззивния съд, че размерът на конкретно получените от ответника ползи като предпоставка за уважаването на този иск не е доказан, е напълно достатъчен за отхвърлянето му, без да се разглежда евентуалното защитно средство, противопоставено от ответника, каквото е възражението за прихващане. Освен това при произнасяне по възражение за прихващане с пазарната стойност на извършеното строителство, вместо със строителната стойност, може да се говори за неправилно, а не за недопустимо /свръхпетитум/ произнасяне. За да се приеме, че в защитата си по същество срещу предявения иск ответникът е въвел възражение за прихващане, достатъчно е той да е заявил претенция за извършени от него подобрения с посочен размер на вземането, а въпрос на правна квалификация като дейност на съда е дали съобразно данните в конкретния случай следва да се вземе предвид увеличената вследствие на подобренията стойност на имота или стойността на разноските. Въпрос обаче във връзка с извода на съда коя от двете стойности е релевантна и защо жалбоподателката не е поставила.

Въпрос № 7 е поставен във връзка с допълнително изложените от въззивния съд съображения за отхвърляне на иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС като погасен чрез прихващане, поради което допускането на касационно обжалване по него не може да преодолее основното съображение за отхвърляне на иска поради това, че не е установено получаването на конкретни доходи от ответника по сключените договори за наем. Освен това въпросът изхожда от предпоставка, каквато не е установена по делото, тъй като въззивният съд не е приел извършеното от ответника строителство да подлежи на премахване. Затова и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Въпрос № 8 също не кореспондира с мотивите към въззивното решение, тъй като в тях не е прието, че процесните магазини попадат в обема на застрояването, придобито от жалбоподателката по силата на решението за извършване на делба /в обема на източния близнак/, както се твърди при поставянето на въпроса. Обратно, съдът приел е, че обектите не са били предмет на делба. Не съответства на приетото от въззивния съд и другата предпоставка, при която въпросът е поставен, а именно, че дворното място не е било предмет на делба. Като поставен извън фактите по делото и този въпрос не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Прочитът на мотивите към въззивното решение не дава основание въззивното решение да се счете за очевидно неправилно, а и жалбоподателката не е изложила мотиви в какво според нея се състои очевидната неправилност на решението. Ето защо и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски по водене на делото в касационната инстанция и не е представил доказателства да е сторил такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1250/15.10.2020 г. по в. гр. д. № 2067/2020 г. на Бургаския окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: