Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3039/9.09.2019 г., подадена от Ф. Ю. К., чрез адвокат М. П. и адвокат Р. К., срещу решение № 3371 от 24.07.2019 г. по гр. д. № 289/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отменено решение № 50 от 4.01.2019 г. по гр. д. № 1272/2016 г. на Районен съд – Разлог и вместо него е постановено друго, с което въззивният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с който се иска от съда да бъде признато за установено по отношение на М. М. Ш., С. Д. М., С. С. М., Д. Ю. М., С. Ю. М., С. Ю. М., А. Ю. Д. и Х. Ю. Д. (наследници по закон на С. М. П.), че към момента на образуване на ТКЗС процесният недвижим имот, а именно: 0.157 дка от нива с площ от 0.200 дка, в м. „Л.”, в землището на [населено място], при съседи: С. П., Д. и път, е бил собственост на наследниците на Д. Ю. Ш. на основание давностно владение.

Въззивният съд е визирал в решението си, че производството пред първата съдебна инстанция е образувано и водено по искова молба на Ф. Ю. К., с която е предявен установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - да бъде признато за установено по отношение на М. М. Ш., С. Д. М., С. С. М., Д. Ю. М., С. Ю. М., С. Ю. М., А. Ю. Д. и Х. Ю. Д. (наследници по закон на С. М. П.), че към момента на образуване на ТКЗС процесният недвижим имот - 0.157 дка от нива с площ от 0.200 дка, в м. „Л.”, в землището на [населено място], при съседи: С. П., Д. и път, е бил собственост на наследниците на Д. Ю. Ш.. Ищцата твърди, че е една от наследниците по закон на Д. Ю. Ш., бивш жител на [населено място], починал през 1963 г. Приживе той бил собственик на въпросния земеделски имот, който придобил по наследство преди образуването на ТКЗС и който внесъл в кооперативното стопанство при обобществяването на земята през 1957 г. Имотът бил предоставен на Д. Ю. Ш. за лично ползване по време на образуването на ТКЗС, като от 1957 г. и досега се владее само и изключително от наследниците на Д. Ю. Ш.. Ищцата навежда, че след влизане в сила на ЗСПЗЗ, описаният в исковата молба земеделски имот бил заявен от наследниците на Д. Ю. Ш. за възстановяване пред ПК - Р. в сроковете по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, като с решение № 1445/16.01.1996 г. на поземлената комисия правото на собственост било възстановено на наследниците на Д. Ю. Ш. в стари реални граници. Ф. К. обосновава правото си на иск с твърдението, че след многобройни заявления до ОСЗГ - Якоруда и искания за снабдяване със скица за възстановения имот се установило, че собствеността върху част от имота (0.157 кв. м) била възстановена, след завършена процедура пред ОСЗГ - Якоруда, на наследниците на С. М. П., бивш жител на [населено място]. ОСЗГ - Якоруда се произнесла с протокол № Я1445/20.05.2016 г., с който отказала на наследниците на Д. Ю. Ш. възстановяването на правото на собственост върху част от заявения от тях имот в м. „Л., в землището на [населено място], за площ от 0.157 дка, тъй като тази част от имота попадала в имота, възстановен с решение на общинската служба на наследниците на С. М. П. по преписка с вх. № 01138. Наследниците на Д. Ю. Ш. обжалвали така постановения отказ, като въз основа на депозираната жалба по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ било образувано пред PC - Разлог адм. д. № 9/2016 г., висящо и понастоящем. Твърди се с исковата молба пред първоинстанционния съд, че е налице спор за материално право по отношение на част от възстановения имот - 0.157 дка, като част от нива с площ от 0.200 дка, в м. „Л.“, в землището на [населено място], между наследниците на Д. Ю. Ш. и тези на С. М. П., което е обусловило и правният интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с искане от съда да установи със сила на пресъдено нещо, че тази част от имота също е била собственост на наследодателя на ищцата - Д. Ю. Ш., отпреди образуването на ТКЗС. Сочи се от ищцата, че наследниците на С. М. П. също заявили в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ възстановяването на правото на собственост на нива в м. „Л.”, с площ от 0.500 дка, при съседи: М. Д. и дере, като заявеният от тях имот граничи с дере, а им била възстановена собствеността върху съседен на претендирания от ищците земеделски имот, който не граничи с дере.

След оставянето на исковата молба от първоинстанционния съд без движение, с допълнителна искова молба е наведено, като основание за придобиване на правото на собственост върху претендирания от наследниците на Д. Ю. Ш. земеделски имот отпреди образуването на ТКЗС, придобивна давност, като се твърди, че Д. Ю. Ш. упражнявал върху имота непрекъснато, спокойно и безспорно владение от 1937 г. до внасянето на имота в ТКЗС през 1957 – 1958 г. и придобил собствеността по давност. Сочи се още, че наследодателят на ищцата не е извършвал с имота разпоредителни сделки, като е внесъл същият в ТКЗС при кооперирането на земята. По време на ТКЗС имотът му бил предоставен за лично ползване и поради това и до ден днешен същият се владее и ползва от наследниците на Д. Ю. Ш.. Поддържа се твърдението за наличие на спор за материално право между наследниците на Д. Ю. Ш. и наследниците на С. М. П., доколкото имотът, възстановен на наследодателя на ищцата, частично се припокрива със земеделския имот, съседен на този на ищците, възстановен на наследниците на С. М. П. с решение на ОСЗГ - Якоруда в същата местност, като се сочи, че двата имота се припокриват на площ от 0.157 дка.

Въззивният съд е посочил, искът е оспорен от ответната страна като недопустим поради липса на надлежна материалноправна легитимация, с твърденията, че С. М. П. (С. М. П.) с нотариално публично завещание от 10.06.1991 г. завещал цялото си имущество на М. М. Ш., поради което тя станала едноличен собственик на ливада с площ от 0.511 дка в м. „Л.”, в землището на [населено място], възстановена по реда на ЗСПЗЗ и съставляваща имот № * по КВС. М. Ш. извършила разпореждане с имота, като надарила с него свои внуци, и от 22.12.2015 г. не е собственик на имота, поради което не е надлежно пасивно легитимирана да отговаря по така предявения иск. Отделно се възразява, че ищцата не може да претендира чужди права от името на всички наследници на Д. Ю. Ш., а може да предявява иск само за своята идеална част от наследството на наследодателя си. Наведени са и доводи за неиндивидуализиране на спорния имот. Излага се, че правото на собственост върху спорния имот било придобито по наследство от С. М. П., който получил имота през 1926 г., когато сключил граждански брак. Оттогава и до образуването на ТКЗС, спорният имот бил владян и ползван от С. М. П. явно, спокойно и неоспорвано от другиго, като същият го придобил по давност преди да го внесе в ТКЗС. М. М., от своя страна, владяла имота повече от 20 години до предявяване на исковата молба.

Окръжен съд – Благоевград е приел за установено следното от фактическа страна:

Ф. Ю. К. се легитимира, въз основа на представени по делото удостоверения за наследници, като една от наследниците по закон на Д. Ю. Ш., бивш жител на [населено място], починал на 30.08.1963 г.

Ответниците по исковата молба са наследниците по закон на С. М. П., бивш жител на [населено място], починал на 7.07.1991 г. От прието по делото удостоверение за идентичност на имена с изх. № 176/17.10.2017 г. се установява, че имената С. М. П. и С. М. П. са имена на едно и също лице и това е наследодателят на ответниците.

Д. Ю. Ш. преди образуването на ТКЗС бил собственик на земеделски имоти в землището на [населено място], видно от извадка от данъчен регистър към 1956 г., където по парт. № 569 на името на Д. Ю. Ш. фигурират няколко земеделски имота, един от които - нива в м. „Л.”, с площ от 0.2 дка, без посочване на съседите на имота.

След влизане в сила на ЗСПЗЗ, Ю. Д. Ш., като наследник на Д. Ю. Ш., депозирал пред ПК - Якоруда, в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, заявление с вх. № 1445/6.03.1992 г., с което поискал възстановяване правото на собственост на имоти, принадлежали на наследодателя му преди образуване на ТКЗС, сред които и нива с площ от 0.2 дка в местността „Л.”, землището на Якоруда, при съседи: С. П. и Д..

Въз основа на заявлението и представеното пред общинската служба препис-извлечение от данъчен регистър към 1956 г. на името на Д. Ю. Ш., ПК - Якоруда с решение № 1445/16.01.1996 г., постановено на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, възстановила правото на собственост на наследниците на Д. Ю. Ш. върху нива с площ от 0.200 дка, находяща се в местността „Л.”, землището на [населено място], при съседи: С. П., Д..

С. М. П. също бил собственик на земеделски имоти в землището на [населено място] отпреди образуването на ТКЗС. Това е видно от приетото препис-извлечение от данъчните регистри към 1946 г., където на стр. 96 по партида с № 695, на името на С. М. П., са декларирани земеделски имоти, сред които няма деклариран земеделски имот в процесната местност „Л.”, землището на [населено място]. Наследодателят на ответниците С. М. П. внесъл в ТКЗС притежаваните от него земеделски имоти, като видно от приетата от първоинстанционния съд опис-декларация за внасяне на земеделски имоти в ТКЗС, при кооперирането на земята била внесена и нива с площ от 0.5 дка в м. „Л.”, без посочване на съседите на имота.

Съгласно удостоверение за наследници № 2028/13.11.1991 г., след смъртта си през 1991 г. С. М. П. оставил като наследник съпругата си А. С. П., тъй като същият нямал наследници от първи ред. Със заявление с вх. № 138/15.11.1991 г. съпругата на починалия - А. М. П., поискала възстановяване на земеделски земи в землището на [населено място], между които и нива с площ от 0.5 дка в местността „Л.”, при съседи: М. Д. и дере. Въз основа на заявлението, емлячен регистър от 1946 г. и препис-извлечение от книгата за членовете кооператори, приети в ТКЗС през 1956 г., на името на С. М. П., ПК - Якоруда постановила по реда на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ решение № 138/14.07.1995 г., с което признала правото на собственост и възстановила собствеността във възстановими граници на наследниците на С. М. П., като възстановила собствеността и върху нива от 0.500 дка, находяща се в местността „Л.”, землището на [населено място], при съседи: М. Д. и дере.

Въз основа на писмена молба до кмета на О. Я от началника на ОСЗ - Якоруда, на основание § 27, ал. 2, т. 1 от ПЗР към ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр. 62/2010 г.), е направено искане за издаване на решение на Общинския съвет гр. Якоруда за предоставяне на имоти, придобити от общината на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, за възстановяване (обезщетяване) собствеността на наследниците на С. М. П., описани в решение № 138/14.07.1995 г., както следва: имот от 0.500 дка, в м. „Л.”, като се предлага да бъдат настанени в имот № * с площ от 0.511 дка, в м. „Л., за установяване на граници на земеделски имоти, за които е издадено решение на ОСЗ, за признаване на правото на възстановяване на собствеността в съществуващи реални граници. Видно от приетия като писмено доказателство по делото протокол № ОбС-07/12.09.2014 г. - гр. Якоруда, въз основа на решение № 97, на основание чл. 21, ал. 1 ЗМСМА и във вр. с § 27, ал. 2, т. 1 от ПЗР към ЗИДЗСПЗЗ, било решено да се предостави имот № *, с площ от 0.511 дка, образуван от имот № *, находящ се в землището на [населено място], в м. „Л.”, описан в решение № 138/14.07.1995 г., постановено по реда на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, на наследниците на С. М. П..

С последващо решение № 01138/15.12.2014 г. на ОСЗ - Якоруда е възстановено правото на собственост на наследниците на С. М. П. върху ливада от 0.511 дка, находяща се в местността „Л.”, имот № * по КВС на землището, при съседи: имот № * - нива на наследници на А. М. С. и имот № * - ливада на [община].

С протокол № Я1445/20.05.2016 г. на ОСЗГ - Якоруда бил постановен отказ да бъде възстановено правото на собственост на наследниците на Д. Ю. Ш. върху част от заявения със заявление с вх. № Я1445/6.03.1992 г. земеделски имот в м. „Л.”, в землището на [населено място], тъй като е установено, че 0.157 дка от същия попада във възстановен имот на наследниците на С. М. П. по преписка с № *, поради което за тази част е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ между наследниците на Д. Ю. Ш. и наследниците на С. М. П.. Този отказ бил обжалван пред РС – Разлог от Ф. Ю. К., като е налице образувано и висящо адм. д. № 9/2016 г.

Въззивният съд е съобразил изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза. Посочил е, че при извършен от вещото лице оглед на място в присъствието на представители на двете страни последното е установило, че съществува път и доста голяма денивелация, преди да се стигне до мястото на двата съседни поземлени имота, които имат общ съсед от запад - Д.. Според експерта имотът, претендиран от наследниците на Д. Ю. Ш., е съседен на имота, възстановен на ответниците по делото. Вещото лице излага, също така, че първоначално по КВС на място бил отразен един имот с № *, с обща площ от 1 128 кв. м, при съседи: имот № * - полски път, имот № * – нива, земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, имот № * – нива, земи по чл. 19 ЗСПЗЗ и имот № * - нива на наследници на А. М. С.. По-късно била изготвена скица-проект, като от така описания имот е обособен имот № *, с площ от 511 кв. м, с начин на трайно ползване - ливада, записан на Т. Ш., Х. Ш. и М. М. Ш.. Останалата част от квадратурата на имот № * е обозначена с № *, с площ от 617 кв. м. Експертът е категоричен в писменото си заключение по делото, че имотите на страните по делото са съседни, като е налице спор за материално право по отношение на част от тях, тъй като след възстановяването на собствеността и нанасянето на имотите по КВС, двата имота се застъпват на границата помежду си. При разпита му пред съда, вещото лице е пояснило, че според него спорът между страните идва от денивелацията между двата имота, като Ш. претендират, че имотът им се намира на равната част; показаното на КВС под № * е път, до който перпендикулярно и след образуването на ТКЗС е създаден нов черен път; съседът на имота на С. М. П. от север е посоченото в писмените доказателства по делото дере, като при възстановяването имотът е бил изместен и така както е отразен на КВС не граничи с това дере; площта, на която претендираните между страните имоти се застъпват, възлиза на 156.29 кв. м. Вещото лице потвърждава, че сливата, посочена от свидетелите при извършения оглед, съществува на място. След поставена допълнителна задача на експерта по делото е извършено геодезично заснемане на имота, отразено на скица. При допълнителния разпит на вещото лице пред съда, същото е пояснило, че с жълт цвят на допълнителната скица е посочен оврагът с площ от 35 кв. м, като в спорната между страните част попадат само 14.25 кв. м от тях. Площта от създадения на място черен път, попадаща в спорния по делото недвижим имот, е 29.60 кв. м.

Окръжен съд – Благоевград е визирал, че с нотариално публично завещание № 7, дело № 504/1991 г., съставено на 10.06.1991 г., С. М. П. (С. М. П.), завещал на М. М. Ш. всичките си недвижими полски и др. имоти, находящи се в землището на [населено място]. С нотариален акт за удостоверяване на право на собственост върху недвижими имоти, издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, М. М. Ш. била призната за собственик по наследство и завещание на недвижими имоти в землището на [населено място], в това число и на имота, описан в т. 5 от нотариалния акт - ПИ № *, представляващ ливада, в м. „Л.”, по КВС на [населено място], с площ от 511 кв. м, при граници и съседи: имот № * - нива на наследници на А. М. С., имот № * - ливада на [община], образуван от предишен имот № *.

С договор за дарение, извършен с нотариален акт № 40, том III, peг. № 4594, дело № 341/2015 г. на нотариус Н. М., М. М. Ш. дарила своите внуци - Т. М. Ш. и Х. М. Ш., с няколко земеделски и горски имота в землището на [населено място], един от които по п. 5 от нотариалния акт - 1/2 ид. ч. от ПИ № *, представляващ ливада, в м. „Л.”, по КВС на [населено място], с площ от 511 кв. м, при граници и съседи: имот № * - нива на насл. на А. М. С., имот № * - ливада на [община].

С друг договор за дарение от същата дата - 22.12.2015 г., извършен с нотариален акт № 39, том III, peг. № 4591, дело № 340/2015 г. по описа на нотариус Н. М., М. М. Ш. надарила внука си М. М. Ш. с останалата 1/2 ид. ч. от ПИ № *.

Въззивният съд подробно е отразил показанията на разпитаните по делото свидетели: А. Д., А. О., Б. М., С. Д., Г. Г., Я. Г., Б. М. и А. Л..

Въз основа на така събраните доказателства и като е съобразил наведените с въззивната жалба оплаквания, както и възраженията в отговора срещу нея, е направил следните правни изводи:

Изложените от ищцата обстоятелства и доводи обуславят правна квалификация на предявения иск чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като искът е с предмет установяването принадлежността на правото на собственост на земеделски имот - 0.157 дка, представляващ част от по-голям имот, който преди образуването на ТКЗС е бил нива с площ от 0.200 дка в м. „Л.“, в землището на [населено място], при съседи: С. П. и Д.. Като придобивни основания са посочени наследство и продобивна давност, като от ищцата се твърди, че наследодателят й е владял спорния недвижим имот в периода от 1937 г. до 1957-1958 г., още преди да бъде внесен в ТКЗС.

Съдът е приел предявения иск за допустим, като е съобразил указанията по приложението на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, дадени с т. 2 от ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които допустимост е налице при висящо или бъдещо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ; само ако административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В тази връзка е изложил, че спорната част е била възстановена от поземлената комисия в стари реални граници на наследниците на С. М. П., а по отношение на наследниците на Д. Ю. Ш. е бил постановен отказ, като административното дело, образувано при обжалване на отказа, не е приключило.

Визирал е, че спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ възниква, когато различни лица заявяват за възстановяване едни и същи земеделски земи. Предмет на този иск е установяването на правото на собственост към минал момент, релевантен за възстановяването на собствеността - момента на включване на земите в ТКЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, съответно неправомерното им отнемане. Съдът е изложил, че в редица случаи, обаче, спорът се пренася към настоящия момент и се свежда до установяване местоположението на подлежащите на възстановяване имоти по КВС. В тази хипотеза чл. 26, ал. 14 ППЗСПЗЗ предвижда, че спорът следва да бъде разрешен по общия исков ред, който е този по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, в случаите, когато са налице предпоставките за възстановяване на собствеността в стари реални граници. В настоящия случай, след като първоначално е възстановила с решение по реда на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ правото на собственост на наследниците на Д. Ю. Ш. по отношение на заявения от тях земеделски имот с площ от 0.2 дка в м. „Л.”, землището на [населено място], общинската служба по земеделие е постановила последващ частичен отказ за възстановяване на част от вече възстановения имот на наследниците на Д. Ю. Ш. (за площ от 0.157 дка), като е възстановила същата част с решение по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ на други собственици - наследниците на С. М. П., и така чрез действията си по възстановяване на правата върху бившите земеделски земи е довела до възникването на спор за материално право за частта между двата съседни земеделски имоти, която се припокрива след възстановяването на собствеността, като спорът е между наследниците на Д. Ю. Ш. и наследниците по закон на С. М. П..

По отношение наведените доводи, че искът е бил предявен само от един от наследниците на Д. Ю. Ш., съдът е приел, че всеки от наследниците може да предяви иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу лицето, което оспорва правото на собственост на наследодателя му върху спорния земеделски имот отпреди образуването на ТКЗС, като независимо, че останалите сънаследници не участват в процеса, същите са обвързани от съдебното решение, като се ползват от него, макар да не са поискали съдебна защита на нарушените права на наследодателя им. В този случай не е налице задължително другарство. В тази връзка е намерил за правно ирелевантни извършените разпореждания от страна на М. М. Ш. в полза на нейните внуци, като е изложил, че участие в процеса и защитата срещу така предявения иск е обусловена от поддържаното от ответниците по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ становище за принадлежността на правото им на собственост върху спорния имот към един минал момент - внасянето на имота в ТКЗС, заявено на определено правно основание.

Въззивната съдебна инстанция е посочила, че по делото следва да се установи принадлежността на правото на собственост върху спорния имот преди образуването на ТКЗС и внасянето му в кооперативното стопанство при обобществяването му, както и след обсъждане на събраните по делото доказателства да се установи дали правото на собственост принадлежи на наследниците на Д. Ю. Ш. към момента на кооперирането на земята и на какво правно основание.

Според приетото в атакуваното пред ВКС решение, докато за допустимостта на иска е достатъчно да се установи, че страните претендират възстановяването на място на едни и същи земеделски имоти, то за изводите на съда за наличието на спор за материално право между наследниците на Д. Ю. Ш. и наследниците на С. М. П. меродавен се явява въпросът за наличието на частична идентичност на имотите, за които се твърди, че наследодателите на страните по делото са били собственици към един минал момент - образуването на ТКЗС, и то не самоцелно, а във връзка с евентуалното им реално възстановяване. За да отговори на този въпрос, Окръжен съд – Благоевград е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, като пълно, точно и компетентно изготвено, както и като подкрепено от събраните писмени и гласни доказателства. Въз основа на експертизата въззивният съд е заключил, че е налице частично застъпване на имота, претендиран от ищцата - нива с площ от 0.200 дка в м. „Л.“, в землището на [населено място], при съседи: С. П. и Д., с имота, възстановен на наследниците на С. М. П. с решение № 138/14.07.1995 г., постановено по реда на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, за който ответниците твърдят, че е бил собственост на техния наследодател отпреди образуването на ТКЗС.

Според въззивния съд по делото не е представено писмено доказателство, от което да се приеме за установено, че наследодателят на Ф. К. - Д. Ю. Ш., е придобил правото на собственост преди образуването на ТКЗС върху нивата с площ от 0.200 дка в м. „Л.“, в землището на [населено място], при съседи: С. П. и Д., на основание въззмездна сделка, извършена в изискуемата от закона нотариална форма за действителност (чл. 219 ЗЗД от 1892 г. (отм.) и и чл. 18 ЗЗД от 1951 г.). Не са представени и писмени доказателства, годни да легитимират като собственик на спорния между страните недвижим имот наследодателя на ответниците С. М. П..

Съдът е приел, че съвкупният анализ на доказателствата по делото и установените правнорелевантни обстоятелства не води до извод, че наследодателят на ищцата М. М. Ш. е бил собственик на спорния земеделски имот, като част от посочената в исковата молба нива с площ от 0.200 дка, на заявеното и поддържано в хода на процеса придобивно основание - давностно владение, осъществявано в периода от 1937 г. до образуването на ТКЗС през 1957-1958 г. (доколкото с поправената искова молба е било изоставено първоначално заявеното основание за придобиване на имота - по наследство, като в тази насока не са и събрани никакви доказателства). Визирал е, че съгласно Закон за давността отм., който е приложимият закон в настоящия казус, недобросъвестният владелец е следвало да владее имота двадесет или повече години, за да го придобие по давност (чл. 34). С приетия през 1951 г. ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА), отменящ Закон за давността, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 г., като по силата на § 4 ППЗС относно придобивната давност, започнала да тече при действие на отменения ЗД, се прилагат разпоредбите на ЗС, ако за завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в новоприетия закон. Ето защо, съдът е приел, че в настоящия случай, за да се приеме, че Д. Ю. Ш. е придобил собствеността върху процесния земеделски имот по давност, следва да бъде установено по делото, че същият е упражнявал върху имота фактическа власт, като го е владял и ползвал спокойно, безспорно и непрекъснато в продължение на 20 години отпреди образуването на ТКЗС (от 1937 г. до 1957 – 1958 г.), като освен това явно е демонстрирал спрямо всички останали намерението си да свои имота за себе си и да стане негов собственик.

Като е обсъдил подробно събраните гласни доказателства и е съобразил възрастта на разпитаните свидетели, въззивният съд е приел, че по делото не се установява началният момент, от който М. М. Ш. е започнал да осъществява фактическа власт върху имота с площ от 0.200 дка в м. „Л.”, в землището на [населено място], при посочените в исковата молба съседи: С. М. П. и Д., както не се установява и основанието на което това владение е започнато. Посочил е и че от доказателствата не може да се направи извод и относно крайния момент на владението на М. Ш.. В тази връзка е визирал приетото препис-извлечение от емлячния (данъчния) регистър на собствениците на земеделски земи в [населено място], от който е видно, че по партидата на М. М. Ш. към 1956 г. е деклариран земеделски имот с площ от 0.2 дка, в м. „Л.”, в землището на [населено място], без посочване на съседите на имота, като е счел, че това писмено доказателство е само индиция, че към този момент деклараторът може да е бил във владение на имота и да е упражнявал фактическа власт върху него, както и на намерението му за своене, след като го е декларирал като свой. Посочил е, че липсват убедителни доказателства за това, че именно М. М. Ш. е вносителят на земеделския имот - нива с площ от 0.200 дка, в м. „Л.“, в землището на [населено място], при съседи: С. П. и Д., в кооперативното стопанство при образуването на ТКЗС. По делото не е представено убедително писмено доказателство (опис-декларация за внасяне на земеделски имоти в ТКЗС или др. такова), на името на М. М. Ш., от което да е видно, че именно наследодателят на ищцата е вносител на този имот в ТКЗС. Такава опис-декларация за внасяне на земеделски имот с площ от 0.5 дка в м. „Л.”, без посочване на съседите на имота, е приета от първоинстанционния съд като писмено доказателство, но същата е на името на наследодателя на ответниците С. М. П. и от нея е видно, че последният е вносител в ТКЗС на земеделския имот, заявен от наследниците му за възстановяване и възстановен с решение № 138/14.07.1995 г. на ОСЗГ Якоруда.

Въззивният съд е изложил мотиви, че за владението на Д. Ю. Ш. върху нивата с площ от 0.200 дка в м. „Л.“, землището на [населено място], по делото са събрани противоречиви свидетелски показания, като се очертават две групи свидетели с противоположни показания. Свидетелите Г. и Г. твърдят, че спорният недвижим имот бил владян и ползван от Д. Ю. Ш. до образуването на ТКЗС през 1958 г., когато именно наследодателят на ищцата го внесъл в кооперативното стопанство. На показанията на тези свидетели се противопоставят показанията на свидетелките М. и Л., които се отнасят именно за периода от 1955 г. до момента на образуването на ТКЗС в тази местност на [населено място]. Двете свидетелки сочат в показанията си, че последните години преди внасянето на имота в ТКЗС той не бил работен и ползван от Д. Ю. Ш., а само от С. М. П., който бил подпомаган от М. М. Ш., като същите заявяват и че по това време имотът вече не се работел от Ш. и бил внесен в ТКЗС от С. М. П.. Двете свидетелки твърдят, че С. М. П. бил заможен човек и имал много имоти в [населено място], но тъй като нямал деца и преки наследници, раздавал част от имота си на аргати да го обработват и ползват за собствени нужди. Свидетелстват, че имотът - нива с площ от 0.200 дка в м. „Л.“, землището на [населено място], при съседи: С. П. и Д., не бил собственост на Д. Ю. Ш., а му бил даден да го обработва и ползва от С. М. П., който впоследствие го внесъл в ТКЗС.

Окръжен съд – Благоевград е счел, че по въпроса за внасянето на спорния по делото земеделски имот в ТКЗС следва да се даде вяра на свидетелските показания на свидетелките М. и Л., доколкото същите са подкрепени от писмените доказателства, събрани по делото. Изложил е, че на името на наследодателя на ищцата Д. Ю. Ш. е представено и прието като доказателство само препис-извлечение от декларация за притежаване на непокрити земеделски имоти към 1956 г., в която процесният имот е посочен, но същата не е убедително писмено доказателство за внасянето на имота в ТКЗС през 1957-1958 г. На името на наследодателя на ответниците С. М. П. е приета опис-декларация за внасяне на земеделски имоти в ТКЗС, в която възстановеният му с решение на ОСЗГ - Якоруда земеделски имот - нива от 0.5 дка в м. „Л.” (без посочване на съседи), е описан.

Съдът е изложил, че е без значение за спора обстоятелството дали и за какъв период спорният имот е бил предоставян на Д. Ю. Ш. за ползване след образуването на ТКЗС, за да продължи същият да го работи и ползва като земеделска земя, тъй като след внасянето на имота в кооперативното стопанство давност върху него не тече в полза на ползвателите на имота.

Въз основа на приетото, въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Жалбоподателката счита атакуваното от нея решение за незаконосъобразно, неправилно и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ф. К. твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

На първо място, жалбоподателката твърди, че въззивният съд в противоречие с трайно установената практика на ВКС е очертал фактическата обстановка, което е довело до неправилно определяне предмета на спора, а оттам и релевантните за него факти и обстоятелства.

Излага, че въззивният съд е приел, че: „Целта на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е да се установи кое лице е притежавало правото на собственост върху внесен в ТКЗС земеделски имот, за да бъде определен кръгът от лица, имащи правото на възстановяване на собствеността по реда на този закон.“. Същият не е обърнал достатъчно внимание на факта, че от доказателствата по делото се установява, че става дума за два съседни имота - съответно на наследодателите на ищцата и на ответниците, като именно застъпването на тези имоти е обусловило предявяването на иска.

Твърди, че в случаите, когато страните претендират възстановяване право на собственост върху различни имоти и в административното производство са установили правото на собственост с писмен документ, който е сред документите по чл. 12 ЗСПЗЗ, на различни наследодатели, следва, че всяка от тях е установила собствеността на праводателя си към момента на внасяне на имота в ТКЗС и съдът не може да отхвърли иска, поради недоказване на правото на собственост, а следва да формира извод относно точното местоположение на имотите и съответствието им с процесния, с което и ще разреши спора за материално право - противоречие с решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. На второ място е формулиран въпросът за задължението на съда да обсъди във взаимната им връзка всички доказателства по делото и доводи на страните, които са от значение за спорното право, а не само някои от тях, като се твърди, че по този въпрос въззивното решение е очевидно неправилно и в противоречие с множество решения на ВКС: решение № 64/30.03.2016 г. по гр. д. № 4672/2015 г. на ВКС, І г. о. и цитираните в него други решения, т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 15/29.01.2019 г. по гр. д. № 1015/2018 г. на ВКС, І г. о., тъй като съдът е обсъдил събраните доказателства поотделно, но не и в тяхната съвкупност; същият не е съпоставил констатациите на вещото лице, касаещи местоположението на имота във връзка с реституираните земеделски земи в същата местност, с другите доказателства по делото като източници на данни относно местоположението на земеделската земя към включването й в ТКЗС. На трето място, жалбоподателката сочи, че Окръжен съд – Благоевград е приел в решението си, че: „От събраните доказателства по делото пред първоинстанционния съд, не е представено писмено доказателство, от което да се приеме за установено и доказано, че наследодателят на въззиваемата - Д. Ю. Ш. е придобил правото на собственост отпреди образуването на ТКЗС, върху претендирания от ищците земеделски имот - нива с площ от 0.200 дка, в м. „Л.“, землище на [населено място], при съседи: С. П., Д. и път, на основание въззмездна сделка, извършена в изискуемата от закона нотариална форма за действителност“.

Счита този извод на съда за неправилен, предвид събраните доказателства: приетото препис-извлечение от емлячния (данъчния) регистър на собствениците на земеделски земи в Якоруда, от което е видно, че по партидата на Д. Ш. към 1956 г. е деклариран земеделски имот с площ от 0.2 дка в м. „Л.”, землището на Якоруда, без посочване на съседите на имота. Визира и че не става ясно откъде съдът е приел, че наследодател на ищцата е М. М. Ш., при положение, че неин наследодател е Д. Ш.. Ф. К. твърди, че приемайки, че тези представени документи не представляват писмени доказателства и не установяват принадлежността на правото на собственост върху земеделските земи, въззивният съд е постановил решение в противоречие със съдебната практика, обективирана в: решение № 64/30.03.2016 г. по гр. д. № 4672/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 40/26.02.2016 г. по гр. д. № 4109/2015 г. на ВКС, І г. о.

На следващо място, жалбоподателката твърди, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол: 1. Допустимо ли е да бъде отхвърлен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ поради недоказване правото на собственост на ищците в случаите, когато е заявено възстановяване на право на собственост върху съседни имоти, доказано с писмени доказателства по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, и е установено, че спорът за материално право е за частта между двата съседни земеделски имоти, която се припокрива след възстановяването на собствеността, поради необходимост да се даде тълкуване кои обстоятелства подлежат на доказване в подобна хипотеза; 2. За уважаване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, при заявено от страната придобивно основание - давностно владение, освен свидетелските показания, релевантни ли са и следва ли да се разглеждат и събраните писмени доказателства по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ и приетите експертизи, установяващи принадлежността на правото на собственост върху земеделската земя, включена в ТКЗС, към патримониума на определено лице. Твърди се, че отговор на този въпрос се налага предвид обстоятелството, че въззивният съд е мотивирал своето решение за недоказаност на исковата претенция, тъй като от свидетелските показания, събрани при разпита на свидетелите пред първоинстанционния съд, не се е установило наследодателят на ищцата да е владял имота като свой в установения от закона срок, за да го придобие въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Тоест, за крайния извод на съда са били меродавни единствено свидетелските показания, без да се отчете тежестта на писмените доказателства и приетите експертизи по делото. 3. В случаите, когато в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се установи, че имотите на страните по делото са съседни и предмет на делото е частта, която се припокрива в производството по възстановяване, следва ли да се изследва точното местоположение на имотите и съответствието им с процесния, с което и ще се разреши спорът за материално право. При изясняване местоположението на имот по предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, както и по въпроса при изясняване местоположението на имот по предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, обвързан ли е въззивният съд от констатациите на вещото лице по експертизата във връзка с границите на реституираните имоти и необходимо ли е да бъдат те съпоставени с другите доказателства, като източници на данни относно местоположението на земеделската земя към включването й в ТКЗС и др. организации. В изложението се твърди, че поставените правни въпроси са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на делото, защото са включени в предмета на спора. На последно място, жалбоподателката се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Постъпил е отговор на касационната жалба от М. М. Ш., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за правилното определяне предмета на спора при предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като разрешен в противоречие с приетото в решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. Този въпрос е формулиран на първо място в изложението, като настоящият състав на второ гражданско отделение на ВКС го уточнява и конкретизира съгласно правомощията му (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По останалите въпроси съдът евентуално ще вземе отношение при разглеждане на спора по същество. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3371 от 24.07.2019 г. по гр. д. № 289/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград.

УКАЗВА на Ф. Ю. К. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата й ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на определената държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: