ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 178

Гр. София, 26.01.2024г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Б. ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 389 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Министерство на околната среда и водите срещу решение № 439 от 24.06.2022г. по т. д. № 62/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265746 от 15.09.2021г. по т. д. 7106/2020г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-4 с-в, с което Министерство на околната среда и водите е осъдено на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца [община] сумата 352 677,80 лв., представляваща неизплатена част от безвъзмездна финансова помощ, дължима по договор № DIR51011119-С021 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Околна среда“ /2007–2013 г./ по проект „Реконструкция и разширение на канализационна и водопреносна мрежа в агломерация Кюстендил, включително и селата Лозно, Жиленци и Слокощица“, одобрен за финансиране с решение № 186/12.01.2012г. на ръководителя на УО на Оперативна програма „Околна среда“ /2007-2013г./, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 17.07.2020г., до окончателното изплащане на вземането, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Изтъква, че съдът в нарушение на процесуалния закон не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Излага, че предявените искове са неоснователни предвид правомерно упражненото право от ответника да наложи корекции за извършените от ищеца нарушения на приложимото законодателство в областта на възлагането на обществени поръчки. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон по отношение на претендирания разход за платен ДДС. Оспорва като необосновани изводите на въззивния съд, че процесните претенции не са погасени поради изтекъл давностен срок. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Кога изтича давността, при условие че уведомяването за отказ от верификация, съответно за наложена финансова корекция и неверифициране разход за възстановяване на средства за ДДС, е получен от ищеца по факс на 05.06.2015г.?

2. Законосъобразно ли е съдебно решение, постановено без да са изложени собствени мотиви и осъществен собствен анализ, касаещи същността на спора, а да се позове само и единствено на решение на КЗК, което е постановено в хода на провеждане на процедурата?

3. Налице ли е незаконосъобразно съкращаване на срока за получаване на оферти, доколкото не са били налице предпоставките на чл. 64, ал. 2 и ал. 3 ЗОП/отм./?

4. Извършването на финансова корекция представлява ли отказ от верификация на предявени от бенефициента за възстановяване разходи?

5. Възможността за извършване на междинни плащания по време на изпълнение на ДБФП изключва ли правото на управляващия орган да прецени допустимостта на разходите към датата на окончателното плащане по проекта, както и да търси възстановяване от страна на бенефициента на всички недопустими за финансиране чрез безвъзмездна финансова помощ разходи?

6. Спазена ли е разпоредбата на изменения Закон за водите (ДВ бр. 103/29.11.2013г. в сила от 03.12.2013г.), съобразно която общините предоставят експлоатация на ВиК инфраструктура на ВиК оператори чрез договори, сключени по реда на ЗВ и ЗК, по силата на които договори е налице бартер, при който дейността на общината е облагаема по ЗДДС, поради което за получените стоки и/или услуги възниква право на приспадане на данъчен кредит по реда на ЗДДС, т. е. разходът се превръща в недопустим за финансиране по ОПОС?

Моли решението да бъде допуснато до касация по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като поддържа въпросите да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация, [община], в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, основани на твърденията на ответника за изтекъл давностен срок, с мотиви, че давността е материалноправна категория и че евентуалното изтичане преди завеждането на делото е от естество да се отрази не на допустимостта, а на основателността на иска.

Позовал се е на разпоредбата на чл. 269 ГПК и на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2013г. по т. д. № 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС, и е посочил, че не се установява неприлагане от страна на първоинстанционния съд на императивни правни норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните, поради което е счел, че при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение е ограничен от оплакванията в жалбата.

Приел е за неоснователно релевираното с жалбата оплакване за неправилност на решението, основано на твърдения за изтекла преди предявяването на иска погасителна давност. Посочил е, че представеното по указания на първоинстанционния съд от ищеца и неоспорено от ответника писмо, с което ищецът е уведомен за отказа от верификация на процесните разходи, съответно за наложената му финансова корекция по процесните договори, и досежно неверифицираният разход за възстановяване на средства за ДДС, е с изходящ номер на ответника от 16.07.2015г. и с входящ номер на ищеца от 17.07.2015г., от който момент с оглед настъпването на изискуемостта на вземането на ищеца към ответника е счел, че е започнала да тече давността, а исковата молба е депозирана в последният ден на петгодишния общ давностен срок - на 17.07.2020г., поради което е приел, че процесните притезания на ищеца не са погасени по давност. Само за да отговори на доводите по жалбата, подчертавайки, че иначе с оглед конкретните данни по делото давността е започнала да тече на горепосочената дата, е допълнил, че давността в случаите като процесния започва да тече не от окончателното налагане на финансови корекции, като процесните с решение на УО - от датата на това решение, не и от уведомяването на бенефициента - ищец за това тяхно окончателно налагане, а от момента, към който бенефициентът е следвало да получи реално плащане /плащания/ при условията на съответните договори за безвъзмездна финансова помощ, когато вземанията са станали изискуеми. По тези доводи и като е подчертал, че редът, по който законът предвижда защита за ищеца в процесния спор, е гражданскоправен, е счел за неоснователни възраженията на ответника, основани на нормативна уредба и практики, евентуално приложими в административното правораздаване.

Въззивният съд е приел за неоснователни и оплакванията в жалбата срещу приетото от първоинстанционния съд досежно наложените финансови корекции. Посочил е, че не е налице незаконосъобразно съкращаване на сроковете при условията на чл. 64 ЗОП /отм./, доколкото по делото безспорно е установено, че процесното обявление за предварителна информация съдържа информацията, налична към датата на изпращането му по образеца, утвърден от изпълнителния директор на АОП – кратка информация относно описанието на същността и количеството на поръчката, и защото намаляването на сроковете по чл. 64, ал. 3 ЗОП/отм./, при предоставяне на пълен достъп по електронен път до документацията с други обстоятелства /безспорно установено по делото/, не се обвързва от законодателя с други императивни условия, освен това, че в обявлението трябва да е посочен интернет адрес, на който тя може да бъде намерена. Счел е за противно на закона обвързването на определянето на цената за закупуване на документацията по чл. 28, ал. 4 ЗОП/отм./ с публикуване на документацията на интернет страницата по чл. 64, ал. 3 ЗОП/отм./, в който смисъл са доводите на ответника. Подчертал е, че ищецът – [община], като възложител е изпълнил изискванията на чл. 64, ал. 3 ЗОП/отм./, включително във връзка с предоставяне на достъп по електронен път до документацията за участие в процедурата, като в обявлението е посочен интернет адрес, на който тя може да бъде намерена, поради което е счел изискванията на чл. 38, т. 4, ал. 3 от Директива 2004/18/ЕО и чл. 64, ал. 3 ЗОП/отм./ за съкращаване на срока с пет дни за изпълнени. Споделил е решаващите изводи на първоинстанционния съд, че липсата на документ, изискуем съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 1, т. 12, вр. т. 8 от ЗОП/отм./ – декларация за участието на подизпълнители, е пропуск от формално естество и не обосновава извод за незаконосъобразност на обществената поръчка, доколкото фактите, които удостоверява, могат да бъдат установени от останалите налични в офертата на участника документи. Допълнил е, че съответствието на представените документи с изискванията на възложителя в конкретния случай е било предмет на контрол с решение № 203/05.03.2013г. на КЗК, постановено в хода на провеждане на процедурата, с което преписката е върната за разглеждане от възложителя за продължаване на процедурата за възлагане на обществената поръчка от последното законосъобразно действие, а именно: установяване на съответствието на офертите на участниците с условията за участие, поради което и на това допълнително основание е счел твърденията за обратното в жалбата на ответника за необосновани, а оплакванията в същата, базирани на тези твърдения - за неоснователни.

Изложил е мотиви, че изцяло незаконосъобразен е отказът на УО за верифициране на разходите за ДДС, които е приел, че представляват дължим и допустим разход по проекта, съобразно приложимите норми от действащия обективен правов ред, определени според правилата за прилагането на закона по време. Подчертал е, че всякакви последващи изменения на нормативната уредба, на които не е придадено обратно действие, не могат да обосноват обратен извод. Допълнил е, че дори да им бе придадено обратно действие със закон, тогава би подлежало на съдебна преценка дали това им действие не е в противоречие с основополагащи правни принципи, действащи в правовата държава, като принципа на правна сигурност, сигурността на оборота, неприкосновеност на собствеността и др.

По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно и на основание чл. 272 от ГПК го е потвърдил и препратил към мотивите му.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил правната воля на въззивния съд и е основан на невъзприети от съда фактически твърдения на страната. Въззивният съд не е приемал, че ищецът е уведомен за наложените корекции и отказ за верифициране на процесните разходи на 05.06.2015г. по факс. Напротив, изрично е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че ищецът е уведомен за отказа процесните разходи да бъдат верифицирани и за наложените му корекции с писмо, получено от него на 17.07.2015г., от която дата е приел, че следва да бъде броен давностният срок по заявеното от ответника възражение за погасеност на предявените с иска вземания.

Вторият процесуален въпрос е обусловен от изложени от касатора и изгодни за него твърдения, които не отговарят на осъществената от въззивния съд решаваща дейност, в който смисъл въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил подробни решаващи мотиви и отговорил на всички оплаквания по въззивната жалба на ответника, като се е позовал на решение № 203/05.03.2013г. на КЗК, постановено в хода на провеждане на процедурата по обществена поръчка, само като допълнителен довод за неоснователност на едно от оплакванията на въззивника – за неправилно приложение на чл. 64 ЗОП/отм./ и чл. 56, ал. 1, т. 123, вр. т. 8 от ЗОП/отм./, без последният да е приет от съда за решаващ. Решаващите мотиви на въззивния съд по това оплакване на въззивника са основани на самостоятелен анализ на установената по делото фактическа обстановка и на извършено от съда тълкуване на горепосочените законови разпоредби. Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената практика, включително задължителната по т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, като съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, при съобразяване с нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. Несъгласието на касатора с дадения отговор на поддържаните от него с въззивната му жалба възражения е оплакване за неправилност на решението, по което съдът не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК.

Поставеният трети въпрос също е обусловен от изложените от касатора и изгодни за него твърдения, които не са възприети от въззивния съд. Изводимо от мотивите на обжалваното въззивно решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 64 ЗОП/отм./ за скъсяване срока за получаване на оферти, а несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд не е основание за допускане на решението до касация съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Поставените четвърти и пети въпроси са хипотетични и не кореспондират с решаващата воля на въззивния съд. Въззивният съд не е дал отговор на тези въпроси, нито е приемал, че техният отговор е от значение за решаването на спора, а и самият касатор с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обяснил значението на въпросите за правилното решаване на делото, поради което и като неотговарящи на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК касация не следва да бъде допусната и по тези правни въпроси.

Съобразно изложеното от самия касатор последният поставен от него шести въпрос не е обсъден от въззивния съд. Въззивният съд не е дал отговор на въпроса дали сочената законова разпоредба от Закон за водите – в сила от 03.12.2013г., е спазена, защото е приел, че същата норма не е приложим към процесните отношения закон, тъй като е приета след осъществяване на релевантните факти и не е придадено обратно действие. В този смисъл въпросът не е обусловил решаващата дейност на въззивния съд и по същия като неотговарящ на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да бъде допуснато касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е заявил искане за присъждане на разноски по делото и не доказва извършването на такива, поради което разноски не следва да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 439 от 24.06.2022г. по т. д. № 62/2022г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.