Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. О“ ЕАД, гр. София, срещу въззивно решение № 850 от 09.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 348/2022 г. на Софийския апелативен съд в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 265611 от 07.09.2021 г. по гр. д. № 15627/2018 г. на Софийския градски съд, с което по предявения от И. С. Ч., Д. П. Ч., Л. П. С., С. Р. Ч., Щ. С., Б. С. /заместен в хода на процеса от наследниците си по закон Д. С., Д. С и М. К. С. – преживяла съпруга и дъщери/, А. С. и Л. С. срещу касатора при условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС е признато за установено, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „В.”, трайно предназначение на територията - защитена, начин на трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс, номер по предходен план 117, 000019, квартал 1, парцел *, на основание давностно владение, осъществено в периода от 2000 г. до датата на предявяване на иска – 21.11.2018 г.

За да уважи предявения установителен иск за собственост на основание обикновено давностно владение, въззивният съд е приел, че процесният имот е одържавен през 1948 г. -1949 г. и към 2000 г. е включен в капитала на Национален киноцентър „Бояна“, а в последствие на „Бояна филм “ ЕАД. С решение № 5866 от 09.10.2000 г. на Поземлена комисия – община „Витоша” на ищците е възстановено правото на собственост върху имота в съществуващи или възстановими стари реални граници. След постановяване на решението за реституция /същото е прието за материално незаконосъобразно, респ. че не е породило конститутивно действие/, ищците са започнали да посещават имота и по тяхно искане през 2001 г. същият е отписан от актовите книги за държавна собственост. На 26.02.2001 г. са направили искане за поправка в кадастралната карта, по което е издадена заповед № РД-50-04/16.01.2003 г. на кмета на район „Витоша“. Със заявление № 9400-162 от 18.01.2013 г. ищците са поискали издаване на разрешение за прогледна ограда по чл. 148 ЗУТ, а с декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти от 12.03.2015 г. са декларирали имота пред местния приходен орган. През годините ищците са посещавали имота периодично, като са извършили в него редица действия - трасиране, маркировка с боя, разчистване на клони, водене на различни хора в имота, правене на пикници и др.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след като имотът е включен в капитала на търговско дружество, същият може да се придобие по давност, тъй като не попада в изключението на чл. 86 ЗС. Посочено е, че постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето, а може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, както е в случая. Съдът е счел, че с посочените по-горе действия ищците са обективирали намерението си по категоричен начин спрямо всички, като давността не е прекъсната с административния процес за законосъобразността на заповедта за попълване на кадастралната карта по жалба на „Бояна филм“ ЕАД, тъй като в производството пред Софийския градски съд, освен че жалбата е оставена без уважение, изобщо не е разглеждан въпросът относно собствеността на имота, а липсата на ограда или строеж в имота е вследствие на статута му на защитена територия. Изложени са съображения, че давностният срок е започнал да тече от 09.10.2001 г., когато имотът е индивидуализиран в решението на поземлената комисия, като това е и началният момент, заявен от ищците, който е еднакъв за всички наследници, а наследствените права на всеки от тях имат значение само за вътрешните им отношения, но не и за ответника. За неотносимо към придобиването на имота по давност е прието обстоятелството дали за него наследодателката на ищците е получила обезщетение, тъй като то би имало значение в процедурата по възстановяването на имота, приключила с решение, за което е прието, че е материално незаконосъобразно. За недоказано е прието твърдението на ответника, че той е правоприемник на преобразуваното търговско дружество с едноличен собственик на капитала на държавата – „Бояна филм“ ЕАД, за да е настъпил вещният ефект на чл. 17а ЗППДОП отм., нито пък че имотът е преминал в неговия патримониум по силата на разпореждане № 4 от 27.05.2005 г. на Министерски съвет. Направен е решаващ извод, че в случая фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е осъществен и ищците са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 78 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3617/2019 г., I г. о.; решение № 18 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 418/2020 г., IV г. о., и ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, но конкретен правен въпрос не е формулиран.

Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респективно за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в тази му част, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/.

В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, както и в противоречие с казуалната практика на Върховния касационен съд, което съгласно цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 850 от 09.06.2022 г. по в. гр. д. № 348/2022 г. на Софийския апелативен съд.

О с ъ ж д а „А. О“ ЕАД, гр. София, да заплати на И. С. Ч., Д. П. Ч., Л. П. С., С. Р. Ч., Щ. С., Д. С., род. 27.09.1957 г. Д. С., род. 15.02.1986 г., М. К. С., А. С. и Л. С. сумата 1800 лв./хиляда и осемстотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: