Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Й. Д. Д. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 82 от 07.02.2022 г. по т. д. № 543/2021 г. на САС, с което потвърдено първоинстанционното решение № 900371 от 10.03.2021 г. постановено по гр. д. № 253/19 по описа на ОС-Благоевград. С последното са били уважени предявените от Г. Г. В. и Р. Г. П. против Й. Д. Д. искове по чл. 95б, ал. 1, т. 1и т. 6 от ЗАПСП, по чл. 95, ал. 1, т. 1 и 2 от същия закон, както и по чл. 86 ЗЗД. Решението се обжалва и в частта за присъдените разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Приложено е и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване.

От страна на ответника по касационната жалба Г. Г. В. в писмен отговор от страна на процесуалния й представител се изразява становище за неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноските в настоящата инстанция под формата на адв. в.ие, дължимо на основание чл. 38 ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и се основава на главен иск, който е неоценяем, счита, че КЖ е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

Страните не спорят и от представените писмени доказателства се установява, че ищците Г. В. и Р. П. са съавтори на статията „Семейният конфликт и справедливото му решаване от съда”, публикувана в бр. 4-5 на сп. „Адвокатски преглед“, I. 1313-7204, което се разпространява печатно, като статията е налична и на интернет страницата на списанието (на сайта на Висшия адвокатски съвет).

От своя страна ответникът Й. Д. е автор на статията „Материалноправни и процесуалноправни аспекти при осъществяване на лични отношения на децата с родителите, дядото и бабата при прекратяване на брака”, публикувана в бр. 2 от 2018г. на списание „Право, Политика, Администрация“, издание на Правно - историческия факултет, Югозападен университет „Н. Р.“ [населено място]. Списанието е електронно, със свободен достъп до потребителите и никога не е било разпространявано на хартиен носител. Статията е налична и на следната интернет връзка: http: www.lpajoumal.com/wp-ontent/uploads/2018/06/Dafov-full-text.pdf.

В статията са посочени използваните източници, като сред тях не е посочен сайта „Коментар „De lege lata“, с източник Съдебна практика, 2014г.“, както и имената на ищците по делото като автори на ползваната публикация. Между страните не е спорно, че 85% от текста на статията на ищците е дословно възпроизведена в статията на ответника Д.. Тази част, съвпадаща с текста от произведението на ищците, не е поставена в кавички и няма данни за извършено от автора цитиране на ползван от него източник от други статии или други автори. При разпита му по реда на чл. 176 от ГПК ответникът заявил, че дословното припокриване на части от текста в двете статии е в резултат на използвания от негова страна коментар „De lege lata“, с източник Съдебна практика 2014 г., който източник е бил достъпен свободно насъответния интернет адрес.

При така установените факти съдът е споделил изводите на първоинстанционния съд за основателност на исковите претенции, тъй като ответникът е използвал и разпространявал голяма част /около 85%/ от научна публикация на ищците без тяхно съгласие и позволение в своята статия, публикувана в електронно списание. Въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 95 от ЗАПСП, според която, който наруши авторско право, сродно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване. Позовал се е и на чл. 95б, ал. 1 от ЗАПСП, според който, когато произведение, обект на авторско право, се използва в нарушение на ЗАПСП, носителят на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може да иска по съдебен ред: 1. Установяване факта на нарушението; 2. Преустановяване на неправомерното използване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване; 3. Разгласяване за сметка на нарушителя на диспозитива на решението на съда в два всекидневника и в определен от съда часови пояс на телевизионна организация с национално покритие. Предмет на делото са изброените по-горе искове при условията на обективно съединяване. Съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса, според въззивния съдебен състав, в тежест на ищците е да установят чрез пълно и главно доказване, 1/че са носители на авторско право по отношение на статията „Семейният конфликт и справедливото му решаване от съда”; 2/че притежаваното от тях авторско право върху статията е било нарушено от ответника; 3/че нарушението на авторските права е извършено по посочения в исковата молба начин - чрез преработка на произведението 4 и/или чрез дословното възпроизвеждане на значителна част от статията в друга статия, на която автор е ответника - „Материалноправни и процесуалноправни аспекти при осъществяване на лични отношения на децата с родителите, дядото и бабата при прекратяване на брака”; 4/че възпроизведената част е разпространена по начин, даващ възможност произведението да бъде възприето от неограничен кръг лица, без признаване на авторството й и без обозначаване по съответния начин на използваното произведение и неговите автори /ищците по делото/ по подобаващо за научните среди указание за взаимстван текст. Посочено е, че съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗАПСП, обект на авторско право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма, включително литературни произведения, включително произведения на научната и техническата литература, на публицистиката и компютърни програми. На законова закрила, според въззивния съд, подлежат не само авторските произведения на литературата, изкуството и науката, разпространени на книжен носител, но и тези, разпространявани по електронен път и в интернет пространството. Статията „Семейният конфликт и справедливото му решаване от съда” е обективирана на книжен носител / публикувана е в бр. 4-5 от 2015г. на сп. „Адвокатски преглед“/, както и разпространена като електронно издание на достъпен за всички интернет адрес. Последната е авторска публикация на научна тема, тъй като съставлява разработка на научна теза по правен въпрос, значим за съдебната практика, за спецификата на семейния конфликт и възстановителния подход за разрешаването му. Съдът е приел, че е без значение за авторската закрила това, дали развитата в статията на двамата ищци правна теза съставлява новост в правото, съответно дали допринася за развитието на правната наука. Според разпоредбата на чл. 5, изр. 1 от ЗАПСП, автор е физическото лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведението. До доказване на противното за автор на произведението се смята лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени по обичайния за това начин върху оригинала на произведението, копия или екземпляри от него и/или техните опаковки /чл. 6, ал. 1 от ЗАПСП/.

В настоящия случай между страните не е спорно, че ищците са автори на статията „Семейният конфликт и справедливото му решаване от съда”. Основното възражение на ответника във въззивната жалба, поддържано и в първоинстанционното производстнво е основано на доводите, че той не е ползвал като източник за написването и публикуването на статията си части от статията на ищците, тъй като е ползвал друг източник - „Коментар „De lege lata“, с източник Съдебна практика, 2014г.“ В този смисъл не било нарушено авторското право на ищците върху статията. Ответникът твърди, че при публикуването на собствената си статия не е знаел за съществуването на статията на ищците, както и че последните са автори на същата. Представеното от ответника писмено доказателство за ползвания от него като източник електронен сайт - „Коментар „De lege lata“ с източник Съдебна практика, 2014г.“ е оспорен от ищците, като по тяхно искане съдът е задължил ответника да представи доказателства за електронния документ, от който е представеното по делото копие. Такъв не е бил представен, тъй като ползваният източник от интернет не се открива, няма достъп до този сайт. Съгласно разпоредбата на чл. 184 ал. 1 от ГПК, при оспорване на възпроизведения в писмена форма препис от ел. документ, страната, която се ползва от него, е длъжна де представи документа на ел. носител. Съдебната практика приема, че при своевременно оспорване на представен в писмена форма заверен препис от ел. документ, при бездействие на страната, която ще се ползва от него и непредставяне на електронния документ, не може да бъде приета от съда доказателствената сила на представения писмен документ. След като е останал недоказан по безспорен и несъмнен начин факта, че такъв сайт действително е съществувал към момента на изготвянето на статията на ответника, то недоказано, според съда, оставало и твърдението му, че частите от статията на ищците, дословно възпроизведени в текста на статията му „Материалноправни и процесуалноправни аспекти при осъществяване на лични отношения на децата с родителите, дядото и бабата при прекратяване на брака, са с източник „Коментар „De lege lata “, с източник Съдебна практика, 2014г. Дори да се приеме, че оспореният документ е годно писмено доказателство, то същият е без достоверна дата, поради което не може да се приеме за установено по несъмнен начин, че при написване на статията си ответникът е използвал именно този източник, а не статията на ищците, дословно възпроизведена в голямата си част в неговата статия. Представената извадка от електронен сайт не съдържа URL адрес на публикацията, която ответникът твърди да е използвал като свой източник, поради което не се установява и доказва при пълно и главно доказване, че разпечатката, е съществувала със свободен достъп на всички лица до нея, преди публикуването на статията на ищците по делото. За автор на една научна публикация се приема лицето, което първо е изложило своята теза в писмена или електронна форма, чрез обективирането на съдържанието и в определен текст. В процесния случай не се установи и доказа текст със същото или приблизително същото съдържание, при излагане на разработената от ищците правна теза, да е бил наличен в писмена или електронна форма, преди публикуването на статията „Семейният конфликт и справедливото му решаване от съда, в бр. 4-5 от 2015г. на сп. „Адвокатски преглед“. С оглед липсата на доказателства в този смисъл, което е в тежест на ответника, съдът е приел, че ответникът е използвал текст от статията на ищците като автори на коментираната по-горе статия. 6 ЗАПСП в чл. 15-19 регламентира правата на авторите, които всъщност са съдържанието на авторското право. Според чл. 18 ал. 1 авторът има изключителното право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица. Ал. 2 на същия член регламентира начините на използване на произведението, в т. число възпроизвеждането на произведението и разпространението сред неограничен брой лица на оригинала или екземпляри от произведението. Чл. 15 регламентира имуществените права на автора, като чл. 19 признава на автора право на възнаграждение за всеки вид използване на произведението и за всяко поредно използване. „Използването” по смисъла на чл. 18 ал. 2 от ЗАПСП на създаденото от ищците произведение, с дословното му възпроизвеждане и разпространение от ответника, без да е признато авторството и посочено името на авторите, без обичайното за научните среди цитиране на текста, чрез поставянето му в кавички и посочване на източника, без да е поискано разрешение за използването му и да е платено авторско възнаграждение, съставлява нарушение на авторското право. В статията на ответника текстъта от статията на ищците е била частично възпроизведен дословно, без да е анализиран, коментиран или подложен на критика, както и без въз основа на този текст да е изложена нова научна теза в областта на правото. По този начин разработената теза на ищците изглежда представена като теза на ответника в публикуваната от него статия „Материалноправни и процесуалноправни аспекти при осъществяване на лични отношения на децата с родителите, дядото и бабата при прекратяване на брака. Освен че е дословно възпроизведена съществена част от текста на научното произведение на ищците /около 85%/ в статията на ответника, тя е била разпространена до неограничен кръг лица, без тяхното разрешение за това. Статията на ответника „Материалноправни и процесуалноправни аспекти при осъществяване на лични отношения на децата с родителите, дядото и бабата при прекратяване на брака и към момента се използва от ответника, като същата продължава да е качена на страницата на списание „Право, Политика, Администрация“, издание на Правно-историческия факултет на ЮЗУ-Благоевград. В жалбата се поддържа, че ответникът при написване на своята статия не е бил запознат със статията на ищците и не е знаел кои са авторите на същата. Знанието на ответника за това кои са авторите на използвания от него текст, не е елемент от фактическия състав на нарушението на авторските права. По отношение на иска по чл. 95б, ал. 1, т. 1 от ЗАПСП за установяване нарушението на авторските права, субективното отношение на ответника е без правно значение. Дори и да не е могъл да идентифицира ищците като автори, достатъчно за осъществяването на нарушението е, че ответникът е съзнавал, че използва чужд текст, че го възпроизвежда в значителен обем след като дословно го включва в публикуваната от него статия, както и че не е получил разрешение на авторите за неговото използване и разпространение. Според въззивния съд, наличието на вина е част от фактическия състав на иска за обезщетение за вреди от неправомерното използване на авторски права и вината се презумира до доказване на противното.

В настоящия случай тази презумпция не е опровергана от събраните доказателства. Незнанието на закона - че ползваните части от статията на ищците са обект на авторски права, не са извинително обстоятелство, съобразно който и да е закон, както и не освобождава от отговорност ответника евентуалното негово незнание на факта кой е действителният автор на неправомерно използваното научно произведение. Според съда, след като е използвал дословно в статията си чужд текст, ответникът е бил длъжен да извърши щателна проверка за неговото авторство както сред електронните източници на информация, така и въз основа на източниците на информация на книжен носител. Като не е положил дължимата грижа за проверка на авторството на използвания от него текст, ответникът е допуснал нарушение на авторските права на ищците, поради което презумпцията за вината му не може да се счита за оборена и същият не може да бъде освободен от отговорност.

По отношение на дължимостта и размера на обезщетението за нарушаване на авторско право, въззивният съд е изложил, че в нормата на чл. 95а от ЗАПСП е предвидено, че когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът да има право да претендира от съда обезщетение в размер между 500лв. до 8 100 000лв., което се определя от съда при условията на чл. 95, ал. 3 и ал. 4. В настоящия случай, според въззивния съдебен състав, ищците са претендирали обезщетение в размер на по 2 000 лева за всеки един от тях за претърпените имуществени и неимуществени вреди.. Съдът е присъдил на всеки един от ищците пълния размер на претендираното обезщетение от 2 000 лева както за имуществени, така и за неимуществени вреди /общо/, като се е мотивирал, че по отношение на имуществените вреди прилага разпоредбата на чл. 95а - „Когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение от 500 до 100 000 лева, като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 95, ал. 3 и 4”. Въззивният съд е счел този размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди за справедлив и доказан от събраните гласни доказателства, като съдът отчита и всички други обстоятелства по делото съгласно разпоредбите на чл. 95, ал. 3 и 4 от закона. Според съда, предвизеният в закона минималнен размер от 500 лева еднозначно разкрива санкциониращата функция на обезщетението при нарушение на авторско право.. В случая обаче ищците са доказали вредите с неимуществен характер. Двамата ищци са преживели случилото се емоционално, като са били силно разстроени и разочаровани от „кражбата“ на текста им и най-вече на разработената от тях научна теза, която считат за новаторска и за съществена по интерпретирания от тях правен въпрос. Двамата са се почувствали, според събраните гласни доказателства, „ограбени“ за положения от тях труд и старание. При определяне на конкретния размер на обезщетението, според съда, следвало да се има предвид също и количествения критерий – около 85% от статията на ищците е дословно възпроизведена в статията на ответника, което разкрива недопустимо възползване от чужд интелектуален продукт. Следвапо да се отчете също продължителния период от време от установяване на нарушението, през който възпроизведения текст от статията на ищците продължава да се използва от ответника по делото, въпреки противопоставянето на ищците, които претендират за авторството на същия. С оглед изложеното, съдът е счел, че присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди за доказано и справедливо по размер. Като основателен е преценен и обективно съединеният иск по чл. 95б, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП, с който е поискано преустановяването на използването на части от статията на ищците от ответника, съотв.- сваляне на статията „Материалноправни и процесуалноправни аспекти при осъществяване на лични отношения на децата с родителите, дядото и бабата при прекратяване на брака, публикувана в бр. 2 от 2018г. от онлайн платформата на сп. „Право, Политика, Администрация“, издание на Правно-историческия факултет на ЮЗУ-Благоевград. Според въззивния съд, основателността на исковете с правно основание чл. 95б, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП, води до основателността и на искането по чл. 95б, ал. 1, т. 6 - съдът да постанови разгласяване за сметка на ответника на диспозитива на решението в два всекидневника и в определен от съда часови пояс на телевизионна организация с национално покритие.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя -ответник по исковете Й. Д. не се формулират каквито и да е правни въпроси/ т. е. такива по съдържанието на конкретна правна норма, приложима по конкретния казус/, чиито отговори, да имат значение за формиране на изхода по спора, като вместо това се цитират навеждат редица оплаквания относно материалната незаконосъобразност и необосноваността на обжалваното решение.

Съгласно т. 1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация - формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280 ал. 1 ГПК., поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителните селективни критерии по т. т.1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, още повече, че подобни искания изобщо не се правят от страна на подалия КЖ.

В полза на процесуалния представител на ответника по касация Г. Г. В.-адв. Г. Н. В. от САК се дължи присъждане на възнаграждение за изготвяне на отговор на КЖ, с оглед разпоредбата на чл. 38 ал. 1, т. 2 ЗАдв във връзка с чл. 9 ал. 3 от НМРАВ/ в приложимата редакция преди изм. в ДВ бр. 88/04.11.2022 г./ в размер на 500 лева.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 82 от 07.02.2022 г. по т. д. № 543/2021 г. на САС.

ОСЪЖДА Й. Д. Д. ЕГН: [ЕГН] да заплати на адв. Г. Н. В. от САК на основание чл. 38 ал. 1, т. 2 ЗАдв във връзка с чл. 9 ал. 3 от НМРАВ/ в приложимата редакция преди изм. в ДВ бр. 88/04.11.2022 г./ възнаграждение в размер на 500 лева за изготвяне на отговор на КЖ от името на ответника по същата Г. Г. В..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.