Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационната жалба на Б. З. Д. от[населено място] против решение от 16.11.2009 год. по гр. дело № 4058/2006 год. на С. градски съд, с което е обезсилено решение от 31.08.2005 год. и допълнено с решение от 30.06.2006 год. по гр. дело № 3307/1992 год. на СРС, 40 състав, в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете по чл. 7 З. срещу О. В. И. и Н. В. Н. и производството е прекратено, както и в частта, с която същите първоинстанционни решения са отменени, в частта, с която са уважени исковете по чл. 7 З. и чл. 108 ЗС, и вместо тях е постановено въззивно решение, с което същите искове са отхвърлени, както и в частта, в която първоинстанционното решение в останалата му част, с която са отхвърлени исковете по чл. 7 З. и чл. 108 ЗС, е оставено в сила. Касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, защото счита, че материалноправният въпрос за валидността на решението за продажба на жилището от 17.08.1967 год., което не е подписано от председателя на ИК на Л. РНС, а от трето неизвестно длъжностно лице е решен от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика в решение № 3/1998 год., решение № 1051/1998 год., решение № 1414/2008 год., решение № 912/2007 год., решение № 1020/2008 год., решение № 524/2007 год., решение № 531/2009 год. и решение № 818/1997 год. По въпроса за процесуалната легитимация на ответника касаторът счита, че въззивният съд отново се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 по гр. дело № 3/2001 год. на ОСГК. Досежно факта дали едно тричленно семейство може да закупи четиристаен апартамент, съществува ли привилегия за закупуване от активните борци, без това изрично да е уредено в наредбата, липсата на съгласие с цената, като съществен елемент от продажбата и изменението й не водят ли до нищожност на договора, чия е доказателствената тежест за ангажиране на доказателства за отрицателни факти, както и към кой момент е необходимо съгласието на сънаемателя според касатора, са въпроси, които са от значение за точното прилагане на материалния и процесуален закон и представляват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното производство по чл. 288 ГПК е образувано и по касационната жалба на В. В. М. от[населено място] срещу въззивното решение от 16.11.2008 год. по гр. дело № 4058/2006 год. на С. градски съд, с което са отхвърлени всички искове по чл. 7 З. срещу В. И. Б. и Р. Ц. Б., както и в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС срещу Р. Ц. Б., О. В. И. и Н. В. И.. Основанията, на които се позовава касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение са чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, защото счита, че произнасяйки се по съществен материалноправен въпрос за възможността за прехвърляне на законова компетентност на един административен орган на друг, съдът е постановил съдебен акт в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС, изразена в решения: № 31 по гр. дело № 455 по описа за 1998 год. на 5-чл. състав на ВКС, решение № 818 по гр. дело № 159 по описа за 1997 год., решение № 405 по гр. дело № 1556/1999 год. По така поставеният материалноправен въпрос касаторът счита, че той е решаван и противоречиво от различни по степен съдилища, в подкрепа на което не сочи конкретна съдебна практика. По материалнопавния въпрос дали във всички случаи утвърждаването на продажбата от лице, различно от посоченото в НПЖДЖФ води до нейната нищожност касаторът се позовава на съдебни актове, представляващи определения. По двата процесуалноправни въпроси: първият от които е за разпределението на доказателствената тежест между страните, а вторият – за възможността след изтичане на преклузивния срок за предявяване на иска по чл. 7 З., ищецът да се позовава на нарушения на закона, които не са посочени в исковата молба се навеждат доводи от касатора за произнасянето им от въззивния съд в противоречие с ТР № 77/1984 год. по гр. дело № 60/1984 год. на ОСГК. Освен това счита, че съдебната практика на ВКС по чл. 127, ал. 1 ГПК отм., според която всяка от страните в съдебния процес следва да установи обстоятелствата, от които черпи изгодни за себе си правни последици, е постоянна и в този смисъл, приемайки обратното, въззивния съд е постановил съдебен акт, при наличие на основанието за неговото обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Ответниците по касационните жалби О. В. И., Н. В. Б. и Р. Ц. Б., всички от[населено място], изразяват становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Останалите ответници по касационните жалби не изразяват становище по заявените основания, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Касационният съд обсъди доводите за касационно обжалване, в касационната жалба на Б. З. Д. и констатира следното: за да приеме за недопустимо решението на първоинстанционния съд, в частта, с която исковете по чл. 7 З. срещу О. В. и Н. В. са разгледани по същество, въззивният съд е изложил съображения, че тези лица не са процесуално легитимирани да отговарят по тях, защото материалноправната норма на чл. 7 З. има предвид трети лица, придобили имота след одържавяването му, а не лицата, придобили от тях, каквито са новоконституираните ответници по иска. Доводът на касатора, че този материалноправен въпрос, обсъден от съда, че новоконституираните ответници са трети лица, приобретатели на имота и не следва да отговарят по предявения иск, е въпрос, решен в противоречие с ТР № 1 по гр. дело № 3/2001 год. на ОСГК/каквото не е постановявано, а вероятно се има предвид ТР № 6 по гр. дело № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС, където се тълкува понятието „предоставяне на трети лица”, но по смисъла на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ/. Тази материалноправна норма обаче не е предмет на обсъждане от въззивния съд, който е сезиран с реституционната норма на чл. 7 З., поради което позоваването на съдебната задължителна практика, която е неотносима към посочения процесуалноправен въпрос, е неоснователно.

Касационният съд споделя становището за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/неправилно посочено по т. 1 от същия текст/, защото материалноправният въпрос, изразяващ се в овластеното лице, което следва да постанови решението за продажбата и свързано с валидността на издадения от него административен акт е решен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика на касационния съд, според която материалноправната норма на чл. 14, ал. 1 НПЖДЖФ овластява председателя на ИК на ОНС, съответно районния народен съвет, като делегация на права не е предвидена.

По заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което включва три самостоятелни материалноправни въпроса касационният съд дължи отговор само относно „факта дали едно тричленно семейство може да закупи четиристаен апартамент”, тъй като разпоредбата на чл. 6 НПЖДЖФ регламентира правата на наемателите, които могат да закупят наеманите от тях жилища, но без да се конкретизират обема им по права, съобразени с конкретни норми на ползване, съгласно действащия ЗН отм., Действително разпоредбата на чл. 6 НПЖДЖФ не установява конкретни норми, каквито е предвиждал отменения ЗН, но действал към влизане в сила на нормативния акт. Обстоятелството, че семейството на В. и Р. Б. е закупило процесното жилище именно в качеството си на наематели, същото следва да бъде съобразено и с правната норма на ЗН отм., в чл. 8 и установените от нея норми за ползване, при които е предвидено „настаняване при жилищна нужда”/Глава ІІ-ра ЗН, обн., ДВ, бр. 77/1947 год./.

Останалите въпроси, поставени от касатора като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не установяват наличие на предпоставките за това, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото по тях дават отговори ясни и конкретни правни норми, по чието тълкуване не е създадена противоречива съдебна практика.

По изложените съображения касационният съд счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол, но само в частта, за която са налице предпоставките за това в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а именно по отношение на отмененото първоинстанционно решение от 31.08.2005 год. и допълнено с него решение от 30.06.2006 год. на СРС по гр. дело № 3307/1992 год. и е постановено отхвърляне на иска на В. В. М. и Б. З. Д. срещу Р. Ц. Б., СО и Д., п. от м. на М., по чл. 7 З. за установяване на нищожност на договора за покупко-продажба от 19.10.1967 год., поради нарушение на чл. 14, ал. 1 и 3 и чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ, както и в частта, с която иска по чл. 108 ЗС е отхвърлен за предаване на владението на апартамент в[населено място] на 5 етаж в сградата на ул.”К.О.” № 8, вх.А, заедно с таванско и зимнично помещение и 4.92% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж.

По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, заявени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на В. В. М.: основателно е твърдението на касатора, че въззивният съд, като е вменил в задължение на ищеца да доказва отрицателния факт, че не е налице оправомощаване по нито един от елементите на сделката, е разместил разпределението на доказателствената тежест между страните, което е в противоречие със съдебната практика в ТР № 77/1984 год. на ОСГК, както с постоянната съдебна практика на ВКС по чл. 127, ал. 1 ГПК отм., според която всяка от страните в съдебния процес следва да установи обстоятелствата, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Поставеният процесуалноправен въпрос – кой следва да установи обстоятелството, че извършителят на дейността по заместване на титуляра не е бил овластен, е решен в противоречие със съдебната практика, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част, касаеща установителния иск по чл. 7 З. за нищожност на сделката по чл. 14, ал. 1 и 3 НПЖДЖФ, затова ВКС на РБ, ІІ-ро г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ

на въззивно решение от 16.11.2009 год. по гр. дело № 4058/2006 год. на С. градски съд, в частта, с която е отменено решение от 31.08.2005 год. по гр. дело № 3307/1992 год. на С. районен съд и допълнено с решение от 30.06.2006 год., в частта, с която са уважени исковете по чл. 7 З. и чл. 108 ЗС и вместо това е постановено решение, с което е отхвърлен иска на В. В. М. и Б. З. Д. срещу Р. Ц. Б., СО и Д., п. от м. на М. по чл. 7 З. за установяване нищожност на договор за покупко-продажба от 19.10.1967 год., поради нарушение на чл. 14, ал. 1 и 3 и чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ, както и иска по чл. 108 ЗС за предаване на владението на апартамент в[населено място], на 5 етаж в сградата на ул.”К.О.” № 8, вх.А, заедно с таванско и зимнично помещение и 4.92% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж, по касационната жалба на Б. З. Д. от[населено място], с вх.№ 738/06.01.2010 год. и по касационната жалба на В. В. М. от[населено място], с вх.№ 72638/23.12.2009 год.

Касаторите следва да представят доказателства за обжалваемия се интерес, с оглед определяне на държавната такса по иска по чл. 108 ЗС, в едноседмичен срок от съобщението.

Делото да се докладва на председателя на ІІ-ро г. о. ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, след внасяне на определената от съда държавна такса за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: