Производството е по реда на Г. Т. и трета от НПК, образувано по искането от осъдения К. Д. П., чрез неговия защитник (адв. П. Т.), за възобновяване на н. ч.д. № 1426/ 2012 год. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, 20 състав и отмяна на определение от 04.04.2012 год.

Поддържа се, че първоинстанционния съдебен акт е постановен при наличието на основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 348, ал. 1 от НПК, конкретизирани с основанието по чл. 464, т. 4 от НПК, което е налагало съда да се произнесе дали присъдата не е утежнена по някое от изброените в посочената норма съображения. Обосновава се и липса на мотиви за отказа да се произнесе по искането да не се приема наказанието глоба, наложено от чуждестранния съд в размер на един милион евро. Посочени са алтернативни възможности за съдържанието на решението според правомощията по чл. 425, ал. 1 НПК – отмяна и връщане на делото за ново разглеждане или изменение в полза на осъдения.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура оспорва основателността на искането и предлага да бъде оставено без уважение.

Върховният касационен съд

, след като обсъди направеното искане, развитите съображения в съдебно заседание и извърши проверка на изтъкнатите основания за възобновяване, намира следното:

С определение от 04.04.2012 год. по н. ч.д. № 1426/ 2012 год. Софийският градски съд, Наказателна колегия, 20 състав е приел за изпълнение, на основание чл. 457, ал. 3 от НПК, решение № 821/ 23.12.2011 год. на Провинциален съд, секция втора в гр.Валенсия, К. И. влязло в сила на 24.02.2011 год., с което българският гражданин К. Д. П. бил осъден за трафик на наркотични вещества – престъпление по чл. 368, чл. 369 bis и чл. 370 от Наказателния кодекс на К. И. съответстващи на престъплението по чл. 242, ал. 4, във вр. с ал. 2 от НК на Р. Б. като подлежащите на изпълнение наказания били: лишаване от свобода за срок от шест години и един ден и глоба в размер на един милион евро.

Съдът определил наказанието лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип и приложил чл. 457, ал. 5 от НПК за времето на предварителното задържане и изтърпяната част от наказанието.

Искането за възобновяване е направено от надлежна страна и в законовия срок, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество искането е частично основателно.

Производството по трансфер на осъдения П. е проведено по реда на Глава тридесет и шеста, Раздел І от НПК, където са уредени правомощията на българския съд, като са въведени нормите на Конвенцията за трансфер на осъдени лица, влязла в сила за Р. Б. на 15.09.1994 год. Престъпленията, за които е осъден българския гражданин П., са с основание чл. 368, чл. 369, чл. 369 bis и чл. 370 от Наказателния кодекс на К. И. които съответстват на чл. 242, ал. 4, във вр. с ал. 2 от Наказателния кодекс на Р. Б. Международното сътрудничество между двете държави е проведено при условията на трансфер в съответствие с конвенцията и затова инстанцията по същество се е произнесла само по въпросите, предвидени в чл. 453-462 от НПК. Правното действие на присъдата е резултат от приемането й по силата на договорености между компетентните органи на двете държави при наличието на съгласие на осъденото лице. Приетото за изпълнение наказание лишаване от свобода е предвидено в българското законодателство за съответния вид престъпление и не се налага промяна на неговия размер на посоченото в чл. 457, ал. 4, изр. първо от НПК основание.

Искането за възобновяване в частта за допуснато от решаващия съд съществено процесуално нарушение е основателно.

В мотивите към определението си Софийският градски съд е приел, че наказанието глоба от един милион едро не подлежи на преразглеждане, тъй като е предвидено и в българския закон за престъплението, извършено от осъденото лице. Допуснатото процесуално нарушение се изразява в липсата на мотиви да приеме за изпълнение наказанието глоба, както и да обсъди наведените от защитата на осъдения П. възражения по изпълнение на глобата и по нейния размер. Нарушението е съществено, тъй като накърнява правото на защита на осъденото лице да узнае волята на решаващия съдебен състав да изпълни допълнителното наказание, както и да получи отговор на поставените пред съда за обсъждане възражения и доводи.

В искането на осъдения пред ВКС са посочени аргументи от чл. 464, т. 4 от НПК, която норма е част от правната уредба по екзекватура, регламентирана в Г. Т. и шеста, Раздел ІІ „Признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд”. Производството по делото пред първоинстанционния съд се е движело по друга процедура – трансфер на осъдено лице и е недопустимо смесване на правила от различни институти.

Допуснатото съществено нарушение на правата на осъдения К. Д. П. с липсата на мотиви в съдебния акт налага отмяна на постановеното определение от 04.04.2012 г. и връщане на делото за ново разглеждане.

При повторното разглеждане градският съд следва да съобрази още, че с приемане за изпълнение на определеното от испанския съд допълнително наказание глоба, неговият размер следва да бъде съобразен с максимално допустимия в българското законодателство. Съставът по чл. 242, ал. 4, във вр. с ал. 2 от НК, съответен на престъплението по испанския закон, предвижда наказание глоба в размер между двеста хиляди и триста хиляди лева.

Правомощието по чл. 457, ал. 4 НПК на съда да редуцира срока на лишаването от свобода не е изрично предвидено и в ал. 6 за допълнителните наказания. Принципът обаче е еднакъв, както за основното наказание, така и за допълнителните наказания, характеризиращи се с количествен показател (срок или размер на санкцията). Този принцип е въведен с нормата на чл. 10, т. 2, изр. трето от Конвенцията за трансфер на осъдени лица (в сила за Р. Б. от 15.09.1994 г.), според която съдът не може да утежни с характера или срока си санкцията, наложена в осъдилата държава, нито да надвиши максимума, предвиден от закона на изпълняващата държава. Международният акт е с приоритет спрямо вътрешното ни право, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Нормата не прави разлика между отделните видове наказания и задължава съда на изпълняващата държава (в случая – Софийски градски съд) да приеме за изпълнение наказание, чийто срок да не надвишава максимума, предвиден в националното законодателство.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК

РЕШИ:

ВЪЗОБНОВЯВА н. ч.д. № 1426/ 2012 г., по описа на Софийски градски съд, Наказателна колегия, 20 състав и ОТМЕНЯ определение от 04.04.2012 г.

ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг съдебен състав, от стадия на съдебното заседание.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ОМ

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдията Л. С. -

докладчик по нохд № 1413/2012 година

Софийският градски съд се е произнесъл съобразно правомощията си по чл. 457, ал. 6 НПК като е постановил, че наказанието глоба в размер на 1 000 000 евро подлежи на изпълнение, тъй като такова по вид наказание е предвидено в текста на чл. 242, ал. 4 вр. ал. 2 от НК на Р. Б. съответстващ на престъплението по чл. 367, 369bis и чл. 370 от НК на осъждащата държава К. И. Правилно е приел, че не подлежи на преразглеждане. В производството за трансфер на осъдено лице по Глава 36, раздел І НПК съдът е компетентен да се произнесе само относно наказанието лишаване от свобода за срока от присъдата, останал за изтърпяване от осъдения, но не и за допълнителните наказания. Трансферът е процедура, при която осъдено на ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода лице на територията на една държава се предава на друга държава, чийто гражданин е, с цел изтърпяване на този вид наказание.

Намирам за неправилно становището, че в това производство съдът има правомощията да се произнесе по аналогия за приспособяването и на допълнителното наказание. Такъв извод не може да се изведе нито от разпоредбите в Глава 36 НПК, нито от Конвенцията за трансфер на осъдени лица, ратифицирана със закон, приета от 36-то Народно събрание и влязла в сила за Р. Б. на 15.09.1994 год., според която изразът „наказание” означава наказание или мярка на лишаване от свобода, наложена от съд за определен или неопределен срок за извършено престъпление, а изразът „присъда”-съдебно решение, с което се налага наказание /с посоченото по-горе съдържание/. Цитираният чл. 10 от Конвенцията се отнася за решаване на въпроси във връзка с този вид наказание и не предвижда възможност за приспособяване на друго по вид от наложените на осъдения, а на наказание или мярка по смисъла на определението на този израз в тази Конвенция. Становището, че в производството за трансфер може да се преобразува и допълнителното наказание „глоба” е в противоречие и с други разпоредби на Конвенцията – чл. 8 и чл. 9, в които се уреждат въпроси за последствията от трансфера за осъдилата и изпълняващата държава, както и чл. 11 – за процедурата по преобразуване на наказанието.

Въпросите дали да се изпълнява допълнителното наказание, в какъв размер следва да бъде наказанието глоба и дали може да бъде различен от определения с присъдата от чуждестранния съд се решава от компетентния съд, когато по предвидения ред осъждащата държава е направила искане за изпълнение на европейското съдебно решение по наказателното дело в частта му относно наложената финансова санкция съобразно разпоредбите на Европейската конвенция за международно признаване на присъди (ратифицирана със закон на 39-то Народно събрание и влязла в сила за Р. Б. от 01.07.2004 год.) и националното законодателство.

По изложените съображения за постановяване на определението от Софийски градски съд при стриктно спазване на правомощията в производството по Глава 36, раздел І НПК искането на осъдения следва да бъде оставено без уважение.

съдия докладчик