7 № 754

Гр.София, 19.04.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 4274 по описа за 2022 г., намира следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Д., подадена чрез адв. К., БАК срещу решение №685 от 11.07.2022г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по в. гр. д. № 203/2022 г., с което е потвърдено решение № 122 от 29.12.2021г. на Районен съд – Поморие, III състав, по гр. д. № 339/2021г., в обжалваните части, с които родителските права по отношение на роденото от брака малолетно дете Д. К. Д., родено на 21.11.2015г. са предоставени на майката Р. С. Д., определено е местоживеенето на детето при майката, определен е режим на лични контакти на бащата К. Д. Д. с детето, като бащата е осъден да заплаща издръжка на детето в размер на 180 лв. месечно, като са отхвърлени предявените от бащата претенции със същия предмет.

Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, нарушение на процесуалните правила и поради необоснованост. 3а допускане на касационното обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 от ГПК и поставя в изложението към касационната жалба следните правни въпроси: 1/. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по предмета на спора? и 2/. Следва ли при спор относно упражняването на родителски права съдът да съобрази всички факти, относими към възпитателните качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността към родителите, пола и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение и материални възможности? Касаторът сочи, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №7 от 08.02.2012г. на ВКС по гр. д. № 510/2011 г., II г. о. и решение № 36/24.03.2014г. на ВКС по т. д. № 2366/2013 г., II т. о., а по втория въпрос – в нарушение на задължителната практика на ВКС - ППВС № 1 от 12.11.1974г. и решение №91/19.03.2014г. по г. д. № 6859/2013, IV г. о. на ВКС. Смята, че решението е и очевидно неправилно. Поради това касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 или на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответницата по касация – Р. С. Д., е подала писмен отговор, чрез адв. Д. от БАК, в който излага съображения да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основания по чл. 280 ГПК. Претендира присъждане на разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, като обсъди доводите на страните, прецени данните по делото и след преценка на изложените основания за касационно обжалване приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, Окръжен съд – Бургас е споделил и препратил към мотивите на първоинстанционното решение в съответствие с разпоредбата на чл. 272 ГПК, като същевременно е изложил и собствени мотиви. Посочил е, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени искове на касатора К. Д. Д., ищец по исковата молба срещу Р. С. Д. за прекратяване на сключения между двамата граждански брак от 07.06.2015г. поради дълбоко и непоправимо разстройство по вина на съпругата, като тази претенция е съединена с искове за предоставяне на бащата на родителските права по отношение на роденото в брака дете – Д. К. Д., [дата на раждане] год. и определяне на местоживеенето му при бащата, режим на лични отношения с другия родител, осъждане на майката да заплаща издръжка на детето в размер на 250 лв. месечно. Ответницата Р. С. Д. в писмен отговор на исковата молба е поискала също прекратяване на брака по вина на ищеца и е направила претенции за предоставяне на родителските права по отношение на детето Д. на нея, определяне на режим на лични отношения с бащата и осъждана на бащата да заплаща издръжка. Районният съд е постановил решение, с което е прекратен бракът между страните поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство по вина и на двама съпрузи и същото в тази част е влязло в сила.

Въззивният съд с оглед на събраните по делото доказателства е приел, че двамата родители са трудово ангажирани, живеят в самостоятелни жилища, собственост на техни низходящи, и са осигурили добри битови условия, като детето живее с баща си в дома на родителите на последния. От представените в първоинстанционното производство медицински документи е приел за установено, че и двамата родите са били лекувани в ЦПЗ Проф. д-р И. Т. ЕООД, [населено място], с диагноза „смесено тревожно-депресивно разстройство“, както и с оглед на двукратно направените през различни периоди от време лабораторни изследвания са оборени твърденията на съпруга, че съпругата е употребявала наркотици. Съдът е споделил установената от първата инстанция причина за раздялата на страните и разстройството на брака – неразбирателство между ответницата и бащата на ищеца. Обсъдил е подробно и детайлно съдебно-психологичната експертиза, неоспорена от страните, която посочва, че детето на страните е обичано и прието и от двамата родители, което е основа за неговата самооценка, но има изразени предпоставки за развитие на синдром на родителско отчуждаване, тъй като същото е въвлечено в конфликта на своите родители, поставено е в невъзможност за изграждане и споделяне на автентични емоции към двамата родители и се намира в конфликт на лоялност към обгрижващия родител. Приети са констатациите, че детето демонстрира желание да търси контакт и да общува с майка си, напрегнато е и ситуативно тревожно от неяснотата кога, къде, колко време може да има заедно с нея. Посочено е, че поради зависимостта и необходимостта от защита, след като децата се опират на този, с когото живеят, освобождавайки се временно и повърхностно от конфликта на лоялността, но ако родителите не се справят с негативните си емоции са налице предпоставки за поява на синдром на родителско отчуждаване от страна на отглеждащия родител, в случая бащата. При обсъждането на резултатите от съдебно психологичната експертиза за всеки един от родителите, съдът е приел поведението на майка като показващо любов и нежност към детето си, описваща грижите към него като важна част от собственото си израстване, мотивирана да се справя все по-добре самостоятелно и с промените, трудово ангажирана, успяла да ремонтира апартамента, в който живее, с желание да осигури развиваща се среда за сина си, като отчита и важността и промяната, която предстои за детето, когато започне да посещава училище. След анализ на изводите на експертизата по отношение на личностния профил на бащата е прието, че бащата е този, който със своята цялостна личностна структура, основаваща се на пасивност, липса на отстояване на мнението си, основаваща се на патерални отношения, свързани със зачитане и безкритично приемане на ролята и вижданията на своя баща, има пасивна позиция, че случващото се в живота му не зависи от собствените му усилия, а се предписва от околните. Съдът е направил преценка на привързаността на детето, нуждата от по-голяма майчина грижа, предвид ниската възраст, потребността от общуване с майката, възприетия профил и качествата на всеки от родителите и е счел, че родителските права по отношение на детето Д. следва да се възложат на майката, при която следва да е и местоживеенето на детето. Според съда постановените режим на лични отношения на детето с другия родител и размера на издръжката, която да заплаща са правилно определени и са в обичаен режим и с оглед потребностите и интереса на детето, поради което е потвърдил изцяло обжалваното решение.

При така изложените мотиви, настоящият състав на съда намира, че не е налице соченото в изложението на касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по предмета на спора е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с цитираните от касатора решения. Касаторът е формулирал въпроса в контекста на оплакванията си за неправилност и необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

В решение № 7 от 08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 510/2011 г., II г. о. и решение № 36 от 24.03.2014 г. на ВКС по т. д. 2366/2013 г., II т. о. и каквато е трайната практика на ВКС е прието, че въззивният съд, като решаваща по същество инстанция, следва да направи самостоятелна преценка на целия събран по делото фактически и доказателствен материал, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, и да достигне до свои правни изводи по съществото на спора. В случая въззивният съд, независимо от препращането и лаконичните мотиви е обсъдил доказателствата по делото и е извършил самостоятелна преценка на същите, като не се е ръководил според касатора единствено от житейското предположение, че детето се нуждае от по-голяма майчинска грижа, за да предостави само поради това упражняване на родителските права на майката. Въззивният съд е изложил ясни мотиви какво е приел за доказано, какви възражения на касатора, ищец е приел за недоказани и неоснователни, и от преценката на кои доказателства е направил заключение за конкретни възпитателски качества и облик на всеки от родителите, за привързаност на детето към майката, която непосредствено до раздялата на родителите е полагала грижи за него, наличието на конфликт на лоялност към обгрижващия родител, в случая бащата, това, че са налице предпоставки за поява на синдром на родителско отчуждение от страна именно на отглеждащия родител, при равностойното положение относно материалните и финансовите условията на живот при всеки от родителите и е обосновал, че в конкретния случай в интерес на детето и с оглед на неговата ниска възраст е родителските права да се предоставят за упражняване на майката.

Вторият поставен в изложението въпрос, относно задължението на съда при разрешаване на спор относно упражняване на родителските права да съобрази всички обстоятелствата за съпоставка на условията при двамата родители според критериите по чл. 59, ал. 4 СК също е обуславящ изхода на делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, включително и цитираната в изложението. В ППВС № 1/1974 г., което е задължително и актуално и при действието на СК от 2009 г., е указано, че решението за предоставяне упражнението на родителските права спрямо децата на единия родител следва да се основава на интересите на децата, преценени с оглед и на следните обстоятелства, преценени в съвкупност: родителски качества-личността и възпитателските качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя; желанието на родителите, социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между деца и родители; помощ на трети лица и др. Сходно е изброяването в чл. 59, ал. 4 СК, указващ кои обстоятелства се преценяват при предоставяне на родителските права след развода. В трайната практика на ВКС, включително цитираната от касатора, е застъпено становището, че при спор относно упражняването на родителски права съдът следва да извърши съпоставка между родителите относно обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК, като няма приоритетно значение на някои от тях спрямо други и те се преценяват в съвкупност за всеки конкретен случай, отчитайки спецификата му, като водещ критерий е интересът на детето. В тази връзка въззивният състав е придобил непосредствени впечатления за позициите на родителите в открито съдебно заседание, задълбочено е обсъдил приетата от първа инстанция съдебно-психологическа експертиза, която е дала обстойна оценка на родителския капацитет на страните, взаимоотношенията на всяка от тях с детето и емоционалните реакции у детето при общуването му с родителите. Въззивният съд е взел предвид от една страна силната емоционална връзка на детето с майката, привързаността му към нея, независимо, че след раздялата на родителите не живеят заедно, родителските качества на майката и бащата, тяхното психо-емоционално състояние след раздялата им, това, че майката е трудово ангажирана, успяла да ремонтира апартамента в който живее, желаеща да осигури за детето си развиваща се среда, отчитайки това, че предстоят промени свързани с тръгването на училище и от друга страна, конфликта на лоялност към обгрижващия родител, с предпоставки за поява на синдром на родителско отчуждаване от страна на бащата, при когото детето живее, с пасивно поведение и приемане безкритично ролята и вижданията на неговия баща, независимо от това, че разчита на подкрепата на своите близки и това, детето е живяло с тях. Сама по себе си тази подкрепа и обстоятелството, че детето е живяло в дома на бащата и неговите родители, които са едни от обстоятелствата, които следва да се съобразят според критериите по чл. 59, ал. 4 СК не могат да обосноват преценка за по-добрите условия за детето при бащата, след като именно той е родителят, за който е посочено, че детето е в конфликт на лоялност и поради това има предпоставки за развитие на синдром на родителско отчуждение спрямо майката. След като няма приоритетно значение на едни обстоятелства спрямо други, следва да се преценяват в съвкупност и да се съобрази конкретният случай с оглед на неговата специфика, като при равни други условия, включително материалните и битовите условия при които живеят родителите, какъвто е настоящият случай, наличието на прояви на конфликт на лоялност към обгрижващия родител, в случая бащата и поради това предпоставки за развитие на синдром на родителско отчуждение спрямо майката, за упражняващ родителските права и непосредствено отглеждащ и възпитаващ детето следва да бъде предпочетен другия родител, а не този, с който в момента живее детето.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение.

Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото на касатора не се дължат разноски. На ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 1200лв., за адвокатско възнаграждение, за които е приложен договор за правна защита и съдействие за касационна инстанция и е удостоверено заплащането им.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 685 от 11.07.2022 г. на Окръжен съд - Бургас, постановено по в. гр. д. № 203/2022 г.

ОСЪЖДА К. Д. Д., с ЕГН [ЕГН] да заплати на Р. С. Д., с ЕГН [ЕГН] сумата от 1 200лв.-разноски за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: