Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б“ АД с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12240 от 03.11.2020 г. по гр. д.№ 2004/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр. д.№ 7873/ 2014 г. и по този начин „Ю. Б” АД е осъдено да заплати на Н. С. С. сумата 98 000 лв, представляваща стойност на извършена на 17.07.2013 г. неразрешена платежна операция от сметка на Н. С., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.06.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, и сумата от 7 855 лв – обезщетение за забава за периода 12.08.2013 г. – 05.06.2014 г., както и разноските по делото. Решението е постановено при участие на трети лица – помагачи на страната на „Ю. Б“ АД – С. Т. А., С. Т. А., С. В. И., К. А. С. и Н. Д. С..

Като основание за допускане на касационното обжалване жалбоподателят повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: каква е доказателствената сила по отношение на третите лица на нотариалното удостоверяване на подписа на документ, с който едно лице упълномощава друго за извършване на определени действия; какъв е обхвата на грижата на добрия търговец – банка при извършване на проверка за автентичността на пълномощно с нотариална заверка на подписа, с което неин клиент оправомощава трето лице да се разпорежда със собствените му вземания спрямо банката и ако това пълномощно е редовно от външна страна, може ли преди оборване на доказателствената му сила по надлежния ред на банката да се вменява задължение да опровергава доказателствената му сила; какви са пределите на обективната отговорност на доставчик на платежни услуги по ЗПУПС при извършване на неразрешена операция, ако същата е осъществена въз основа на измама от пълномощник на наредителя с неистинско пълномощно; допустими писмени доказателства в гражданското съдопроизводство ли са документи по водено досъдебно производство и за задължението на съда, ако те индицират измама, да уважи исканията за събиране на доказателства за нея; при спор за възстановяване на сума, изплатена вследствие неразрешена платежна операция, допустимо ли е да се разпита получателят на сумата относно основанието на плащането. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, евентуално - че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната страна Н. С. оспорва жалбата като поддържа, че формулираните от касатора въпроси са неотносими към правните разрешения на въззивния съд, както и че касаторът обосновава приложното поле на т. 1 на ал. 1 на чл. 280 ГПК със съдебни актове, които не съставляват практика по смисъла на цитираната разпоредба или не са постановени при сходни обстоятелства. Излага и съображения, че въпросите нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и по правилността на обжалваното решение.

Третите лица – помагачи С. Т. А., С. Т. А., С. В. И., К. А. С. и Н. Д. С. не вземат становище.

Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът и ответникът били в договорни отношения, породени от три броя договори за банкови сметки. Първият от тези договори бил сключен на 13.12.2001 г. и с него ищецът открил при ответника разплащателна сметка при действието на общи условия. При сключването на този договор ищецът предоставил на банката спесимен. На 14.05.2008 г. ищецът сключил с ответника договор за откриване на спестовна сметка „М.” в евро, като страните се съгласили, че теглене и преводи на суми от сметката се извършват след представяне на документ за самоличност или чрез пълномощник с нотариално заверено пълномощно, съдържащо изрично волеизявление за извършване на разпоредителни действия със сумите по сметката. На 28.03.2013 г. ищецът открил при ответника още една спестовна сметка в евро - ”Активни пари”. С. О условия на банката за този вид договори, разпорежданията със средствата по сметката били осъществими от титуляря или пълномощник с нотариално заверено пълномощно, съдържащо изрично волеизявление за извършване на разпоредителни действия със сумите по сметката. Банката си запазвала правото да откаже да приеме пълномощното, ако обхватът на представителната власт не бил дефиниран ясно и недвусмислено и поела задължение да извършва проверка на пълномощното от формална страна. На 17.07.2013 г. трето лице - М. М. - се легитимирало пред банката като пълномощник на ищеца с нотариално заверено пълномощно, с което Н. С. овластявал М. М. да го представлява пред „Ю. Б“ АД, да открива от негово име и за негова сметка банкови сметки, да подписва и подава преводни нареждания, чекове, декларации, вносни бележки за плащания и тегления от откритите банкови сметки, да открива и закрива депозитни сметки, да внася и/или тегли в брой и/или нарежда по банков път по всички банкови сметки суми без ограничения. В текста на пълномощното фамилията на упълномощителя била изписана с грешки и задрасквания. Заверката на пълномощното била извършена на 11.07.2013 г. с рег. № **** в кантората на нотариус К. С. от помощника му Н. С., но то не било подписано от ищеца, а от неустановено лице. На 17.07.2013 г. М. М. предявил пълномощното на служител на ответната банка, който прегледал личната карта на лицето, сканирал я и установила валидността й при проверка в сайта на МВР. Служителят опитал да се свърже по телефона с ищеца, но не успял. Неуспешен опит за връзка с ищеца бил направен и от управителката на клона на банката, след което тя се обадила и в нотариалната кантора, където била извършена заверката. От там получила сведения, че пълномощното е надлежно заверено. В съответния клон на банката съществувала практика при теглене на пари с пълномощно да се сравняват подписите на пълномощното и спесимена, но в този случай това не било сторено, тъй като пълномощното било потвърдено от нотариуса. В изпълнение на нарежданията на легитимиралия се като пълномощник на ищеца М. банката извършила следните операции по сметките на ищеца: сумите по сметка „Активни пари” били преведени в сметка ”М.” с посочено основание „средства от закриване на сметка“; по сметка „М.” била осчетоводена покупка на валута като сумата 50 344 евро била обменена за български левове в размер на 98 347 лв, с която сума била заверена разплащателната сметка на ищеца; от последната сумата от 98 000 лв била преведа по сметка на третото лице - помагач С. И. в друга банка. Съдът посочил, че представените като доказателства документи, изготвяни по водени досъдебни наказателни производства във връзка със същия случай, не могат да се ползват като доказателства в настоящия процес, тъй като не отговарят на изискванията за непосредственост при събиране на доказателствата, а като документи нямат доказателствена стойност. При тези фактически установявания въззивният съд намерил, че спорът по делото бил доколко операциите по сметките на ищеца, извършени от лице, легитимиращо се с нотариално заверено, но неистинско пълномощно, били разрешени по смисъла на чл. 51 ЗПУПС. Посочил, че платежната операция би била разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й, а при липса на съгласие платежната операция би била неразрешена. При твърдения на ползвателят на платежна услуга, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция, доставчикът на платежната услуга носел доказателствената тежест за установяване на автентичността й. В случая операцията не била разрешена, защото пълномощното, въз основа на което била извършена, било неистински документ, съответно нареждането на операцията било извършено от лице без представителна власт. Съдът съобразил, че ответникът се явявал търговец, занимаващ се по занятие с привличане на влогове и предоставяне на кредити и че основно негово задължение било да гарантира предоставените му от клиентите средства, като изработи правила, които максимално да ограничат и да попречат на загубата на такива средства, в това число вследствие на недобросъвестни практики или опити за измама. Затова от банката се очаквало полагане не на обикновена грижа по опазване на предоставените й активи, а засилената грижа на добрия търговец, защитаващ интересите на своите клиенти. В общите условия към договорите между страните и в процедурата на банката по изпълнение на левови преводи било предвидено, че при представяне на пълномощно същото се проверява от служителя от формална страна. Съдът разтълкувал тази договорка в смисъл, че банката се задължавала да осъществява проверка по всички процедури съобразно вътрешните й правила и само ако констатациите от тази проверка не пораждали мотивирано съмнение в истинността на документа, той следвало да се счита редовен от външна страна. Процесното пълномощно не било такова, защото подписът и изписаното саморъчно име на упълномощителя сами по себе си пораждали съмнение за неистинност. Името на упълномощителя било изпълнено с грешки както в собственото име, така и във фамилията, част от тези грешки били коригирани чрез задраскване, а част от тях оставени непоправени. Изпълненият подпис също бил различен от този, който се съхранявал в банката като спесимен на титуляря, а сравнение между двата не било извършено. Проверката на документите на пълномощника и справката в нотариалната кантора, където бил удостоверен подписа на упълномощителя, съдът намерил за недостатъчни, за да се приеме, че ответникът е изпълнил своите договорни и законови задължения за охраняване на интереса на ищеца. Неоснователно било позоваването от страна на ответника на материалната доказателствена сила на представеното пълномощно, защото ако нотариалната заверка на подписа обвързвала банката, тя нямало да изработи стриктни процедури по идентификация на пълномощника и по установяване на редовността, поне от външна страна, на легитимиращото го пълномощно. За неоснователни били счетени и оплакванията относно несъбрани по искане на ответника доказателства. Предмет на делото било дали операциите със средствата по сметките на ищеца са разрешени или не, а какво би казал получателят на сумата по операцията нямало отношение към въпроса дали тя е разрешена от платеца. Съдът отхвърлил и искането на ответника за прилагане на чл. 75 ал. 2 ЗЗД, защото в случая изпълнението било по отношение на лице, което не се явявало недвусмислено овластено да го получи. То било извършено вследствие несъобразяването на ответника със собствените му процедури и правила за проверка, при наличие на основание да откаже или забави плащането.

С оглед тези мотиви на въззивния съд поставените процесуалноправни въпроси дали документите по водено досъдебно производство са допустими доказателства в исковия процес и допустимо ли е да се разпита получателят на сума по неразрешена платежна операция относно основанието на плащането, не обуславят обжалваното решение. Съдът не е посочил в акта си, че такива доказателства не са допустими. Той е посочил, че те не са необходими, тъй като нямат доказателствена стойност по отношение на правнорелевантните факти. Също така съдът не е посочил, че не е допустимо да се разпита получателят на сума по неразрешена платежна операция. Той е приел, че това не е необходимо, защото преценката дали операцията е разрешена, не би се повлияла по никакъв начин от заявеното от получателя по нея.

Необуславящ е и въпросът какви са пределите на обективната отговорност на доставчик на платежни услуги по ЗПУПС при извършване на неразрешена операция, ако същата е осъществена въз основа на измама от пълномощник на наредителя с неистинско пълномощно. На този въпрос в обжалваното решение не е даван отговор, тъй като той не е надлежно заявен пред въззивния съд. Банката не е оспорвала задължението по размер, а по основание. Недопустимо е в касационното производство за първи път да се релевират възражения за пределите на отговорността й.

Останалите въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Част от приложените към изложението на касатора съдебни актове, въз основа на които обосновава приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, не съставляват съдебна практика по смисъла на цитираната разпоредба. Такива не са невлезлите в сила въззивни съдебни решения и определенията на ВКС, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС. А що се касае до приложените решения на ВКС, те съставляват негова практика по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, но в никое от тях не са разрешени конкретно поставените от банката обуславящи правни въпроси. Напротив, при постановяване на акта си въззивният съд е съобразил установената практика, че доказателствената сила на нотариалното удостоверяване на подписа на документ се преценява от съда при образувано дело по спор относно последиците от волеизявлението. Извън образуван граждански процес въпрос каква доказателствена сила има такъв документ не стои. Може да бъде поставен въпрос какви права материализира документът, дали те са спорни и подлежат ли на изпълнение, съответно да се извърши ли изпълнение или да бъде отказано такова. В случая няма спор, че платежната операция не е разрешена, тъй като от фактическа страна е прието, че титулярят не е дал съгласие за извършването й. Всички релевирани възражения, във връзка с които са формулирани материалноправните въпроси, касаят наличието на предпоставките по чл. 75 ал. 2 ЗЗД – изпълнила ли е или не задълженията си банката да извърши надлежна проверка за автентичността на пълномощно с нотариална заверка на подписа, с което неин клиент оправомощава трето лице да се разпорежда със собствените му вземания спрямо банката. Именно въз основа на фактически извод за неизпълнение на тези задължения съдът е приел предявеният иск за доказан по основание. По същество касаторът се домогва до опровергаване на точно този извод, но в производството по чл. 288 ГПК фактическите установявания на въззивния съд не подлежат на проверка.

По изложените съображения съдът намира, че не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1, евентуално т. 3 ГПК и

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12240 от 03.11.2020 г. по гр. д.№ 2004/ 2019 г.

ОСЪЖДА „Ю. Б“ АД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на Н. С. С., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] 3 000 лв /три хиляди лева/ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: