9ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 484

гр. София, 09.09.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1730 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и здраве“ ЕАД срещу решение № 301 от 19. 05. 2021 г. по в. т. д. № 63/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 260285 от 05. 11. 2020 г. по т. д. № 308/2020 г. на Софийски градски съд, VI-10 състав, с което касаторът е осъден да заплати на Гаранционен фонд на основание чл. 520 КЗ сумата от 312 070, 50 лв., представляваща неиздължена вноска от страна на застрахователя за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за месец ноември 2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 12. 02. 2020 г. до окончателното заплащане на сумата, и на основание чл. 86 от ЗЗД обезщетение за забавено плащане за периода от 11. 01. 2020 г. до 11. 02. 2020 г. в размер на 2 773,96 лв.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател оспорва извода на съда за неоснователност на направеното съдебно възражение за прихващане поради несъществуване в полза на застрахователя на материалното вземане, предмет на същото възражение. Изразява несъгласие със заключението на съда, че процесните два застрахователни договора с насрещни страни „Пенем БГ“ ЕООД и „Михалев 2“ ЕООД, за които се установило, че не са подписани от управителите на застрахованите юридически лица, са в състояние на висяща недействителност. Поддържа, че същите са нищожни поради изначална липса на съгласие, поради което към момента на настъпване на застрахователните събития водачите не са притежавали задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и задължението за обезвреда, на основание чл. 519, ал. 1, т. 1, предл. второ КЗ и чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ е било на Гаранционния фонд. В жалбата се сочи, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 349, ал. 2 КЗ във връзка с релевираното от застрахователя възражение за нищожност на застрахователните договори поради липса на застрахователен интерес, като поддържа, че в случая такъв липсва поради невъзможност да се установи каквато и да е връзка между застрахованото МПС и конкретните юридически лица, които не са нито негови собственици, нито са легитимирани като ползватели. Касационният жалбоподател не приема и съображенията за валидност на застрахователните договори, доколкото премиите са заплатени от застрахования и на третите лица са изплатени застрахователни обезщетения. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.

Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. При сключване на сделка, когато в договора не е посочено лицето действащо без представителна власт и съответно не е известен авторът на волеизявлението, е налице извършване на действие от името на юридическо лице без представителна власт или липса на съгласие?; 2. Когато при сключване на сделка на действието е придаден вид, че принадлежи на лице, различно от извършващия го, равносилно ли е това на липса на съгласие?; 3. При сключване на застрахователен договор трябва ли застраховащият да бъде индивидуализиран, както и да има или впоследствие да е потвърдена неговата представителна власт от дееспособната страна по договора ?; 4. Трябва ли при сключване на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застраховащият задължително да преследва типичната и непосредствена правна цел /застрахователен интерес/, а именно, необходимостта от защита на представлявания /собственика/ срещу последиците от възможно бъдещо евентуално застрахователно събитие, за да бъде договорът действителен?; 5. Узнаването от страна на застрахователя на обстоятелства изключващи неговата отговорност и ангажиращи тази на Гаранционен фонд, което узнаване е настъпило след „уреждане на щетата“ /плащане от застрахователя на застрахователно обезщетение/, изключва ли възникването за същия на регресно право по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?“. По отношение на въпросите по т. 1 и 2 от изложението се прави позоваване на разрешаването им в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 5 от 12. 12. 2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 7. 03. 2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, както и на значението им за развитието на правото. Останалите три въпроса касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за развитието на правото, доколкото по тях липсва съдебна практика и са налице поредица от идентични дела.

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявени от Гаранционен фонд срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД искове с правно основание чл. 520 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми съответно в размер на 312 070, 50 лв. – вноска за м. ноември 2019 г. и в размер на 2773, 96 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 11. 01. 2020 г. – 11. 02. 2020 лв. Ответникът е релевирал възражение за прихващане с вземане в размер на 288 658, 99 лв.- сбор от платени суми на трети увредени лица по две застрахователни полици, обективиращи договори с „Пенем БГ“ ЕООД и „Михалев 2“ ЕООД, 23 232, 23 лв. – сбор от натрупани лихви, 2576, 83 лв. – платено ДДС за главницата, 197, 94 лв. – законна лихва върху ДДС и 24, 99 лв. – некомпенсиран остатък от предходно прихващане. Възражението за прихващане е основано на твърдения, че полиците обективират застрахователни договори, които са нищожни поради липса на съгласие и поради липса на застрахователен интерес. Ответникът твърди, че поради това договорите не са породили за застрахователното дружество задължение за предоставяне на застрахователна закрила по отношение на вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на незастрахованите МПС по всяка от полиците; че вследствие нищожността на застрахователните договори Гаранционен фонд е бил длъжен съгласно чл. 519, ал. 1, т. 1, пр. 2 КЗ да заплати застрахователно обезщетение за вредите, причинени от водачите на съответните МПС без валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и като е платило застрахователни обезщетения по нищожните застрахователни договори застрахователното дружество е изпълнило задължението на Гаранционен фонд, съответно за него са възникнали вземания на основание чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ спрямо фонда за възстановяване на платените суми, заедно с ДДС и обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото не съществува спор, че дължимата от ответното застрахователно дружество на ищеца Гаранционен фонд вноска за незастраховани моторни превозни средства по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за м. ноември на 2019 г., определена съобразно чл. 520, ал. 1 вр. чл. 554, т. 1 и чл. 555, ал. 1 от КЗ, падежът на задължението за заплащане на която е до 10. 01. 2020г., възлиза на 312 070,50 лв. Посочил е, че не е спорен и размерът на законната лихва за периода от 11. 01. 2020 г. до 11. 02. 2020 г. от 2 773,96 лв., предмет на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че спорният по делото въпрос се отнася до възникването на активните насрещни вземания на ответника, предмет на заявеното от него възражение за прихващане.

Посочил е, че в случая се касае до настъпили две застрахователни събития /в Италия и в Румъния/, плащанията за които са извършени по реда на системата „Зелена карта“, поради което приложима е разпоредбата на чл. 499, ал. 5 КЗ. Изразил е становище, че наличието на спор в хода на уреждане на претенцията между Гаранционен фонд и застрахователя не е елемент от регресното вземане на застрахователя към Гаранционния фонд за платения чужд дълг.

Във връзка с направените от ответника възражения за нищожност на застрахователните договори, въззивният съд е констатирал, че съгласно застрахователните полици от 11. 03. 2016 г. и 29. 08. 2016 г. – договорите за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са сключени между ответния застраховател и съответно „Михалев 2“ ЕООД и „Пенем БГ“ ЕООД, като по делото е прието за безспорно между страните, че подписите за застрахован по двете полици не са положени от управителите на дружествата. Установил е, че във връзка с тези две застрахователни полици и възникнали застрахователни събития, по образувани при ответника щети, последният като застраховател е заплатил съответно сумите от 126 968,13 лева в полза на Румънското национално бюро и 161658,99 лева в полза на НББАЗ, съответно 2 567,83 лв. ДДС върху тези главници.

За да приеме за неоснователно направеното възражение за нищожност на договорите за застраховка на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, въззивният съд е разяснил, че липса на съгласие е налице при външно обективирана воля на страната по договора, която е опорочена, защото волеизявлението е направено при условията на т. нар. „съзнавана липса на съгласие“- със съзнанието, че то не отразява действителната й воля /изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване - на шега, като учебен пример и др./ или при несъзнавана такава, когато страната изначално не е в състояние да формира правно валидна воля /волеизявление, което е направено от недееспособно лице/. Посочил е, че липса на съгласие е налице и когато страните не са постигнали такова по съществените елементи на договора, включително и в хипотезата на т. нар. „скрито несъгласие“ /форма на несъзнавана липса на съгласие/, при което въпреки формалното покриване на насрещните волеизявления е налице съдържателно несъответствие между действителната воля на всяка от тях. Решаващият състав е изложил съображения, че извън приложното поле на нищожността поради липса на съгласие са случаите, при които е налице съгласие за сключване на договора, но последното е дадено от страна, която не разполага с представителна власт. Намерил е, че в процесната хипотеза застрахователните договори са в състояние на висяща недействителност, а не са нищожни поради липса на съгласие.

Като е определил застрахователните договори между ответника и посочените дружества като абсолютни търговски сделки, съставът на апелативния съд е счел, че за тях е приложимо правилото на чл. 301 ТЗ и по аргумент от т. 2 на Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС същите следва да се считат сключени при условията на висяща недействителност. Позовавайки се на т. 2б от Тълкувателно решение № 1/2018 по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че е недопустимо прогласяването на нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите поради липса на представителна власт по предявен иск на застрахователя, от което следва, че застрахователят не е активно легитимиран да предяви иск за прогласяване недействителност на такъв договор, сключен без представителна власт или извън пределите на учредена за застрахования - физическо или юридическо лице представителна власт. От липсата на правна възможност застрахователят да предявява иск за прогласяване недействителност на застрахователния договор, намиращ се в състояние на висяща недействителност, съдът е извел отсъствието и на правна възможност застрахователят да се защитава с възражение за прихващане, основано на твърдения за недействителност на договора. Същевременно е изтъкнал, че макар и процесните договори да са сключени без представителна власт, то премиите по последните са заплатени от застрахования, като е налице и плащане на посочените суми, представляващи застрахователни обезщетения, дължими на трети лица.

В решението е формиран извод, че не е налице и твърдяната нищожност поради липса на застрахователен интерес. Въззивният съд е изложил съображения, че доколкото процесните договори са сключени след влизане в сила на КЗ /обн., ДВ, бр. 102/15 г., в сила от 01.01.2016 година/, по отношение на тях следва да намери приложение разпоредбата на чл. 483, ал. 1, т. 1, пр. 2 КЗ. Счел е, че тъй като в случая липсват конкретни данни за лицата, подписали се от името на застрахованото лице, като се установява, че това не са управителите на двете дружества, е налице хипотеза на деклариране на неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ. При съобразяване на т. 2в от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г. на ОСТК на ВКС, е приел, че в сочената хипотеза /при невярно декларираните обстоятелства/ за страните по застрахователния договор настъпват различни правни последици, изрично уредени с чл. 363 - 364 КЗ, но нито една няма за резултат прогласяване недействителността на договора, като най-тежка гражданскоправна санкция.

По тези изложени съображения, въззивният съд е направил заключение, че в полза на застрахователя не са възникнали активните по компенсаторното му изявление вземания към Гаранционния фонд, което обуславя неоснователност на възражението за прихващане с предявените от фонда вземания, предмет на исковете по делото, и е споделил извода на първоинстанционния съд, че предявените искове следва да бъдат уважени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, които е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основата на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора, които се отнасят до разграничението между нищожността по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и висящата недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, покриват общия селективен критерий, тъй като са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Принципен отговор на тези въпроси е даден в т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от 12. 12. 2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2а и 2б от Тълкувателно решение № 1 от 7. 03. 2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. Съобразно дадените с ТР 1/2018 г. на ОСТК на ВКС разяснения волята, респ. съгласието, е основен конститутивен елемент на сделката, а липсата на съгласие е основание за нейната нищожност. Порокът липса на съгласие е налице, когато волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадащи, но някое от тях или и двете са дадени при „съзнавано несъгласие“, т. е. при отсъствие на намерение за обвързване /изтръгнато чрез насилие, на шега, като учебен пример и пр./. Липсва съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и когато няма две насрещни противоположни по съдържанието си волеизявления или тези волеизявления не се отнасят за един и същи предмет. Според задължителните постановки на т. 2б от Тълкувателно решение № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС и т. 2 на Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК сделката, сключена от представител при липса на надлежно учредена представителна власт, не е нищожна поради липса на съгласие, а е налице хипотеза на висяща недействителност, на която може да се позовава само лицето, от името на което е сключен договорът или универсалните му правоприемници, но не и насрещната страна по сделката, с оглед установената с нормата на чл. 42 ЗЗД възможност сделката да бъде потвърдена от ненадлежно представляваната страна по същата. За търговците е налице и специална уредба – чл. 301 ТЗ, съобразно която когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването, което също изключва позоваването на ненадлежното представителство на търговеца от насрещната страна по сделката. В случая, за да отрече основателността на твърдението на ответника за изначална абсолютна недействителност на процесните договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, въззивният съд е изходил именно от дадената в задължителната практика на ВКС дефиниция на договора, сключен при липса на съгласие, и е отчел конкретните възражения на ответника по сключените договори за застраховка, които са в смисъл, че положеният подпис не принадлежи на законния представител на търговските дружества, посочени като застрахован собственик по полиците /възраженията са, че договорите не са подписани от управителите на „Пенем БГ“ ЕООД и „Михалев 2“ ЕООД/. Съобразена е изразената воля за обвързване съобразно клаузите на договора при съвпадение на насрещните изявления, съответно съгласието за сключване на договорите и обстоятелството, че възраженията на ответника касаят наличието на представителна власт по отношение на лицето подписало договора за застрахован по сделката, за да бъде формиран извод, че е налице хипотезата на висяща недействителност, а не на нищожност поради липсата на съгласие. Изводите на въззивния съд съответстват на задължителната практика на ВКС по поставените въпроси, което изключва съществуването на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и възможността касационното обжалване да се допусне по въпросите по т. 1 и 2 от изложението на касатора.

Въпросите по т. 3 и 4 от изложението на касатора не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са били предмет на обсъждане в обжалваното въззивно решение. Третият формулиран въпрос не е съобразен с установеното по делото, че като насрещна страна по сключените договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са посочените дружествата „Пенем БГ“ ЕООД и „Михалев 2“ ЕООД. Четвъртият въпрос не съответства на мотивите на съда за отхвърляне на възражението на ответника, че процесните договори са нищожни поради липсата на застрахователен интерес. Съдът с оглед сключването на договорите след влизане в сила на новия КЗ се е позовал на нормата на чл. 483, ал. 1, т. 1, пр. 2 КЗ, съгласно която договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите може да сключи не само собственикът, но и всяко друго лице, различно от собственика на МПС, и е счел, че с оглед липсата на конкретни данни за лицата, подписали се от името на застрахованото лице /които не са управителите на дружествата/, е налице деклариране на неверни данни относно лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ, в която хипотеза съгласно т. 2в от Тълкувателно решение № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС настъпват различни правни последици, изрично уредени с чл. 363-364 КЗ, но нито една няма за резултат прогласяване недействителността на договора. Доколко изводите на въззивния съд са изградени при спазване на процесуалните правила и съответстват на материалния закон не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Същевременно, по отношение на поставените въпроси по т. 3 и 4 от изложението на касатора не е надлежно обосновано и въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Изяснено е, че двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. В случая касаторът се позовава само на една от предпоставките, а именно на значение на поставените въпроси за развитие на правото предвид липсата на съдебна практика и съществуването на идентични дела, поради което не може да се направи извод за надлежно обосноваване на въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последният правен въпрос, свързан с приложението на чл. 499, ал. 5 КЗ, не отговаря на общото изискване да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът не съответства на мотивите в обжалвания акт на въззивния съд, доколкото в него не е отречена възможността оспорването от застрахователя на неговото задължение пред ГФ да се направи след „уреждане на щетата“. Във въззивното решение е застъпено становището, че наличието на спор в хода на уреждане на претенцията между Гаранционен фонд и застрахователя не е елемент от регресното вземане на застрахователя към Гаранционния фонд за платения чужд дълг. Съдът е приел, че с нормите на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ не се лимитира във времево отношение отговорността на Гаранционния фонд, тъй като спор може да възникне след уреждане на претенциите и застрахователят, който е платил чуждо задължение, следва да бъде репариран по общото правило, че никой не може да се обогатява неоснователно. Поради това достъпът до касационен контрол не е обоснован с оглед последния въведен от касатора въпрос.

По изложените съображения въззивното решение на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този резултат по делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 301 от 19. 05. 2021 г. по в. т. д. № 63/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и здраве“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], [улица] сумата от 300 лв. /триста лева/ юрисконсултско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.