ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 796

София, 20.02.2026 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 2213 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Е. Г. чрез пълномощника му адвокат И. С. и на О. С. чрез пълномощника й адвокат М. Я. против решение № 264 от 27.11.2024 г., постановено по гр. д. № 354 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Габрово, с което е потвърдено решение № 157 от 2.05.2024 г. по гр. д. № 362/2023 г. на Районен съд - Севлиево за уважаване на предявения от Р. И. П., В. П. В. и М. П. Л. против Ц. Е. Г. ревандикационен иск по отношение на УПИ *, кв. 16 по плана на [населено място], общ. Севлиево с площ от 886 кв. м., като решението е постановено при участие на О. С. като трето лице-помагач на ответника.

Р. И. П., В. П. В. и М. П. Л. са подали чрез пълномощника си адвокат С. Б. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК на касационната жалба на О. С. с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Не са подали отговор на касационната жалба на Ц. Е. Г..

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че срещу отчужден през 1989 г. имот от наследодателя на ищците П. В. П. (починал на 12.01.2010 г.) по негово искане му е било предоставено обезщетение със заповед № 283 от 11.10.1989 г. с право на строеж върху държавен парцел в [населено място] за задоволяване на здравни и курортни нужди. Със заповед № 99 от 27.09.1991 г. на Областен народен съвет - гр. Ловеч, на основание чл. 103, ал. 2 ЗТСУ и нотариално заверени молби на собственици на отчуждени имоти е изменена заповед № 283 от 11.10.1989 г., като П. В. П. е обезщетен с парцел * по плана на [населено място], общ. Севлиево от 790 кв. м. Със заповед № 443 от 2.08.1992 г. на О. С. на основание чл. 103, ал. 2 ЗТСУ и молба вх. № 94-II-276/20.08.1992 г. е изменена заповед № 99 от 27.09.1991 г. като П. В. П. е обезщетен с парцел * в кв. 16 по плана на [населено място], обл. Ловеч с площ 850 кв. м., като е посочено, че разликата от заплатения парцел * в кв. 7 по плана на [населено място] следва да се възстанови на П. В. П..

За процесния имот в [населено място] е съставен акт за държавна собственост № 21 от 17.09.1986 г.

С протокол № 9 за определяне на строителна линия и ниво от 25.11.1992 г. и разрешение за строеж № 9 от 25.11.1992 г. на П. В. П. е разрешено да застрои парцел * в кв. 16 по плана на [населено място].

С договор за покупко-продажба № ОС-14 от 4.04.2018 г. след проведен публичен търг О. С. е продала на Ц. Е. Г. незастроен УПИ *-общ в кв. 16 по плана на [населено място] с площ от 886 кв. м., а с разрешение за строеж № 38 от 20.09.2029 г. му е разрешила за го застрои с гараж.

От заключението на изготвената техническа експертиза се установява, че имота предмет на Заповед № 443 от 21.08.1992г. и имота закупен от ответника от О. С. са идентични.

Въззивният съд е посочил, че страните не спорят по установените факти. Спорно е дали наследователят на ищците е бил обезщетен с право на строеж, като със заповедите от 1991 г. и 1992 г. само е променено местонахождението на имота или е променен начина на обезщетение, като е предоставено право на собственост.

Приел е за неоснователно възражението, че волята на административния орган била да се измени само местонахождението на имота служещ за обезщетение, но не и вида на обезщетението, поради което Заповед № 443/02.08.1992 г., не е породила отчуждително действие и не е направила ищците собственици на процесния имот. Посочил е, че съгласно чл. 75 ЗТСУ, действащ към момента на издаване на процесните заповеди, собствениците на недвижими имоти отчуждени за мероприятия на държавата, обществените организации и кооперации по този закон се обезщетяват с плащане на парично обезщетение или отстъпване на жилищен или друг недвижим имот или право на строеж върху държавен парцел. В случая със заповед № 99 от 27.11.1991 г. е изменен вида на обезщетението от право на строеж в предоставяне собствеността на имот, както и местонахождението на имота, а с последващата заповед № 443 от 21.08.1992 г. е променено местонахождението на имота, даден в обезщетение на наследодателя на ищците, но видът на обезщетението е останал същия - отстъпване на недвижим имот. Волеизявленията в заповедите са ясно и точно формулирани и не пораждат каквото и са било съмнение относно тълкуването им.

По тези съображения въззивният съд е формирал извод, че заповедите на административния орган, с които се променя вида на обезщетението и местонахождението не са нищожни, тъй като са издадени от орган, действал в рамките на своята компетентност - чл. 75 ЗТСУ, а съответно ищците като наследници П. В. П. са собственици на процесния имот.

Възражението на Ц. Е. Г., че е придобил собствеността по давност е счетено за неоснователно, тъй като макар да е установено, че владее имота и е добросъвестен владелец, давността е започнала да тече от датата на договора за покупко-продажба от 4.04.2018 г. (а не от издаването на заповедта за определянето му за купувач) и не е изтекла към датата на предявяване на иска на 4.04.2023 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ц. Е. Г. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1) възможно ли е със заповедта по чл. 103, ал. 5 ЗТСУ (в редакцията към 1984 г.) от страна на административния орган да се пломени вида на определеното на лицата обезщетение;

2) нищожна ли се явява заповед по чл. 103, ал. 5 ЗТСУ (в редакцията към 1984 г.), с която без да е сезиран с искане за промяна на вида на определеното от лицата обезщетение, административният орган постановява такова;

3) от кой момент упражняваното владение върху недвижим имот, придобит чрез публичен търг по реда на Закона за общинската собственост, следва да се смята добросъвестно - от момента на влизане в сила на заповедта, с която лицето е обявено за купувач или от момента на сключване на договора за покупко-продажба на имота;

4) при възражение за изтекла в полза на страната придобивна давност върху недвижим имот, следва ли да се присъедини.

Четвъртият въпрос е недовършен, но с оглед доводите в касационната жалба може да се уточни, че питането е дали следва да се присъедини започналото и непрекъснато преди това недобросъвестно владение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК О. С. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: може ли със заповедта по чл. 103, ал. 5 ЗТСУ органът да промени вида на предоставеното обезщетение от право на строеж в право на собственост, без да има изрично искане на правоимащия в тази насока.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите:

1) следва ли придобиването на вещното право на собственост да се установи в условията на пълно и главно доказване или може основателността на предявен петиторен иск да почива на предположения;

2) длъжен ли е съдът да се произнесе по всички редовно заявени с въззивната жалба и поддържани от страните доводи и оплаквания;

3) има ли задължение въззивната инстанция да анализира задълбочено събраните по делото доказателства и да изложи собствени съображения по наведените във въззивната жалба оплаквания.

По поставените въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Отговорът на първия поставен от Ц. Г. въпрос следва пряко от уредбата на отчуждителното производство за реализиране на предвиденото обществено мероприятие, което приключва с предаване на определеното обезщетение – чл. 105, ал. 1 и ал. 3 ЗТСУ-отм. Затова и нормата на чл. 103, ал. 5 (преди ал. 2) ЗТСУ-отм. изрично овластява органа по чл. 95 ЗТСУ-отм. до приключване на отчуждителната процедура да изменя влезлите в сила заповеди за обезщетяване при посочените в нея условия. Сред въведените ограничения за изменение на влязлата в сила заповед за обезщетяване липсва забрана за замяна вида на предоставеното обезщетение от право на стоеж в право на собственост върху държавен имот. Следва да се посочи и че съдебната практика при действието на тези норми е дала тълкуване, че дори заповедта за определяне на обезщетението да се отклонява от първоначалната заповед по чл. 98 ЗТСУ по отношение обема на отстъпеното жилище на лицата, които са обезщетени, то това обуславя незаконосъобразност, а не нищожност (Тълкувателно решение № 51 от 7.06.1983 г. по гр. д. № 38/1983 г., ОСГК на ВС). Следователно дори да се приеме, че изменението на влязлата в сила заповед по чл. 98 ЗТСУ чрез предоставяне на обезщетение с право на собственост вместо с право на строеж не попада в условията, предвидени в чл. 105, ал. 5 ЗТСУ-отм., това би обусловило незаконосъобразност, а не нищожност на заповедите за изменение на определеното обезщетение.

Въпросът дали е нищожна заповедта по чл. 105, ал. 5 ЗТСУ-отм., ако няма изрично искане в тази насока, е изцяло неотносим по настоящото дело. От една страна подобно възражение (което би изисквало разпределение на доказателствена тежест и събиране на доказателства дали наследодателят на ищците е поискал в съответната въведена от закона форма административният орган да промени начина на обезщетение) не е било въведено в отговора на исковата молба нито от ответника, нито от третото лице-помагач. От друга страна в заповедите от 1991 и 1992 г. О. С. изрично е удостоверила, че същите се издават въз основа на нотариално заверени молби на собствениците на одържавени имоти, а обстоятелството, че общината не е съхранила тези молби и не ги е представила с документите по отчуждителната преписка, не може да доведе до извод, че произнасянето на административния орган е било при липса на надлежно сезиране.

По третия въпрос, поставен от Ц. Г. е налице практика на ВКС. Съгласно т. 9 ППВС № 6/74 г. правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС са актове с вещно-прехвърлително действие, а следователно преди възникване на правното основание владението не би могло да се определи като добросъвестно нито да започне да тече петгодишна придобивна давност.

Четвъртият въпрос предпоставя владелецът да може да присъедини собственото си недобросъвестно владение към периода от време след възникване на правното основание и осъщественото след това добросъвестно владение. Подобна теза е несъвместима с правната фигура присъединяване на владение, уредена в чл. 82 ЗС, която предвижда присъединяване владението на праводател към владението на частен или универсален правоприемник, като при частното правоприемство, ако владението на праводателя и правоприемника са от различен характер – недобросъвестно и добросъвестно – присъединяването може да стане само с оглед десетгодишния давностен срок (решение № 178/9.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г., І г. о.). В случая ответникът се е позовал на добросъвестно владение, а не на започнало по-рано недобросъвестно владение.

Не се констатира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от О. С. три процесуалноправни въпроса.

Първият въпрос е обоснован с довода, че въпреки направения довод въззивният съд не е изследвал дали заповед № 443 от 2.08.1992 г. е влязла в сила, поради което и изводът, че със същата наследодателят на ищците е придобил собствеността почива на предположение. От една страна твърдение, че заповед № 443 от 2.08.1992 г. не е влязла в сила не е направено в отговора на исковата молба, а от друга страна обжалването на тази заповед следва да стане чрез органа, който я е издал, т. е. О. С. а последната не е твърдяла и не е сочила доказателства в тази насока. Следователно този въпрос е изцяло неотносим към данните по делото.

Вторият въпрос е обоснован с довода за необсъждане на отбелязването в акта за държавна собственост № 21, че върху процесния парцел в [населено място] на П. В. П. е учредено право на строеж, което подкрепя тезата, че със заповедите от 1991 и 1992 г. само се променя само променят местонахождението на имота, върху който наследодателят на ищците е обезщетен с отстъпване на право на строеж. Посоченото обстоятелство е отбелязано обаче само в копието на акта за държавна собственост, издаден от областната администрация на О. Г. и приложено към отговора на исковата молба на О. С. В копието на същия акт, издадено от същия орган и приложено към исковата молба обаче е отбелязано, че вписването за отстъпено право на строеж на П. П. е заличено. Нито едно от копията на акта за държавна собственост не е било оспорено по делото, поради което съдът не е действал в противоречие с практиката на ВКС относно задължението на съда да се произнесе по всички редовно заявени с въззивната жалба и поддържани от страните доводи и оплаквания, като само е отчел, че има съставен акт за държавна собственост, но без да отдава значение на противоречивите отбелязвания при тълкуване действието на заповедите за определяне обезщетение на наследодателя на ищците.

Третият въпрос е обоснован изцяло с доводите, че заповедите от 1991 и 1992 г. само променят местонахождението на имота, върху който е предоставено обезщетение чрез право на строеж, но не и вида на обезщетението. Посочените доводи касаят обосноваността на изводите на съда, която може да бъде преценена при постановяване на касационно решение, но не и в производство по чл. 288 ГПК.

При липса на основание за допускане на касационно обжалване О. С. следва да възстанови на Р. И. П., В. П. В. и М. П. Л. направените по повод касационната й жалба разноски в размер на 613.55 евро, равностойност на заплатеното възнаграждение на адвокат С. Б. от 1200 лв.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264 от 27.11.2024 г., постановено по гр. д. № 354 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Габрово.

ОСЪЖДА О. С. ЕИК 000215889, с адрес: гр. Севлиево, пл. “Свобода“ № 1 да заплатят на Р. И. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], В. П. В., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] М. П. Л., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк] разноски по повод касационната й жалба в размер на 613.55 евро.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: