Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена частна касационна жалба от А. С. А., чрез пълномощника му адв. С. К. срещу определение № 381/11.12.2014 г. по в. ч. гр. д. № 459/2014 г. на Апелативен съд-Велико Т., с което е потвърдено определение № 943/04.11.2014 г., постановено по гр. д. 116/2014 г. на Окръжен съд-Габрово, с което е оставена без уважение направеното искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от задължението за внасяне на разноски по гр. д. № 116/2014 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка на определението по въпроса дали следва да бъде освободен от разноски ищец, който получава минимална заплата, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно критериите, по които съдът извършва преценка дали молителят разполага с парични средства и имущество за заплащане на разноски за особен представител. Позовава се на разрешаване на тези въпроси в противоречие с възприетото в определение № 573/12.07.2011 г. на ВКС, ІІ т. о. по ч. т. д. №230/2011 г.; определение № 206/17.05.2013 г. по ч. гр. д. № 392/2014 г. на ВКС, ІІ г. о.; определение по ч. гр. д. № 407/2011 г. на ВКС, ІV г. о.; определение по ч. гр. д. № 392/2014 г. на ВКС, І т. о.

Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна.

Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК, намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правно основание чл. 62, ал. 1 СК за оспорване на бащинството, предявен от А. С. А. срещу Н. Г. А., лично и в качеството й на законен представител на малолетното дете Г. А. А.. При проверка на редовността на исковата молба, съдът с разпореждане № 896/22.10.2014 г. е установил, че са налице предпоставките на чл. 29, ал. 4 ГПК по отношение на малолетното дете, тъй като този ответник е недееспособен, а неговите законни представители са противопоставени страни – ищец и ответник в производството по делото. Първата инстанция е достигнала до извод, че за гарантиране в максимална степен интересите на детето следва да му се назначи особен представител на разноски на ищеца, като на основание чл. 7, ал. 1, т. 4 Наредба 1/2004 г. е определила възнаграждение в размер на 500 лв. Ищецът А. е подал молба с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК с приложена декларация за имуществено състояние, с която е поискал освобождаване от внасяне на разноски за особено представителство, като е посочил, че единственият му доход е от трудово възнаграждение в размер на 280 лв. месечно. С определение № 943/04.11.2014 г. Окръжен съд-Габрово е оставил без уважение молбата на ищеца с мотивите, че същият е млад човек в трудоспособна възраст, без здравословни проблеми, работещ на постоянна работа на 4-часов работен ден, без задължения за издръжка на семейство и деца, а до 2011 г. работил в Гърция, където обичайно е получавал по-големи доходи, освен това е платил държавна такса по делото и адвокатско възнаграждение.

Възивната инстанция, е потвърдила определението, като е извършила повторна преценка на обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК и е приела, че молбата за освобождаване от такси и разноски е неоснователна, тъй като ищецът е мъж на 39 години, без здравословни проблеми, трудово зает, без някакви извънредни разходи.

Въпросът относно освобождаването от разноски на ищец, който получава минимална работна заплата, не е обусловил правните изводи на въззивния съд, следователно не е налице общото основание за допускане до касационна проверка. Така поставеният въпрос е фактически и не визира правно разрешение, което да е формирало крайната воля на съда при постановяване на обжалваното въззивно определение. Апелативен съд-Велико Т. е извършил цялостна преценка на обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, които предпоставят освобождаването от държавни такси и разноски. При това положение касационната инстанция не дължи произнасяне относно наличието на специалното основание, но само за пълнота на изложеното, следва да бъде посочено, че касаторът бланкетно се е позовал на точното прилагане на закона и развитието на правото, без да изложи конкретни мотиви, които да обосновават допускането до касационно обжалване по поставения въпрос, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.

Що се отнася до формулирания въпрос относно критериите на извършваната от съда преценка дали молителят разполага с парични средства и имущество за заплащане на разноски за особен представител, настоящият състав намира, че същият е обусловил крайния извод на въззивния съд за неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, но не е налице твърдяното противоречие в практиката на ВКС. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е ясна и безпротиворечива, отделно вторинстанционният съд е извършил съвкупна преценка на законоустановените обстоятелства. Изводът му съответства на трайната и последователна практика на ВКС по въпросите относно освобождаването от внасяне на държавани такси и разноски, обективирана включително и в посочените от жалбоподателя определения, постановени по реда на чл. 273, ал. 3 ГПК. Въз основа на представените от страната доказателства въззивният съд е преценил, ищецът разполага с достатъчно средства към момента на искането, като е съобразил данните от представената декларация и фактите относно възрастта, здравословното състояние и семейното положение на молителя. Недопустимо е да се откаже освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи, които молителят е реализирал в предходни периоди (Определение №573/12.07.2011 г. по ч. т.д. № 230/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.), но в случая съдът е извършил преценка единствено по отношение на имущественото състояние на молителя към момента на искането. Следва да се подчертае, че посочените определение № 547/28.09.2011 г. по ч. гр. д. № 407/2011 г. на ВКС и определение № 161/17.02.2014 г. по ч. т. д. № 392/2014 г. на ВКС не съдържат произнасяне по повдигнатия от касатора правен въпрос, следователно не е налице твърдяното противоречие.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г. о.:

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационна проверка

на определение № 381 от 11.12.2014 г. по гр. д. № 459/2014 г. на Апелативен съд-Велико Т..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: