ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1337

гр. София, 30.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: В. М.

Атанас Кеманов

като разгледа докладваното от К. М. К. гражданско дело № 20228002104085 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. П. и Д. П. П., приподписана от адвокат Р. Д. против решение № 116 от 19.04.2022 г., постановено по гр. д. № 127 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - С. З. с което е потвърдено решение № 260805, без дата, по гр. д. № 3697/2020 г. на Районен съд - С. З. за уважаване на предявения от И. А. П., Х. А. П., С. Т. Б. и Р. Т. Б. против Д. П. П. и Д. П. П. установителен иск за собственост на недвижим имот, съставляващ празно дворно място с площ от 3715.00 кв. м., находящо се в [населено място], което място съгласно дял трети на Протокол от 12.11.1968 г. по гр. д. № 424/1968 г. на Старозагорския народен съд, втори район, е част от планоснимачен № * в квартал 46 по плана на [населено място], при посочени граници, съгласно скица № 15-1172064/31.12.2019 г. поземленият имот е с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри с адрес - местността „Ю., с площ от 4181 кв. м., с трайно предназначение на територията-земеделска, при начин на трайно ползване - нива, категория - 5, с номер по предходен план на недвижимия имот *, при посочени съседи, на основание придобивна давност, като са отменени нотариален акт за собственост на недвижими имоти придобити по давност № 92, том I, рег. № 1603, дело № 77/2019 г. в частта по т. 7 и нотариален акт № 102, том I, рег. № 1771, дело № 85/2019 г. за собственост по наследство в частта по т. 7, за признаване право на собственост на Д. П. П. и Д. П. П. за 3/8 ид. ч. от описания имот.

И. А. П., Х. А. П., С. Т. Б. и Р. Т. Б. са подали чрез пълномощника си адвокат Й. П. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че ищците са основали претендираното право на собственост на твърденията, че процесният имот е бил собственост на техния прадядо П. Д. П., починал на 1.05.1958 г., като по силата на делбена съдебна спогодба по гр. д. № 424/1968 г. на Старозагорския народен съд между наследниците му Неделя М. М., съпруга и Д. П. Д., Ц. П. М. и М. П. Д., деца, останал в дял на Ц. П. М., на която те са единствени наследници; от момента на извършване на делбата единствено Ц. П. М., а впоследствие само нейните наследници са владели имота, а ответниците никога не са го владели и обитавали. Ответниците са оспорили иска с твърдения, че имотът е възстановен в стари реални граници на наследниците на П. Д. П. с решение № 36057/07.01.1997 г. на ПК С. З. въз основа на заявлението, подадено от майка им и на нея било предадено владението, след което бил съставен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, възстановен по ЗСПЗЗ № 41, т. II, рег. № 952, дело № 280/1999 г. на нотариус с рег. № *; до получаване на исковата молба считали имота за съсобствен и така е бил стопанисван и управляван повече от 20 години. Предявили са възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, считано от 1994 г.

Констатирал е и че първоинстанционният съд е приел, че имотът се явява наследствен на ищците и ответниците, защото било възстановено правото на собственост на общия им наследодател. Независимо от това, че били налице документи, в които фигурират като наследници и ищците по делото, и ответниците (нотариален акт за собственост на недвижим имот, възстановен по ЗСПЗЗ № 41 том 2 дело № 280/1989 г. и молба за включване на имота в регулация) по отношение на процесния имот, се установило, че владението над същия било упражнявано от родителите на ищците, които и манифестирайки го, оградили във времето от 1985 г. до 1990 г. и обработвали имота. Затова е приел за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на процесния имот.

Окръжният съд е приел за установено, че П. Д. П., починал на 1.05.1958 г. е бил общ наследодател на страните по делото. Със спогодба от 12.11.1968 г. г., одобрена от съда по гр. д. № 424/1968 г. по описа на Старозагорския народен (тогава) съд наследниците му са разделили останалите след смъртта му имоти, като всеки е получил реален дял, а процесния имот, част от имот пл. * е дял на Ц. П. М., наследодател на ищците. През 1994 г. В. Д. П., майка на ответниците наследник на нейния съпруг П. Д. П., внук на общия наследодател, е поискала възстановяване на собствеността на земеделските земи на П. Д. П., сред които и на процесния имот. Правото на собственост е било възстановено в стари реални граници на наследници на П. Д. П. с решение № 36057 от 07.01.1997 г. ПК С. З. В. Д. П. е била въведена във владение с протокол № 36057 от 23.10.1997 г. Видно от комбинираната скица -приложение № 1 към заключението на вещото лице, имотът е идентичен с част от имот № *, която част има граници от север - имот № *, от запад -**, ** и **, от юг - улица. По делото не е спорно, че към 1968 г., когато наследниците на П. Д. П. са сключили процесната спогодба, имотът се е намирал извън регулационните граници на селото. Той е бил включен в кадастралния и застроителен план с решение № КЗЗ-18 от 22.08.2012 г. на Комисията за земеделски земи и урегулиран с решение № 1035 от 28.09.2013 г. на ОбС С. З. в УПИ **,*, кв. 46 с площ 4171 кв. м, без да навлиза в границите на съседните УПИ.

Счел е, че показанията на свидетелите установят, че мястото е било оградено с мрежа и колове (св. Г. И. и Х. Х.), както и с плет (св. П. В. и П. П.) и е било обработвано преди 1992 г.

Посочил е, че делбената съдебна спогодба е способ за ликвидиране на съсобствеността, възникнала по силата на наследственото правоприемство и е годно правно основание за придобиване правото на собственост върху имотите, отредени в дялове на отделните съделител. Обстоятелството дали праводателката на ищците Ц. П. М. са посещавали имота или са го обработвали не рефлектира върху притежаваното от тях право на собственост, тъй като за разлика от владелеца, който трябва да осъществява владението непрекъснато, собственикът не е длъжен да упражнява правомощията си, като това не води до загубване на правото на собственост.

Въззивният съд е посочил, че ответниците (погрешно посочени като ищците) черпят своите права от решение на ПК за възстановяване на имота в стари реални граници. В случая имотът не е бил отнеман физически или юридически и наследниците на Ц. П. М. никога не са губили собствеността. По делото няма данни този имот да е бил внасян в ТКЗС -това не се твърди и от страните по делото. При това положение той не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети от собствениците им (Р-883-2010, I г. о.; Р-197-2011, I г. о.; Р-798-2010, I г. о.Р-21- 2011, II г. о.; Р-427-2009, II г. о.). Нормата е императивна. Не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място, са станали държавна или кооперативна собственост при масовизацията, нито стават такива при промяна на регулационния план, респ. не придобиват статута на земеделски (Р-197-2011, I г. о.; Р-189-2011, II г. о.; Р-88-2014, I г. о.; Р-427-2009, II г. о.; Р-249-2011 г., I г. о.; Р-12-2010, I г. о.; Р-269-2013, I г. о.). В такъв случай, ако земята фактически не е била отнета, собственикът запазва собствеността си изцяло, респ. по силата на наследственото правоприемство тази собственост преминава върху неговите наследници. Следователно решението на ПК за възстановяване на собствеността в стари реални граници не може да легитимира ответниците като съсобственици. То не поражда никакви права за тях. Съгласно чл. 14, ал. 1, изр. 3 ЗСПЗЗ решението на поземлената комисия, придружено със скица има силата на констативен нотариален акт и подлежи на оборване със всички допустими доказателствени средства по ГПК. Ответниците (погрешно посочени като ищците) предявяват още едно основание за придобиване на правото на собственост, а именно давност, която е започнала да тече от 1994 г. По делото е установено, че за имота са полагани грижи и се е обработвал от другите наследници, но отпреди тази година - така свид. Г. И.. и свид. П. В.. Свидетелите не установяват след 1994 г. кои лица са обработвали имота, нито дали те са упражнявали фактическа власт с намерение за своене. За този период свидетелските показания са твърде общи и неконкретни. Така свид. И. твърди, че е виждал после (след като е напуснал през 1990/91 г.) други хора да работят, а свидетелите В. и П. не знаят кой го е работил. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. И в практиката на ВКС, и в доктрината е разяснено, че съществените признаци на владението са два - упражняване на фактическа власт (обективен) и намерение за своене (субективен). Други признаци на владението, които не са установени в ЗС, но са логическо следствие от съществените признаци, са владението да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Владението е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Явно е когато не е установено и поддържано по скрит начин и когато действията, разкриващи намерението за своене, могат да станат достояние на заинтересованите лица. Несъмнено е когато е установено, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене (Р-262-2012 г., II г. о.; Р376-2013 г., I г. о.). В случая по делото не са установени нито един от тези признаци, вкл. и не се установява своене. Предоставянето на имота под наем или аренда на трети лица, каквито данни има по делото, не е признак за своенето му, тъй като това е действие на обикновено управление (Р-8-2014, II г. о.; Р-19-2019, I г. о. и др.).

В обобщение въззивният съд е формирал извод, че ищците са собственици на процесния имот по силата на наследствено правоприемство, а тяхната наследодателка - по силата на съдебна спогодба, а ответниците не са станали съсобственици по силата на решението на ПК, както и не са го придобили по давност.

В касационната жалба са наведени доводи за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд и допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите на страните, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в съкратен вид са преповторени доводите от касационната жалба. Касаторите не са формулирали правен въпрос спрямо който да се прецени твърдяното от тях противоречие с практиката на ВКС по решение № 8 от 23.01.2012 г. по гр. д. № 138/2011 г., I г. о. (даващо тълкуване необходимо ли е демонстриране промяна на намерението, ако владението върху чуждите идеални части е установено въз основа на нищожна делбена спогодба) и решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г., I г. о. (даващо тълкуване по въпроса когато близки роднини и сънаследници/съсобственици живеят в жилищна сграда, в която има няколко жилищни обекта и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици). Неясно остава и позоваването на определение № 124 от 10.02.2011 г. по гр. д. № 372\2010 г., I г. о., с което не е допуснато касационно обжалване и което не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При липсата на формулиран от касаторите въпрос следва, че не е налице някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1 ГПК.

Основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК обаче са служебно приложими. Касационният съдебен състав констатира, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на въззивния съд, че никоя от страните не е твърдяла имотът да е бил внесен в ТКСЗ и съответно той не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, при положение, че е констатирал, че ответниците се позовават на реституция по ЗСПЗЗ, извършена в стари реални граници с решение № 36057 от 07.01.1997 г. ПК С. З. а в първоначалната исковата молба ищците са посочили, че към момента на включване на имота в ТКЗС той е бил собственост на Ц. П. М..

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на против решение № 116 от 19.04.2022 г., постановено по гр. д. № 127 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - С. З.

Дава възможност на Д. П. П. и Д. П. П. в едноседмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 41.30 лв.

При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията и на съдията-докладчик при изтичане на срока за изпълнение.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: