Р Е Ш Е Н И Е № 457
Гр.София, 26.09.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември, 2024 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Т. С.
ЧЛЕНОВЕ: М. П. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА
При участието на секретаря ИВАНОВА
В присъствието на прокурора СИМОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.680/24 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.423, ал.1 НПК.
Постъпила е молба /равносилна на искане/ от осъдения по Н.О.Х.Д.64/ 23 г. по описа на РС - Враца /ВрРС/ Н. Х. Ц., с която се настоява за възобновяване на посоченото наказателно производство поради незнание на осъдения за същото и неучастие в него.
В съдебно заседание пред ВКС самият искател и неговият защитник поддържат искането, като се моли за отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Прокурорът от ВКП също намира основания, налагащи възобновяване на производството, и отмяна на присъдата поради наличие на предпоставките на чл.423,ал.1 НПК, предвид реално непознаване от страна на осъдения за висящо срещу му наказателно производство.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, доколкото въобще може да се приеме, че има такива, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящото производство, намира за установено следното:
Присъда №42/09.10.23 г.,постановена от РС-Враца по Н.О.Х.Д.64/24 г., е влязла в сила на 25.10.23 г. Искането за възобновяване е с вх.№15154/05.06.24 г. Съгласно нормата на чл.423,ал.1 НПК законовият срок, в който задочно осъденият може да реализира подобно действие, е шестмесечен от узнаване за влязлата в сила присъда. В кориците на делото липсват документални данни кога точно Ц. е бил запознат с обявения в негово отсъствие съдебен акт, но все пак е приложена декларация от 01.02.24 г., съгласно която той е декларирал уведомяването си, че в шестмесечен срок може да прави искане за възобновяване на актуалното наказателно дело. В този смисъл следва да се възприеме, че искането е подадено в срока, визиран в процесуалния закон.
Недопустимо е обаче произнасяне от ВКС по съществото на престъпната деятелност с възобновяване на производството и изменение на съответната присъда, както твърди и представителят на прокуратурата. Такова искане е отправено в открито съдебно заседание от защитника на осъдения. Като оставим настрана, че приеме ли нарушено право на лично участие в процеса, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се произнася именно в този смисъл, то при неуважаване на същото се поставя въпрос за началото на срока на релевиране на искане по чл.422,ал.1,т.5 НПК, както и кой е компетентният орган за произнасяне. В този казус той при всички случаи би бил Апелативен съд-чл.424,ал.1 НПК.
По съществото на допустимата процедура се констатира следното:
Досъдебното производство е започнало по реда на чл.212,ал.2 НПК като бързо, впоследствие трансформирано в обикновено такова. Още преди да бъде привлечен като обвиняем и да му бъде предявено обвинение на подготвителната фаза, искателят е напуснал пределите на РБ и никога до постановяване на присъдата пред първоинстанционен съд не се е завърнал. Действително, съществуват данни, че е имал понятие за водено срещу му досъдебно производство /л.48 от ДП/, а съдебното разглеждане е било проведено при спазване на процесуалните му права. Не присъстват доказателства обаче, от които може да се извлече, че той е бил запознат с воденото срещу му съдебно дело.
Както през всичките години до момента този съд е отстоявал, няма съмнение, че задочното разглеждане на едно наказателно производство е изключение от общото развитие на процеса в СЪДЕБНА фаза, доколкото сред изискванията за покриване на минимален стандарт по силата на чл.6, т.1 вр. т.3, б “с”, “d”и “e” от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ челно място заема личното участие на привлеченото към наказателна отговорност лице. Както винаги до момента ВКС е заявявал, поради тази причина като характерен компенсаторен механизъм, обуславящ лично участие на подсъдимия с ефективно упражняване на пълния каталог от процесуални права, законът е регламентирал института на възобновяване на наказателното производство в случаи на задочно осъждане.
Това възобновяване не става обезателно, а при стриктно съблюдаване на прогласените във всяко местно законодателство предпоставки, разбира се, обмислими в светлината на практиката на ЕСПЧ, а при необходимост - и на СЕС. Като дължима предпоставка за възобновяване винаги се има предвид и процесуалното поведение на обвиняемото лице, а именно, дали то е запознато с воденото срещу му производство, но въпреки това демонстрира поведение по незаинтересованост и липса на желание да участва в него. В този смисъл следва да се проследява цялостната верига от действия или бездействие на обвиняемия, респективно подсъдимия в хода на наказателното производство, както и ролята на водещите процеса държавни органи за информирането на тези лица за отпочнато срещу им дело. Всичко това трябва да се преценява в контекста на конкретната национална законодателна уредба.
Изложеното в генерален план, пренесено на плоскостта на конкретното производство, води до следните изводи:
Ц. никога не е бил привличан лично като обвиняем, нито пък му е предявявано обвинение в досъдебната фаза. В кориците на делото не присъстват доказателства той да е разбрал /имал понятие, уведомен/ за висящото срещу му съдебно производство. Следователно собственото на осъдения поведение не стои в основата на невъзможност за лично уведомяване за развитието на наказателния процес. В насока на обсъжданото този съд намира за подходящо да посочи част от аргументацията по решение на ЕСПЧ по делото С. срещу България (Жалба № 39206/07), 31 януари 2012 г.:
“ 31. Съдът не изключва възможността, че при липсата на официално уведомление, определени установени факти биха могли да предоставят недвусмислена индикация, че обвиняемият е знаел за съществуването на наказателното производство срещу него и за характера и причините за обвинението и че той не е възнамерявал да участва в процеса или е желаел да избегне съдебното преследване. Това може да бъде случаят, например, когато обвиняемият е заявил публично или в писмен вид, че не възнамерява да отговаря на призовки, за които е узнал от източници, различни от властите, или е успял да избегне опит за арест (виж, наред други, Iavarazzo срещу Италия (реш.), № 50489/99, 4 декември 2001 г.) или когато до вниманието на органите бъдат доведени материали, които недвусмислено показват, че е наясно с висящото производство срещу него и с обвиненията (виж Sejdovic, цитирано по-горе, § 99). Такива обстоятелства следва да се разграничават от факта на бягство от местопрестъплението от страх от наказателно преследване или от общото очакване, че може да се образува наказателно производство, които не са достатъчни, за да се обоснове предположението, че обвиняемият е знаел за производството за повдигане на обвиненията срещу него и че се е отказал от правото си да се яви в съда. Предположение от този вид би създало риск от подкопаване на самата концепция за правото на публично изслушване по смисъла на чл.6,§1 от Конвенцията, както и на понятието за ефективна защита, гарантирани по силата на чл.6,§3 от Конвенцията, което включва правото на обвиняемия да бъде информиран своевременно за характера и причините на обвиненията срещу него, да има достатъчно време и възможности за подготовка на защитата и да разпитва или да изисква разпит на свидетелите срещу него.
32. За да бъдат оправдани задочните производства, от решаващо значение е дали фактите по делото показват недвусмислено, че Жалбоподателят е знаел в достатъчна степен за възможността да упражни тези права в рамките на конкретните производства, образувани срещу него и дали може да се счита, че той се е отказал от правото си да се яви в съда. При отсъствието на каквото и да е уведомление не може нито да се установи ясно отказът от това право, нито то да се упражни ефективно.
34. В предишните дела, касаещи задочни присъди Съдът е приел, че информирането на дадено лице за наказателното преследване срещу него е правен акт от такова значение, че то трябва да се извършва в съответствие с процесуалните и материално правните изисквания, позволяващи гарантиране на ефективното упражняване на правата на обвиняемия; неясното и неформалното узнаване не е достатъчно (вж. Т. срещу Италия, 12 октомври 1992 г. § 28, серия А, № 245 C и Somogyi срещу Италия, № 67972/01, § 75, ЕКПЧ 2004 -IV.).”
Неслучайно впрочем актуалната разпоредба на чл.423,ал.1,изр.2 НПК изисква уважаване на искането за възобновяване в случаи на задочно осъждане, освен ако осъденият след предявяване на обвинението в досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл.247 В, ал.1 не може да бъде изпълнена или след като е изпълнена, не се е явил в съдебното заседание без уважителна причина. В конкретния случай, както бе споменато, на Ц. никога не е било предявено обвинение на подготвителната фаза, поради което не може да се установи той да е имал достатъчно знание за фактическите и правни параметри на наказателното производство, по което е станал обвиняем. Що се касае до съдебното производство, няма данни за негово познание въобще, за да може да се извежда заключение за целенасочено дезинтересиране. По този начин осъденият е бил лишен от право да упражни лична защита, ако желае.
Ето защо наказателното производство следва да бъде възобновено и след отмяна на съдебния акт на решаващия съд, делото да бъде върнато на досъдебна фаза, в стадия на провеждане на разследването - където първоначално е допуснато третираното по-горе в мотивите процесуално нарушение. Такава е повелята на чл.425,ал.2 вр. ал.1 НПК.
Предвид изразеното становище на ВКС, на основание чл.423,ал.4 НПК се дължи и произнасяне по мярката за неотклонение на Ц.. Тъй като още на досъдебното производство нему задочно е било повдигнато обвинение, не му е била взета каквато и да е мярка за процесуална принуда. Неясно защо поради казаното в писменото мнение на разследващия е посочено, че е определена мярка за неотклонение Подписка /отделен е въпросът, че с характеристиките на същата лицето следва винаги да бъде запознато лично/. Този порок е възпроизведен и в приложението към обвинителния акт, както и е станало повод съдът в разпоредително заседание и след постановяване на присъдата да потвърди наложена мярка за неотклонение Подписка. Казано с прости думи, имало е произнасяне по мярка за неотклонение, която никога не е определена.
Ето защо понастоящем ВКС трябва да вземе отношение по този въпрос. Определимата на Ц. мярка за неотклонение следва да бъде Задържане под стража. Наистина, според съдържанието на този съдебен акт по съществото на процедурата, не са разкрити основания за укриване на лицето, предвид свободното пътуване на българските граждани в границите на ЕС. Същевременно обаче, все в този контекст, спорен остава моментът за реалното местоживеене на искателя в РБ. Освен това данните за съдебното му минало са достатъчни да се обоснове възможност за извършване на престъпление.
По изложените съображения и на основание чл.425,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА Н.О.Х.Д.64/23 г. по описа на РС-Враца.
ОТМЕНЯВА присъда №42/09.10.23 г., постановена от РС-Враца по Н.О.Х.Д.64/23 г.
ВРЪЩА делото на прокурор от РП-Враца за предприемане на мерки в стадия на провеждане на разследването, в изпълнение на указанията, заложени в мотивите на настоящото решение.
ОПРЕДЕЛЯ на Н. Х. Ц. мярка за неотклонение Задържане под стража.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/