Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. В. Т. от [населено място], приподписана от адвокат Т., срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 16.VІ.2010г. по в. гр. д. № 2730/2009г.

Ответницата по касационната жалба П. Г. Т. от [населено място] в отговора си по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално

допустима.

По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:

С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на ПРС от 12.VІ.2009г. по бр. д. № 638/2007г. в частите, с които: е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат двамата съпрузи; е предоставено на съпруга ползването на семейното жилище; родителските права по отношение на малолетното дете В. са предоставени за упражняване на майката и бащата е осъден да му заплаща издръжка, изменил е решението на първоинстанционния съд в частта относно режима на лични отношения на бащата с детето и е определен такъв, а именно: през първите четири месеца от влизане на решението в сила – веджън седмично в петък от 16.00 до 17.00 часа в присъствието на майката, на социален работник или психолог в „Комплекс за социални услуги за деца и семейства” в П., с изключение на две седмици през лятото, когато майката ползва отпуск; през следващите три месеца – всяка втора и четвърта събота от месеца за по 3 часа от 10.00 до 13.00 часа в присъствието на майката на място, различно от домовете, в които живеят родителите; през следващите шест месеца – всяка втора и четвърта събота от 10.00 до 18.00 часа без присъствието на майката; след изтичане и на този период – всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 10.00ч. в събота до 17.00ч. в неделя с преспиване, както и 20 дни през лятната ваканция, които не съвпадат с годишната отпуска на майката, както и за по два часа на рождения ден на детето и на К..

За да постанови решението в частта относно родителските права, въззивният съд приел, че в интерес на детето е те да бъдат предоставени за упражняване на майката. Взето е предвид в тази връзка, че и двамата родители обичат детето си, че няма основание да се приеме, че някой от тях е лишен от възпитателски качества, и двамата имат възможности да създадат подходящи битови условия за детето, че майката е нарушила първоначалното споразумение да се редуват поседмично в отглеждането на детето и го записала в друго училище, без да уведоми за това бащата, поради опасения бащата и близките му да не го вземат, основания за каквото няма данни, наложило се бащата да търси съдействие от различни органи, за да разбере къде учи и живее детето, определените привременни мерки не се спазват, в определения за контакти ден детето отказва да тръгне с баща си, майката не му позволява да приема подаръци от страна на бащата. Взет предвид е и социалния доклад на АСП, че детето е въвлечено в острия конфликт между родителите му, като говори в детайли за него, че то демонстрира враждебност към баща си и роднините му, че между двамата не се осъществяват пълноценни контакти, че е препоръчително бащата да преосмисли и коригира отношението си към майката с оглед целта – нормално протичащи срещи с детето му. Съобразена е и съдебно-психологична експертиза, според която срещите на детето с бащата се осъществяват по стресогенен начин – със съдебен изпълнител, с помощта на директора на училището, в конфликтни ситуации, необходимо било срещите да се осъществяват в присъствието на психолог или социален работник, можело да се приеме, че ситуацията се коментира пред детето по начин, дискредитиращ бащата, в отношението на детето към бащата е налице отчужденост, като е трудно да се прецени до каква степен отчуждеността е породена от обективни факти в миналото и до каква е формирана от ситуацията и нейната трактовка от възрастните, с които живее. Прието е при тези обстоятелства, че предоставянето на родителските права на бащата би довело до невероятен стрес за детето, което и без това не желае да се среща с него. За това отчуждение е допринесла и майката с поведението си, но съдът няма да допусне заради това да бъде наказано детето, като то се травмира допълнително с драстични промени. Взето е предвид и че бащата се домогва да докаже, че за детето са се грижили само баба му по бащина линия и сестра му през работното време на родителите, но и че е установено как вечер бащата стоял пред компютъра да играе на игри, без да обръща внимание на детето си, при което с пренебрежението си в миналото тъй също има вина за отчуждениетото на детето. Съдът е счел, че с определения режим на лични контакти бащата и синът ще намерят път един към друг.

В изложението на Р. В.Т. по чл. 284 ал3 т. 1 от ГПК се сочи, че въззивният съд не коментирал доводи и доказателства относно: възпитателските качества на майката – какво било довело до там детето да мрази баща си и останалите си близки и да лъже за неща в полза на майката; социалната среда – липса на контакт с роднините си; каква е причината за неспазването на режима на лични отношения; не били коментирани показанията на св.Св.Т. /майка на касатора/относно опита за изнудване с цел постигане на материална облага чрез детето, представляваща истинската причина за задържането му и последващото му отчуждаване; останало необсъдено по какъв начин и с какви методи се стигнало до т. н. „привързаност” на детето към майката; не била обсъдена ролята на партньора на майката относно „възпитанието” на детето и примера, който му дава, материалната зависимост на майката и детето, което било в противоречие с едно решение на състав на ВКС V ГО. Нямало практика по въпросите: 1. дали неспазването на привременните мерки по време на целия бракоразводен процес от страна на единия родител е основание за предоставяне на родителските права на другия родител; 2. дали е допустимо изолирането на детето от единия родител с оправданието на другия родител, че самото дете така иска; 3. допустимо ли е водещият и единствен мотив при предоставяне на родителските права да е изразената от детето привързаност; 4. може ли да се предостави упражняването на родителските права на бащата въз основа на заключението, че това е единственият останал възможен начин за установяване на личен контакт с детето.

ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.

По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. /Така т. 1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.

Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос е съществен по принцип, но не и в случая. Това е така, тъй като дори посочените доводи на касатора да бъдат подложени на преценка, то няма да доведе до промяна на резултата по делото с оглед установените обстоятелства, че малолетното дете е силно привързано към майка си и отчуждено от баща си, налагащо в интерес на детето за определен период от време контактите му с последния да се осъществяват даже в присъствието на психолог или социален работник. Следва да се посочи в тази връзка и че въззивният съд е отчел при произнасянето си проявеното и от майката поведение в насока, допринасяща за отчуждението.

Първият и третият поставени от касатора материалноправни въпроси сами по себе си също не са от значение за изхода на делото. Това е така, тъй като изводът на въззивния съд, че родителските права по отношение на детето следва да се упражняват от майката, е основан не само на констатираното неспазване от страна на последната на определените по време на бракоразводния процес привременни мерки и не само на привързаността на детето към майката, а са взети предвид в тази насока и други съществени обстоятелства, както вече бе посочено, обосноваващи този извод като най-добрия интерес на детето, който по силата на чл. 106 ал. 2 от СК отм. е единствено от значение за разрешаването на въпроса за упражняването на родителските права.

По втория релевиран в изложението въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Тук следва да се отбележи, че предоставянето на родителските права за упражняване на единия родител е налагаща се обективна необходимост поради отделното живеене на родителите и то не представлява изолиране на детето от другия родител с оглед възможността за осъществяване помежду им на лични контакти.

По четвъртия поставен от касатора въпрос въззивният съд също не се е произнесъл. В тази връзка за пълнота следва да се отбележи и предвидената в чл. 182 ал. 2 от НК наказателна отговорност за родителя, който не изпълни или по какъвто и да било начин осуети изпълнението на съдебно решение относно лични контакти с дете.

По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.

На основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ответницата по касация не се следват разноски, тъй като не са представени доказателства тя да е направила такива за настоящата инстанция.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, VІ граждански състав, № 850 от 16.VІ.2010г. по гр. д. № 2730/2009г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: