Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба подадена от Е. Т. Г. срещу решение от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1093/2009 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение по гр. д. № 348/2006 г. на Ботевградски районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на касаторката и К. Т. Н., че наследодателят на ищците В. И. В. и Н. И. К. И. К. Д. е бил собственик на основание давностно владение на земеделски имот – нива с площ от 1 дка, в м. „Б.” в землището на [населено място] към момента на включването му в ТКЗС през 1957 г. Релевирани са доводи за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон – чл. 29 ЗД отм. и § 4 от преходните правила на ЗС. Относно предпоставката за допускане касационна проверка е направено позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос дали изтеклия давностен срок от 18 години в периода от 1935 г. до 1953 г. е достатъчен за придобиване на вещни права върху имота с оглед приложимия закон в този период.

Ответницата по иска К. Н. е подала отговор, по касационната жалба, от съдържанието на който следва, че споделя и поддържа развитите в жалбата на другата ответница по иска доводи.

Ответницитe по касация намират жалбата за неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при действието на чл. 280, ал. 2 ГПК първоначална редакция, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, като обжалваемия интерес е на стойност над 1000 лв., поради което е допустима.

След проверка на решението относно приетата за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, съдът в настоящия си тричленен състав намира, че не е налице въведеното основание за допускане касационно обжалване.

От фактическа страна е установено, че наследодателят на страните К. Д. В., през 1910 г. е построил в съдружие с Ц. Б. воденица и дъскорезница в имот на Ц. Б. в [населено място] (сега Т.), граничещ с река Б., което има за съседи Вуто К. и Ц. К.. С гласни доказателства е установено, че през 1935 г. К. В. е изкупил дяловете от воденицата и дъскорезницата от съдружника си Б. и е установил владение върху имота включително и земята, която е била с площ от около 4 дка в м. „Б.” в землището на селото и при граници: река, път и К.. К. В. е починал през 1950 г. и оставил за наследници В. К. Д. син, И. К. Д. син, наследодател на ищците, Ц. К. Д. син и Д. К. Д., дъщеря. През 1951 г. наследниците на К. В. са провели процедура по узаконяване на воденицата и дъскорезницата. В писменото изложение към плана за узаконяване е посочено, че в имота са построени освен стопанските сгради и жилището на стопаните – масивна постройка на два етажа. С гласни доказателства е установено, че приживе наследодателя К. В. е разделил имота на синовете си, като на наследодателя на ищците И. Д. е поставена най-южната част с площ от 1 дка. Той е граничел от изток с река, от запад с път и имот на К.. Владението е осъществявано до 1957 г., когато имотът е внесен в ТКЗС. Така установеният факт на упражняване на давностно владение върху имота и неговата продължителност не е опроверган с други доказателствени средства, Въз основа на него съдът е намерил, че владението е продължило 20 години преди коопериране на земята, поради което към момента на обобществяването на имота, негов собственик е наследодателят на ищците и искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е основателен.

Формулираният въпрос е за това дали владение с продължителност от 18 години в периода от 1935 г. до 1953 г., когато имотът е отчужден, е достатъчно за придобиване на вещни права върху имота при действието в този период на чл. 29 ЗД и § 4 от ПП на ЗС.

Този въпрос не е формулиран в съответствие с установените и обсъдени факти по делото. Владението на имота не е прекъснато през 1953 г. Представеният по делото протокол от 9.04.1953 г. е за взето решение от Б. комисия за определяне на терен за отчуждаването му за допълнителен стопански двор на ТКЗС. С него за такъв терен е определена площ от 10 дка, която е индивидуализирана и с граници, като е решено тя да бъде отчуждена на основание ПМС 151. Формираната воля на комисията е за това имот с каква площ и местонахождение да се предназначи и отчужди за нуждите на ТКЗС. Той не съдържа данни за извършена процедура по отчуждаване на терена. По делото няма данни и за това дали имотът на наследодателя на ищците не е бил отчужден на друго основание с оглед развиваната в него стопанска дейност. Данните по делото са за това, че предоставената част на прекия наследодател на ищците е била внесена в ТКЗС през 1957 г., към която дата предвидения в чл. 29 ЗД във вр. с § 4 ПЗР на ЗС двадесет годишен давностен срок е бил изтекъл. Съобразно това формулираният въпрос е неотносим към този, който е разрешен от съда и е съществен за изхода на спора.

Даденото разрешение от съда въз основа на установените факти за това дали е изтекъл 20 годишния давностен срок по чл. 29 ЗД съответства на практиката по прилагане на нормата както и на § 4 от ПП на ЗС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1093/2009 г. на Софийски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: