Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „БА“ООД и „Авенир 21“ЕООД против определение № 2275/17.03.2022г. по ч. гр. д. № 20221100502161/2022г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 10277/06.12.2021г. по гр. д. № 63264/2021г. на СРС, с което е прекратено производството по делото.

В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, тъй като претендираните вземания се основават на договори, определящи спорните правоотношения като граждонскоправни, а не административноправни. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът по частната касационна жалба – Централна избирателна комисия, оспорва основателността на същата.

Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното:

Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С обжалваното определение СГС е приел, че производството пред СГС е било образувано по искова молба на частните касатори, в която са изложили доводи, че първият от тях като доставчик на медийни услуги е сключил седем договора с партии и инициативни комитети без право на държавна субсидия, регистрирали се за националния референдум, проведен на 06.11.2016г. На осн. чл. 16, ал. 3 от ЗПУГДВСУ тези партии и коалиции имат право на средства за медийни изяви в размер на 40 000лв., платими по реда на чл. 178, ал. 4 и 5 ИК от ЦИК. „БА“ООД предоставил по договорите медийни услуги в общ размер на 27 240 лв., което вземане цедирал на „Авенир 21“ЕООД. Ответникът е бил уведомен за цесията, но е отказал заплащане на претендираната сума. Въззивният съд е посочил, че релевантната разпоредба на чл. 178 ИК предоставя право на сътоветните субекти да получат средства за медийни пакети, като заплащането на тези пакети е законодателно възложено на ЦИК, която съгласувано с министъра на финансите определя реда и начина на изразходване на средствата. Предпоставка за заплащане на сумите е постановяване на позитивно решение на ЦИК, като в настоящия случай ЦИК е отказал с влязло в сила решение да изплати претендираната сума. Въззивната инстанция е заключила, че при изрична и нарочна регламентация на отношенията, определени със специален закон е процесуално недопустимо да се прилагат правни норми или ред, уреден в общото исково производство. Наличието на договорна връзка между доставчика на медийна услуга и партиите и коалициите, имащи право на средства за медиен пакет е само един от юридическите факти от смесения фактически състав, уреждащ административния ред за тяхното заплащане, което изключва реда по ЗЗД.

Настоящето производство се развива по реда на чл. 274, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Нормата на чл. 274, ал. 3 ГПК изрично препраща към чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно производството по частна касационна жалба преминава през две фази, по аналогия с производството по касационна жалба, като проверката за наличие на препоставки по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК има отношение към фазата по допускане на касационно обжалване. Ето защо по отношение на производството по чл. 274, ал. 3 ГПК се прилагат правилата на чл. 284 - 286 ГПК. Частният касатор следва да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, на осн. чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Наличието на посочените предпоставки се проверява във фазата по селектиране на частната касационна жалба и ако се установи тяхното наличие и бъде допуснато касационно обжалване ВКС ще може да се произнесе по същество на частната жалба. Бланкетното позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК не се квалифицира като основание за касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед на функциите на ВКС като инстанция по проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния спор. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения правен въпрос.

В представеното изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК частните касатори въвеждат следните въпроси: 1/дължимостта на претендираните вземания дали се основава върху сключени договори или на административен акт ; 2/ допустимостта на предявените искове.

Не е въведено никакво допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Така посочените въпроси не притежават характеристиката на общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, за да обоснове недопустимост на исковия ред за защита въззивният съд е изходил от твърденията по исковата молба относно източника на възникване на вземането – самите ищци са навели доводи за сключени договори и за приложение на чл. 16, ал. 3 от ЗПУГДВСУ и чл. 178, ал. 4 и 5 ИК. Вторият въпрос е много общо формулиран и за да се даде отговор на същия следва да се посочат всички предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.

Предвид неизпълнение на изискванията към общото и допълнителното основание за селектиране на частната касационна жалба, същата не следва да се допуска до касационно обжакване.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2275/17.03.2022г. по ч. гр. д. № 20221100502161/2022г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: