Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Е. К. В., чрез особения му представител адв. П. П. П., срещу решение № 260305 от 24. 01. 2022 г. по в. гр. д. № 15412/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, II –Б въззивен състав, в частта потвърждаваща решение № 192674 от 14. 08. 2019 г. по гр. д. № 48375/2016 г. на СРС, ГО, 26 състав, в частта с която е признато за установено, по предявения от Б. М. Б., |Я. Б. Ч., В. Б. Ч., С. Н. Х., Б. Д. Д., В. Д. С. и З. Ц. Б. против Е. К. В., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, че ищците са собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], район „И.“,[жк], [улица], съставляващ поземлен имот с идентификатор. ....по одобрените КККР на [населено място], с площ от 492 кв. м. Развити са оплаквания за неправилност на решението. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищците Б. М. Б., Я. Б. Ч., В. Б. Ч., С. Н. Х., Б. Д. Д., В. Д. С. и З. Ц. Б., чрез пълномощника им адв. Д. Н., с който се поддържа липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че общият наследодател на ищците М. Х. Б., починал на 10. 11. 1968 г., е оставил за законни наследници синовете си Б. М. Б., Р. М. Б. и Н. М. Б.. Б. М. Б. е дарил своята 1/3 ид. ч. на племенницата си Н. Р. Ч. с н. а. № 159/30. 09. 1993 г. Р. М. Б. е починал на 31. 05. 1983 г. и е оставил за наследници по закон децата си М. Р. Б. и Н. Р. Ч., всеки от които е придобил по наследство по 1/6 ид. ч., а с н. а. №. ... г. М. Б. е дарил своята 1/6 ид. ч. на сина си Б. М. Б. (ищец). Придобитите от Н. Ч. общо 3/6 ид. ч. са наследени от синовете й В. Б. Ч. и Я. Б. Ч. (ищци) след смъртта й, настъпила на 10. 06. 2014 г. Н. М. Б. е починал 1986 г. и неговата 1/3 идеална част е наследена от дъщеря му С. Н. Х. (ищца), дъщеря му Е. Н. Д. – починала на 19. 02. 2001 г. и оставила за наследници децата си Б. Д. Д. и В. Д. С. (ищци) и сина му Д. Н. Б. починал на 09. 12. 2001 г. и наследен от съпругата си З. Ц. Б. (ищца) и сестрите си С. Н. Х. (ищца) и Е. Н. Д. – починала и оставила за наследници посочените по-горе лица.

Общият наследодател М. Х. Б. към смъртта си е бил собственик на процесния имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. .... г. и регулация, като за придобитата по регулация реална част е признат за собственик с н. а. №. ...г.

По делото е установено, че процесният имот е бил отчужден със заповед за отчуждаване на недвижим имот № РД-40-1456/28. 11. 1989 г. на основание чл. 95 ЗТСУ отм. за държавно жилищно строителство – блокове 384, 385, 386. Със заповед № РД-43-397/07. 08. 1992 г. на кмета на Столична община, отчуждаването е отменено на основание чл. 102, ал. 7 (отм.) ЗС, вр. чл. 75 ЗТСУ отм. – необезщетяване в законния срок на отчуждените собственици.

Ответниците се легитимират като собственици с нотариален акт №. .... г., вписан на 13. 12. 1976 г., с който М. Х. Б. продава процесния имот на Е. К. В., и с н. а. №. .... г., с който последният прехвърля имота на втория ответник „Фритрейд“ ЕАД. Към сключване на първия договор М. Х. Б. е бил починал, поради което съдът е приел, че документът е неистински – неавтентичен, както и че не е било възможно наследодателят на ищците да е бил страна по договора от 1976 г. Установено е от писмо от Агенция по вписванията изх. № 7438/21. 12. 2018 г., че не съществува нотариален акт №. .... г. за договор за покупко-продажба със страни М. Х. Б. и Е. К. В..

Със заключението на съдебнотехническата експертиза е установена пълна идентичност между процесния имот и имота, описан в представените от страните документи.

При така установените обстоятелства въззивният съд е приел от правна страна, че ищците са собственици на процесния имот, на основание наследяване на М. Х. Б. и придобиване на собствеността от последния по силата на договор за покупко-продажба и по регулация. Приел е за преклудирано възражението на особения представител на ответника Е. В., направено в хода на устните състезания пред първата инстанция, за несъответствие на представеното от ищците заверено копие от препис от нотариален акт за отчуждаване по регулация №. .... г. с изискванията на чл. 487 ГПК отм. и на чл. 160 от Правилника за организацията и работата на районните, окръжните и военните съдилища от 1977 г., тъй като върху преписа не е отбелязано от кого е снет, дали е снет от оригинала или от друг препис, на коя дата, от кого е представен, има ли добавки, зачерквания и т. н. Прието е, че необсъждането на преклудирано възражение не представлява процесуално нарушение, а и нотариалният акт от 1941 г. касае само придобитите по регулация 103 кв. м. от имота. Посочено е, че основният нотариален акт за покупко-продажба № 96/06. 03. 1940 г. е представен и в заверено от страната копие на самия акт, поради което въпросът за реквизитите на преписа не би могъл да промени изводите на съда относно правото на собственост на праводателя на ищците.

Ответниците не са придобили собствеността върху имота. Към сключване договора за покупко-продажба с Е. В., с нотариален акт №. .... г., наследодателят на ищците, посочен като продавач, е бил починал, поради което е било невъзможно да бъде страна по сделка и да е подписал договора. Нотариален акт за продажба с посочения по-горе номер и страни по сделката не фигурира в Службата по вписванията към АВ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Дали възражението за нищожност на нотариално удостоверяване на препис от документ представлява оспорване истинността на документа по смисъла на чл. 193 ГПК.

2. Какви са правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на делото доводи, твърдения и възражения на страните.

4. Нищожно ли е нотариално удостоверяване, извършено от лице без нотариална компетентност.

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 90 от 27. 06. 2014 г. по гр. д. № 3433/2013 г. на ВКС, 2 г. о., вторият – в противоречие с ТР № 1/2013 г., т. 1, третият – в противоречие с решение № 20 от 23. 07. 2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, 2 г. о., решение № 105 от 14. 01. 2021 г. по т. д. № 2939/2019 г. по т. д. № 2939 на ВКС, 2 т. о., решение № 210 от 09. 02. 2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, 1 т. о., четвъртият – с решение № 108 от 09. 05. 2014 г. по гр. д. № 7662/2013 г. на ВКС, 1 г. о.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първи и четвърти въпрос от изложението.

Въпросите се поставят във връзка с представеното от ищците копие на препис от нотариален акт за отчуждаване по регулация № 119/09. 10. 1941 г., съдържащ и удостоверяване „Вярно с оригинала!“, извършени от секретар при служба „Обща архива“ на Градски съд – София, съдържащи подпис на служителя и печат на СГС, Обща архива, което копие е заверено от пълномощника на ищците адв. С. С..

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с решение № 90 от 27. 06. 2014 г. по гр. д. № 3433/2013 г. на ВКС, 2 г. о. В същото е прието, че саморъчното завещание представлява частен диспозитивен документ, който обективира едностранна сделка, за действителността на която законът поставя специални изисквания - да е написано изцяло ръкописно от завещателя, да е датирано и да е подписано от него - чл. 25, ал. 1 ЗН. Неизпълнението на тези изисквания води до нищожност на саморъчното завещание като едностранна сделка - чл. 42, б.”б” ЗН. Поради това, оспорването на истинността (автентичността) на завещанието покрива и фактическия състав на материалноправно възражение за нищожност на същото. Оспорването на представено от насрещната страна саморъчно завещание може да се извърши както по реда и в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК за оспорване на документ, така и със заявено извън този ред материалноправно възражение за нищожност на завещанието.

В настоящото дело е оспорен официален свидетелстващ документ, който обективира правен извод на нотариус за възникнало право на собственост, а не сделка.

Липсва противоречие с посочената от касатора практика на ВКС и по четвъртия въпрос. В решение № 108 от 09. 05. 2014 г. по гр. д. № 7662/2013 г. на ВКС, 1 г. о. е прието, че особената нотариална компетентност на кмета на село към община, в която няма районен съд, е уредена след изменението на чл. 97 ЗУС от 1976 г. с ДВ, бр. 36/1979 г., до който момент кметовете не са разполагали с ограничена компетентност да извършват нотариални удостоверявания на подписи на частни документи. В другото цитирано в изложението решение е коментирана възможността и условията за командироване на съдия от друг съд да изпълнява нотариална работа.

В никое от решенията не е коментирана компетентността на длъжностно лице-секретар в служба „Обща архива“ при Софийски градски съд, където са се съхранявали нотариалните актове от 1900 г. до 1990 г., до предаване на „Стара архива“ на Агенция по вписванията, да издава заверени преписи от съхраняваните нотариални актове.

Следва да се посочи, че възражението, че издаден препис от констативен нотариален акт, върху който препис е удостоверена верността му с оригинала, не съответства с оригинала или не съществува оригинал идентичен с преписа, в какъвто смисъл има твърдения от ответника по иска, представлява оспорване на истинността на официален свидетелстващ документ, направено с цел да се обори обвързващата съда материална доказателствена сила на документа, което оспорване се извършва по реда и в сроковете по чл. 193 ГПК.

Не на последно място, посоченият нотариален акт от 1941 г. касае само реална част от спорния имот, придадена по регулация, поради което отговорът на въпросите не би могъл да повлияе на изхода на делото.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория и третия въпрос.

В съответствие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, въззивният съд, при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК и с наведените във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение, е извършил дължимата служебна проверка за валидност (изцяло) и допустимост (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, както и за нарушение на императивни правни норми. Обсъдил е всички оплаквания във въззивната жалба, както и относимите към спора доводи и възражения на страните.

При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца Я. Б. Ч. сумата 1300 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260305 от 24. 01. 2022 г. по в. гр. д. № 15412/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, II –Б въззивен състав в частта потвърждаваща решение № 192674 от 14. 08. 2019 г. по гр. д. № 48375/2016 г. на СРС, ГО, 26 състав, в частта с която е признато за установено, по предявения от Б. М. Б., |Я. Б. Ч., В. Б. Ч., С. Н. Х., Б. Д. Д., В. Д. С. и З. Ц. Б. против Е. К. В., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, че ищците са собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], район „И.“,[жк], [улица], съставляващ поземлен имот с идентификатор. ....по одобрените КККР на [населено място], с площ от 492 кв. м.

ОСЪЖДА Е. К. В., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Я. Б. Ч. сумата 1300 лв. разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: