Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение от 4 ноември 2011 г. по гр. д.№ 5133/ 2006г. на Софийски районен съд, 28 състав, потвърдено с решение № 8306/ 7.12.2012 г. по гр. д.№ 1519/ 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-б състав, ГК, е отхвърлен иска за ревандикация, предявен от А. С. К. против Т. Д. Х., Л. Д. Х. и Д. Д. Х. по отношение на един недвижим имот-дворно място от 760 кв. м., представляващо парцел ІV- 643а в кв. 52 по плана на [населено място], в. з.Б..

Ищецът А. К. е подал касационна жалба срещу въззивното решение, като го намира за незаконосъобразно, немотивирано и неправилно. Счита се за собственик на имота по силата на това, че го е закупил с валиден договор от предишните собственици, докато ответниците не били собственици, тъй като техните праводатели се позовават на решение на поземлената комисия, което е неправилно и не е довело до възстановяване на собствеността. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, която е въведена след произнасянето от страна на поземлената комисия. Във връзка с това поставя и правният въпрос, по който следва да се произнесе ВКС, а именно - в чия полза следва да се реши спора при конкуренция на правата между добросъвестен приобретател / в случая ищеца/ и трети лица, които твърдят че са собственици въз основа на възстановяване в реални граници, при положение че собствеността е възстановена при действието на ЗСПЗЗ с последна редакция бр. 83/30.09.93 г., в сила от 30.09.1993 г./ т. е. преди приемането на нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, което е станало с изменението на закона в ДВ бр. 98/ 28.10.1997г./

Основанието за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:

Спорът по делото е за бивш земеделски имот, който от една страна е възстановен на наследниците на бившия собственик, а от друга страна след внасяне на имота в ТКЗС е бил продаден от стопанството на трети лица, които се явяват праводатели на ищеца. Ответниците пък са правоприемници на лицата, на които имотът е бил възстановен от поземлената комисия. Не е било спорно по делото, че след внасяне на имота в ТКЗС същият е включен в регулацията на населеното място, но до приемане на ЗСПЗЗ не е застроен. За да отхвърли иска по съображения, че имотът правилно е възстановен на праводателите на ответниците, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, според която пречка за възстановяване би било само обстоятелството, ако имотът е законно застроен или ако е отстъпено право на строеж и строежът на законно разрешена сграда е започнал - редакция на текста съгласно ДВ бр. 28/ 92 г., която е била в сила при издаване на решението на поземлената комисия. Обсъдил е и нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ в светлината на разясненията, дадени с ТР № 6/2006г. на ОСГК на ВКС, като е посочил, че не са налице и изключенията, при които тя не се прилага, едно от които е и хипотеза на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Направеният извод е, че при тази конкуренция на права, възникнала от възстановяването и разпореждането с един и същ имот в полза на различни лица, следва да се зачетат правата на лицата, на които имотът е възстановен, а правата на третите лица следва да отпаднат.

С оглед на тези мотиви на въззивния съд, които са решаващи за изхода на делото, следва да се приеме, че поставеният от касатора и разрешен от въззивния съд правен въпрос не може да обоснове допустимост на касационното обжалване. При постановяване на решението на поземлената комисия за възстановяване на имота през 1994г. е била в сила нормата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която би дала възможност имотът да не се възстанови само ако същият беше застроен или имаше запознат строеж при законно отстъпено право за това. След като правоимащите лица са доказали с представения договор за доброволна делба, че техният наследодател е притежавал имота преди образуване на ТКЗС, и е установено, че същият е внесен в регулация, но без да е застроен към 31.03.1991 г., както и при липсата на данни по реституционната преписка че имотът е бил продаден от ТКЗС на трето лице, поземлената комисия правилно е постановила решение за възстановяване на имота в полза на наследниците на бившия собственик. Към разглеждания момент в ЗСПЗЗ не е имало разпоредба, която да урежда запазване правата на трети лица, на които ТКЗС е продало внесените в стопанството земеделски земи, /освен в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ/,така че от гледна точка на действащата редакция на закона и представените доказателства възстановяването е било правилно извършено.

Приетата по-късно нова ал. 13 на чл. 10 ЗСПЗЗ не сочи на неправилност на вече постановеното възстановяване от поземлената комисия, а напротив - потвърждава, че възстановяването съответства и на тази реституционна хипотеза, тъй като сделките с такива земи, извършени от ТКЗС, макар и да не страдат от пороци, водещи до нищожност, не могат да се противопоставят на действителните собственици, независимо дали приобретателите са добросъвестни или не. В този смисъл се е произнесъл и К. съд в р. № 13 от 14.11.2000 г. по конст. д. № 11/2000 г.

Доводът, че преди разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ правата на третите лица, закупили имоти от ТКЗС, са се запазвали, е неоснователен, тъй като това се отнася съгл. чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ само за имоти, включени в регулация и застроени законно или със започнал строеж, докато имотът по делото е незастроен и до настоящия момент. Вярно е, че с т. 1 от ТР № 2/ 96г. на ОСГК на ВС се прие, че не се възстановяват правата на собствениците и върху незастроени земеделски земи по чл. 10, ал. 7, ако са били продадени на трети лица с валидни договори за покупко-продажба, както и че ако искат да им се възстановят такива имоти бившите собственици следва да са провели успешно иска по § 4”и” ПЗР ЗСПЗЗ отм., но това тълкуване следва да се счита изоставено, тъй като е постановено при друга редакция на закона и преди приемането на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, с която пряко се защитават интересите на бившите собственици при извършено разпореждане със земите им от страна на ТКЗС. В този смисъл е напр. р. № 506/ 22.02.2012 г. по гр. д.№ 97/ 2011 г. на ВКС, І г. о. Текстът на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ визира фактически незастроените земеделски земи, които се възстановяват независимо от това, че са били правомерно продадени на трети лица - т. 2 от ТР № 6/ 2006г на ОСГК на ВКС. Земите, които са внесени в ТКЗС, продадени са на трети лица, включени са в регулацията и са застроени - т. е. попадат в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ не се възстановяват, освен ако в срока по §35 ПЗР ЗСПЗЗ не е предявен и успешно проведен иск по § 4”и” ПЗР ЗСПЗЗ. В настоящия случай поради това, че имотът е останал незастроен бившите собственици не е трябвало да водят иска по §4”и” и имотът правилно им е възстановен, макар и преди приемането на новата ал. 13 на чл. 10 ЗСПЗЗ. Това е така защото дори и да бяха получили отказ за възстановяване, бившите собственици биха имали възможност в срока по § 34 ПЗР ЗСПЗЗ да поискат имотът да им се възстанови на основание на новата реституционна норма. В този смисъл р.№ 71/ 15.05.2009г. по гр. д.№ 6429/ 2007г. на ВКС, І г. о. В случая обаче и това не е било необходимо, тъй като имотът вече е бил възстановен на правоимащите.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като решението на въззивния съд е постановено в съответствие с установената съдебна практика па приложението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8306/ 7.12.2012 г. по гр. д.№ 1519/ 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-б състав, ГК,

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: