Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.

С решение № 5772/07.08.2017 г. по гр. д. № 10940/2015 г. Софийският градски съд оставил в сила решение № І-44-270/20.02.2014 г. по гр. д. № 9010/2008 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявен от Л. С. М., заместена от процесуалния си правоприемник Г. З. Г., от М. Б. С., Х. Б. К. и Д. Б. Г. иск по чл. 97, ал. 1 ГПК отм. за признаване на установено по отношение на ответниците - физически лица, че ищците са собственици на поземлени имоти с площ от 9 100 кв. м. по документ за собственост и 10 371 кв. м. по скица, съставляващи имот пл. №. ...... с площ от 4 678 кв. м. по плана на [населено място] и имот пл. №........ с площ от 5 693 кв. м. по плана на с. с., идентични с имот №. ........ - нива с площ от 2.959 дка, имот № 011064 - нива с площ от 0.434 дка, имот № 011065 - нива с площ от 0.339 и имот №. .......... - нива с площ от 5.574 дка; отхвърлен е и искът по чл. 108 ЗС, предявен от същите ищци срещу „ЕКОМЕТАЛ ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД за ревандикация на същите имоти; отхвърлено е и искането за отмяна на н. а. №. ../2007 г.

Касационна жалба вх. № 127890/06.10.2017 г. е подадена от ищците М. Б. С., Х. Б. К. и Д. Б. Г., както и от процесуалните правоприемници на ищеца Г. З. Г.: В. А. Г., Л. Г. Г. и А. Г. Г.. Оплакванията са за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ал. 1 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и има за предмет въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

Ответниците по касация В. З. Д., „ЕКОМЕТАЛ ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД [населено място], С. М. Л. и И. З. Г., И. К. Ш. и К. Л. К. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, останалите ответниците не са подали писмени отговори.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

По иска по чл. 97, ал. 1 ГПК отм. въззивният съд приел, че ищците са наследници на С. М. Г. /Л./, който с н. а. №. ../1930 г. закупил една нива, находяща се в землището на [населено място], м. „М.“, с площ от 9 100 кв. м. Въз основа на този нотариален акт и скица №.../1999 г. ищците се снабдили с констативен нотариален акт №. ../1999 г. по реда на чл. 483, ал. 1 ГПК отм., с който са признати за собственици на неурегулирано дворно място /бивша нива/ от 9 100 кв. м. по нотариален акт и 10 371 кв. м. по скица, съставляващо имот пл. №. .. и имот пл. №. .. по плана на [населено място], [населено място], район „К.“.

Ответниците - физически лица са наследници на Кола Ф. Б., на които с решение № 549 Я/23.10.2006 г. на общинската служба по земеделие и гори „К.” е възстановено в стари реални граници правото на собственост върху имоти №. ...., №..........., №. ........... и №. ...........

Със заключение на вещо лице е установена идентичност между имоти пл. №№. .. и. .. по кадастрален план от 1955 г. и имотите, възстановени на ответниците с №. ........, №. ......., №. .......... и №.............

Представеният от ищците констативен нотариален акт от 1999 г. е оспорен от ответниците, а ищците са оспорили валидността на решението на ОСЗГ „К.“, като са поддържали, че същото е постановено от некомпетентен орган, защото е подписано от началник и членове, вместо от председател и секретар, както изисква З. /отм./; оспорили са и законосъобразността на решението, като са твърдели, че процесните имоти не са били включвани в ТКЗС, поради което не са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

Въззивният съд приел за неоснователни и двете възражения на ищците, като се позовал на чл. 60а ППЗСПЗЗ /нов - ДВ, бр. 31 от 2003 г./ - приложим в конкретния случай, според който решенията се подписват от началника на общинската служба по земеделие и от определените със заповед на директора на ОД „Земеделие“ служители. Видно от решението от 2006 г., тези изисквания са спазени. Неоснователно е и възражението за материална незаконосъобразност на решението, тъй като по делото е установено от заключението на техническата експертиза и от показанията на свидетеля И. С., че имотите не са променяли предназначението си на ниви и не са включвани в строителните граници на населеното място, като по начин на трайно ползване се водят земеделска територия и са били включени в ТКЗС, поради което възстановяването на собствеността върху тях е следвало да се извърши именно по реда на ЗСПЗЗ. Ето защо въззивният съд приел, че решението на ОСЗГ „К.“ е породило конститутивния си вещноправен ефект в полза на ответниците и ги легитимира като собственици на възстановените имоти.

Съдът обсъдил и изложеното в исковата и уточнителната молби и посочил, че ищците не твърдят да са провели процедура по възстановяване на собствеността или да са провели успешно иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу ответниците - физически лица за установяване на правото на собственост върху процесните имоти към момента на включването им в ТКЗС, поради което, с оглед установеното по делото обстоятелство, че имотите представляват земеделска земя, която е била включена в ТКЗС, формирал извод, че към подаване на исковата молба и понастоящем представеният от тях нотариален акт от 1930 г. и издадения въз основа на него констативен нотариален акт от 1999 г. не ги легитимира като собственици на процесните имоти. Не ги легитимира като такива и издадената във връзка с производството по съставяне на констативния нотариален акт от 1999 г. скица №. ../21.10.1999 г., тъй като по делото не е установена идентичност между имота, описан в нотариалния акт от 1930 г. и имоти №. .. и №. .., описани в констативния нотариален акт от 1999 г., като е констатирана и значителна разлика в площта на нивата, притежавана от наследодателя С. Г., и площта на имотите, посочени в скицата и констативния нотариален акт.

Обсъдено е и твърдението на ищците, въведено за първи път с писмената защита пред въззивния съд, че предявеният от тях срещу ответниците - физически лица установителен иск е с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Прието е, че такова становище не може да бъде споделено, тъй като, видно от обстоятелствената част на исковата молба и уточнителната такава, ищците не са заявили факти и обстоятелства, обуславящи правен интерес от иск за установяване правото на собственост към един минал момент - този на включването на земеделските земи в ТКЗС, а обратното - твърдят, че имотът на техния наследодател никога не е бил включван в ТКЗС. Липсват и твърдения по отношение на тях да има висящо административно производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ или окончателно такова в тяхна полза за възстановяване на имота в реални граници или за обезщетяване съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ, т. е. липсват твърдения за факти и обстоятелства, обуславящи правен интерес от водене на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който правен интерес е условие за допустимост на иска.

При така установеното от фактическа и правна страна въззивният съд заключил, че ищците не са установили фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание в оспорения от ответниците констативен нотариален акт от 1999 г., поради което искът с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК отм. срещу ответниците - физически лица е приет за неоснователен.

По иска с правно основание чл. 108 ЗС въззивният съд приел, че ищците не са установили, при условията на главно и пълно доказване, да са собственици на процесните имоти на твърдяното от тях придобивно основание поради липса на идентичност между имота на техния наследодател и имотите, описани в констативния нотариален акт от 1999 г., а оттук - и идентичност между имота, описан по нотариален акт от 1930 г. и имотите, възстановени по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ на ответниците - физически лица, с които имоти последните са се разпоредили в полза на ответното дружество, легитимирайки се с валидно и материално законосъобразно решение на административния орган, което е породило конститутивния си вещноправен ефект. Прието е, че ответното дружество владее имота на валидно правно основание - договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. №. .., том.., дело. ../27.03.2007 г., сключен между него и ответниците, на които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а и в касационната жалба, касаторите поставят на първо място въпроса за допустимостта на обжалваното въззивно решение. Твърдят, че то е недопустимо, защото въззивният съд е приел, че предявеният иск е по чл. 97, ал. 1 ГПК отм., а не по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Правната квалификация на един иск следва от заявените от ищеца обстоятелства, на които се основава искът, и от заявеното искане /петитум/. Съдебната практика приема, че при неправилна правна квалификация, дадена от съда, решението е неправилно, а не недопустимо /решение № 75/28.05.2010 г. по т. д. № 923/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о./. В случая не е и налице дадена от въззивния съд неправилна правна квалификация на предявения иск. В исковата и в уточнителната молби ищците твърдят, че имотът, произхождащ от техния наследодател, е включен в строителните граници на населеното място със заповед №. ../09.03.1955 г., не представлява земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ, не е бил предмет на отчуждително производство и не е внасян в ТКЗС, когато същото е образувано. В съответствие с така заявените обстоятелства е формулирано и искането, отправено към съда, а именно да се признае за установено по отношение на всички ответници, че ищците са собственици на процесните имоти, а ответното дружество да бъде осъдено да предаде владението на имотите на собствениците им. Съобразно с тази индивидуализация на заявеното за разрешаване спорно материално право въззивният съд е квалифицирал предявения срещу ответниците - физически лица иск като положителен установителен по чл. 97, ал. 1 ГПК отм. за собственост към настоящия момент, за разлика от иска по чл. 14, ал. 4 З., при който претендираното право се установява към един минал момент - този на колективизацията на имотите, и съответно - като иск за ревандикация срещу ответното дружество. Ето защо не се установява твърдението на касаторите, че въззивният съд не се е произнесъл по иска, който е бил предявен, което да доведе до недопустимост на постановеното решение.

На следващо място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите поставят въпроса: длъжен ли е съдът да се произнесе за правото на собственост към един минал момент /какъвто е предметът на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ/ дори при твърдения, че земеделските земи не са били внасяни в ТКЗС към момента на колективизацията. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял, защото, както беше посочено, иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е предявен. Но дори да беше предявен, такъв иск би бил недопустим при липса на твърдения по делото ищците да са подали заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или да са предявили иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в пар. 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публикация в ДВ, бр. 13/2007 г. - до 12.05.2007 г. С т. 3А на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС за недопустим е приет установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г. Прието е, че в този случай дори и искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Даденото от задължителната съдебна практика разрешение изключва допускането на касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът за задължението на съда да обсъди в мотивите към съдебното решение всички доводи и възражения на страните, както и да изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със съдебната практика, която се цитира и прилага.

По този въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. 1/2000 г. е посочено, че при въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд; въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната; и тогава въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност.

В представената от касаторите съдебна практика, създадена при действието на ГПК - в сила от 01.03.2008 г., най - общо се приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като посочи в мотивите доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други - за неосъществили се.

Не се установява в разглеждания случай въззивният съд да е процедирал в отклонение от тази съдебна практика, защото е изготвил собствени мотиви, а не е потвърдил направо фактическите и правни констатации на първата инстанция, нито се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК /нов/. Записът в скица №. ../21.10.1999 г. за идентичност на имота по н. а. №. ../1930 г. с имоти пл. №№. .. и. .. е опроверган от констатациите в неоспорената от страните съдебно-техническа експертиза, обсъдена подробно в мотивите към въззивното решение, а с показанията на св. И. С. са установени само две от границите на притежавания от наследодателя на ищците недвижим имот. На последно място следва да се посочи и това, че поставеният въпрос не е от решаващо значение за изхода на спора, тъй като при установения характер на спорните имоти като земеделски земи успешното провеждане на установителния иск по чл. 97, ал. 1 ГПК отм. и на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС е изисквало ищците да докажат, че собствеността им произтича от възстановяване на имотите по реда на ЗСПЗЗ, което те не са сторили.

В обобщение, не се констатира наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ответникът по касация „ЕКОМЕТАЛ ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД не е представил доказателства за сторени по водене на делото в касационната инстанция разноски, поради което искането за присъждане на такива не може да бъде уважено.

Ответниците по касация И. К. Ш. и К. Л. К. не са сторили разноски за касационното производство и не са поискали присъждането на такива.

Особеното искане на адвокат А. Ч. за присъждане на възнаграждение в качеството му на назначен от съда особен представител на ответниците по касация С. М. Л. и И. З. Г. /съдържащо се в отговора на касационната жалба/ е било уважено от въззивния съд с разпореждане от 29.12.2017 г.

Следва да бъде уважено особеното искане на адвокат П. А., съдържащо се в писмения отговор, за присъждане на възнаграждение за осъществената процесуална защита на ответницата по касация В. З. Д. - изготвяне на писмен отговор по касационната жалба, като касаторите бъдат осъдени да заплатят сумата 500 лева на основание чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5772/07.08.2017 г. по гр. д. № 10940/2015 г. на Софийския градски съд.

ОСЪЖДА М. Б. С. с ЕГН [ЕГН], Х. Б. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес: гл. София,[жк], ет. 4, ап. 26, Д. Б. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: Г. Б., ул. „3-ти март” № 7, В. А. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], [улица], Л. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], [улица] А. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], [улица], да заплатят на адвокат П. А. от С. адвокатска колегия, [населено място], [улица], ет. 4, офис 433, адвокатско възнаграждение в размер на 500 /пестотин лв./ лева за производството пред ВКС на РБ.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: