Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], София против Решение № 1474 от 11.07.2014г. по в. т.д.№ 1741/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е обезсилено решението по т. д.№ 1212/2010г. на СГС, ТО, VІ-9, с което е бил отхвърлен предявеният от касатора против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 88, ал. 1 във вр. с чл. 82 ЗЗД за заплащането на сумата 26 658лв.-претърпени вреди от неизпълнение на задълженията на ответника като изпълнител по договор за изработка и доставка на модулно оборудване от 12.11.2007г. /заплатени на трети лица суми за неизпълнени от ответника довършителни работи/. Апелативният съд е прекратил производството поради недопустимост на предявения иск.

С касационната жалба се иска отмяната на решението на всички основания по т. 3 на чл. 281 ГПК. Възразява се срещу правилността на извода на САС за недопустимост на иска с оглед влязлата в сила /с оглед недепозиране на възражение/ заповед за изпълнение. Посочва се, че дори да се прием е, че заповедното производство има установително действие за страните, то не обхваща правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителя му, не обхваща фактите относно сключването на договора за изработка, извършената работа, приемането й. Поддържа се, че договорът за изработка е развален от възложителя [фирма] с предявяването на иска, с който претендира последиците от това разваляне и че по делото е установено, че вследствие на некачественото и лошо изпълнение от ответника, възложителят е ангажирал други изпълнители за поправка на изграденото и за довършване на работата. Посочва, че дори съдът да приеме, че няма разваляне на договора, това е без правно значение, тъй като възложителят има право на основание чл. 265, предл. второ ЗЗД при изпълнение с недостатъци, да получи разходите, необходими за поправката, какъвто е избраният от него подход.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочва, че постановеното решение е недопустимо по съображения, че САС е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по предявен иск с правно основание чл. 88, ал. 1 във вр. с чл. 82 ЗЗД, но от мотивите било видно, че предявеният иск е с правно основание чл. 265, ал. 1, предл. второ ЗЗД, по който съдът не се произнесъл. Въззивният съд следвало да обезсили решението на СГС и да върне делото за произнасяне по предявения иск. Поддържа се, че САС се е произнесъл по въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: каква сила формира заповедта за изпълнение срещу която не е подадено възражение; Формира ли се сила на пресъдено нещо и за каква част от спорното правоотношение „при липса на доказателства в това производство”; Допустимо ли е в друг процес, извън заповедния, да се претендират и защитават права, произтичащи от същото правоотношение между същите страни, но необхванати от заповедното производство. Сочи се, че обжалваното решение противоречи на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и на Решение № 137 от 15.11.2011г. по т. д.№ 927/2010г. на І т. о. на ВКС по прилагането на разпоредбата на чл. 270, ал. 3 ГПК-различните хипотезите на недопустимост на решенията и правните последици при такава констатация от въззивния съд..

С писмен отговор ответникът по касация [фирма] /в ликвидация/ оспорва основателността на искането за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е констатирала, че ищецът е основал претенцията си на сключен между страните договор за изработка от 12.11.2007 г. и анекс към него, по който ответникът-изпълнител е изпълнил задълженията си частично и некачествено и с оглед това неизпълнение, ищецът развалил договора /с оглед изричните уточнения/ и претендира на основание чл. 88, ал. 1 ЗЗД обезщетение за причинените му от неизпълнението вреди, изразяващи се в заплатени на трети лица суми за довършване на обекта. Обсъдено е, че по заявление на ответника е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 847/07.08.2009 г., с която е разпоредено длъжникът [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 14 136 лв., ведно със законната лихва от 03.08.2009 г., представляваща вземане по договор от 12.11.2007 г. за изработка на модулно помещение. Съобразено е, че в заявлението за издаване на заповед кредиторът е посочил, че вземането му произтича от договор от 12.11.2007 г. за изработка на модулно помещение, по който той е изпълнил задълженията си като изпълнител и е бил съставен протокол за предаване на готовия обект, но не му е било заплатено уговореното възнаграждение по договора. Констатиран е безспорният факт, че срещу заповедта не е постъпило възражение, поради което същата е влязла в сила. Изложените правни доводи са, че неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК от длъжника има за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение, резултат от който е преклудиране на възможността да се оспорват фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, предмет на заповедта за изпълнение /освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 от ГПК – новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства или по чл. 439 от ГПК – новонастъпили факти/. Мотивирано е, че последващ процес по предявен от длъжника иск, който се основава на факти несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед за изпълнение, е недопустим, тъй като тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта за изпълнение и са изключени от съдебна проверка /в това число и фактите, представляващи основания за нищожност, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава установеното право/. Изведено е, че при липса на подадено от ищеца възражение срещу заповедта за изпълнение, която е влязла в сила и с която е разпоредено той да заплати на ответника уговореното и незаплатено възнаграждение по договора за изработка, то предявеният иск, основан на факти /некачествено и частично изпълнение/, пораждащи право да развали договора и да търси обезщетение за вреди, е недопустим.

Като е констатирано, че обжалваното решение е недопустимо е постановено обезсилването му и прекратяване производството по делото.

Липсва основание за преценка за вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск, в която хипотеза за настоящата инстанция би възникнало задължение служебно /на основание т. 1 на ТР №1/19.2010г. на ОСГТК/ да допусне обжалването за проверка дали актът страда от такъв порок. Твърденията на касатора в тази насока-относно вида на предявен и разгледан иск не съответстват на изводите в обжалваното решение. САС е посочил и възприел правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд и неговите мотиви не е съдържат констатация, че „предявеният иск е с правно основание чл. 265, ал. 1, предл. второ ЗЗД”. Извън горното, произнасянето по непредявен иск води до недопустимост на решението, само когато при предявен допустим иск в отклонение от диспозитивното начало съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет и обхват на търсената защита. В останалите случаи неправилната квалификация на иска обуславя неправилност на решението, като въззивната инстанция следва да реши спора по същество съобразно възприетото от нея правно основание. Несъответно на изводите на САС е твърдението за противоречие на неговото решение с Решение № 137 по т. д.№ 927/2010г. на І т. о. на ВКС.

Формално и необосновано и без посочване по кой въпрос е заявлението за противоречие на обжалваното решение с ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Неоснователно е искането за допускане на обжалването за произнасяне по въпросите дали влязлата в сила по смисъла на чл. 416 ГПК заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо, съотв. за каква част от спорното право, тъй като мотивите на въззивния съд не съдържат изводи в тази насока, което изключва значимостта на поставения въпрос за изхода на делото. Не следва да бъде уважено искането за допускане на обжалването и по последната част от въпроса за възможността в съдебен процес след влизане в сила на заповедта за изпълнение да се претендират „права, необхванати от заповедното производство”. При безспорните факти: че с исковата си молба от 08.03.2010г. ищецът е претендирал обезщетение за неизпълнение на поетите с договора от 12.11.2007г. задължения на изпълнителя /некачествено изпълнение, неизпълнение в срок/, заради което през м. май 2008г. и м. юли 2008г. е сключил договори с други изпълнители за извършване вместо ответника на дейностите; че издадената заповед за изпълнение има за предмет вземане на кредитора-изпълнител по договор за изработка за възнаграждение за извършена и приета от възложителя работа; че заповедният съд е констатирал, че срокът за възражение от длъжника по издадената на 07.08.2009г. заповед по чл. 410 ГПК по ч. грд. № 38854/2009г. на СРС, 40 състав, е изтекъл на 08.10.2009г. и е разпоредил на 20.10.2009г. издаването на изпълнителен лист, изводите на САС за недопустимост на иска са основани на преклудиране на правото на настоящия ищец-длъжник в заповедното производство да се позовава на факти, съществували към момента на изтичане на срока за възражение. В този смисъл „необхванатите” според касатора от заповедното производство факти са тези, които според изводите на въззивната инстанция са съществували и обективно са му били известни, но на които е пропуснал да се позове и да изчерпи по реда на изрично уредените от закона специални способи на защита - в заповедното производство, оспорвайки формално заповедта по чл. 414 ГПК и въвеждайки ги изчерпателно като възражение срещу предявения от кредитора иск по реда на чл. 422 ГПК, който е също част от /продължение на/ заповедното производство. При формулирането на въпросите касаторът не прави разграничение между сила на пресъдено нещо, каквато процесуалният закон не признава на заповедта за изпълнение и пресичане/преклудиране на фактите, въз основа на които длъжникът в заповедното производство следва да проведе защитата си срещу претендираното от кредитора право, респ. изискуемостта му, вкл. и за упражняване чрез възражение на потестативното право на разваляне на договора. Не е осъществена и допълнителната предпоставка, на която касаторът се позовава. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитета на заповедта за изпълнение, проявява се /окончателно се стабилизира в хипотезата на чл. 418 ГПК/ изпълнителната сила на заповедта, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. В този смисъл са Определение № 956, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК при допуснато касационно обжалване по ч. т.д.№ 886/2010г. на 1 т. о. в което ясно са отграничени хипотезите на новооткрити обстоятелства и доказателства и новонастъпили след заповедта за изпълнение факти, и Решение 781 от 25.05.2011г. по гр. д. № 12/2010г. на ІІІ г. о. на ВКС

Разноски за ответника по касация не се присъждат, тъй като такива не са поискани, съотв. доказани.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1474 от 11.07.2014г. по в. т.д.№ 1741/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: