ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 748

София, 18.02.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: К. М. Ч. Веселка Марева

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гр. д. № 1590/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Бургас и от О. Б. чрез пълномощника юрисконсулт З. Р., срещу въззивно решение № 1070 от 17.12.2024 г. по в. гр. д. № 1580/2024 г. на Бургаския окръжен съд.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и към същите има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в жалбата на Българската държава и с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в жалбата на О. Б. поради което са допустими.

Ответницата по касация Д. В. Д. е подала писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които е изразила становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:

Производството е образувано по предявени от Д. В. Д. положителни установителни искове срещу Българската държава и О. Б. за установяване правото й на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] и построените в него сгради: жилищна и две постройки на допълващо застрояване. Въведеното главно придобивно основание по отношение на терена и жилищната сграда е завещателно разпореждане от баща й В. К. и наследяване по закон и дарение от останалите наследници по закон по отношение на постройките на допълващо застрояване. В полза на наследодателя на ищцата е изтекла придобивна давност, на която той не се е позовал приживе, тъй като не знаел, че е придобил имота от несобственик. Легитимирал се е с нотариален акт от 1991 г., с който е бил сключен договор за замяна с физическо лице. Същият не е знаел, че преди това имотът е бил отчужден за обществено строителство /училищен двор/ и че към момента на сделката вече принадлежал на държавата след проведено отчуждително производство по чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ /отм./. От момента на сделката до смъртта му през 2017 г. имотът бил ползван от баща й като жилищен. Въведеното при условията на евентуалност придобивно основание е придобивна давност, изтекла в полза на ищцата към месец януари 2018 г., като е присъединила и владението на наследодателя си.

Първоинстанционният съд е приел главната претенция за неоснователна и е отхвърлил същата с решение от 24.07.2024 г. за поправка на явна фактическа грешка, като е изложил съображения, че наследодателят на ищцата е бил недобросъвестен владелец. Разгледал е заявената при условията на евентуалност претенция за придобиване собствеността върху имота по давност от ищцата при присъединяване към нейното владение на осъществено от праводателя й такова и е уважил иска на това придобивно основание.

Въззивният съд е приел за доказан главния иск за собственост на ищцата, основан на наследяване, завещание и дарение, като е изложил съображения, че наследодателят К. е придобил приживе собствеността по силата на давностно владение, осъществено от него добросъвестно в краткия петгодишен срок, а ищцата като негова низходяща наследница и заветник е придобила процесния имот по завещание, наследяване и дарение от останалите наследници на имота.

По делото е установено, че по плана от 1978 г. процесният имот пл. № * попада в парцел *, отреден за „Начално училище“. В разписния лист към плана имотът е записан на Д. Б., който през 1981 г. го е дарил на дъщеря си С. Б.. Със заповед от 12.12.1988 г. на председателя на ИК на ОНС-Бургас и протокол от същата дата на комисия за извършване на оценка и определяне на начина на обезщетяване, е проведено отчуждаване по реда на чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ /отм./ на имот пл. № *, собственост на С. Б.. Издаден е акт за държавна собственост /№ 9637 от 26.01.1989 г./. Със заповед от 16.01.1991 г. на председателя на ОбНС – Бургас, издадена на основание чл. 32 ЗТСУ /отм./ и въз основа на решение на ЕСКИТЕ при ОбНС – Бургас, е одобрено изменението на ЗРП на парцели * и *, състоящо се в преотреждане на имоти, включително имот пл. № *, вместо за обществено строителство, за жилищно и образуване на парцели *, * и *. С договор за замяна, сключен на 6.02.1991 г. между С. Б. и В. К., наследодателят на ищцата е придобил собствеността върху парцел *, заедно с жилищната сграда и две стопански постройки.

С обжалваното въззивно решение е отменено решение от 24.07.2024 г. за поправка на явна фактическа грешка, с което е отхвърлен главния иск на Д. В. Д., като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, заедно с построената в него жилищна сграда, на основание завещание от баща си В. В. К. и че ищцата е собственик на другите две постройки на допълващо застрояване в гореописания имот, на основание наследяване по закон от баща си В. В. К. и по дарение от 07.07.2017 г. с нотариален № 131 от останалите негови наследници по закон. Обезсилено е решението от 25.10.2023 г. в останалата част, с която е разгледано заявеното при условията на евентуалност придобивно основание, тъй като не е настъпило процесуалното условие за разглеждането му.

Изложени са съображения, че за имота е било проведено отчуждително производство, приключило със стабилен административен акт, като същият е станал държавна собственост. Със заповедта от 1991 г. е одобрено преотреждането на имота вместо за обществено строителство – за жилищно; той е останал държавен, но с променено предназначение. Обсъдил е възраженията на ответника – държавата за нищожност, евентуално за унищожаемост на цитираната заповед. Посочил е, че в случая не е налице такъв тежък порок, който да обуславя нищожност. Макар в нея да не отбелязана конкретната хипотеза на чл. 32 ЗТСУ /отм./, липсата на посочено основание за промяна на предвиждането за застрояване не съставлява такъв порок. Освен това липсват данни промяната да е била инициирана от Б.. По възражението за унищожаемост на заповедта е съобразил ограничението на чл. 17, ал. 2 ГПК за инцидентно произнасяне по законосъобразността на административен акт, тъй като Общинският народен съвет е действал като орган на държавна власт; адресат на заповедта и страна в административното производство е държавата, тъй като имотът, предмет на изменените предвиждания в плана, е държавен. Разгледал е и доводите за нищожност на договора за замяна, като е посочил, че липсва правна норма, която да забранява замяна на държавни имоти с такива на физически лица. Напротив – чл. 13 ЗС /в ред. на ДВ, бр. 31 от 1990 г./ разрешава такива сделки, като определя фактическия състав, формиращ волеизявлението на държавния орган.

Трансформацията на собствеността върху процесния имот от държавна в общинска е настъпила на основание пар. 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС /в сила от 9.11.1999 г./, когато законодателят предвижда преминаването по силата на закона в собственост на общината и на застроени парцели и имоти, предназначени за жилищно строителство.

Обосновал е решаващ извод, че владението на наследодателя на ищцата е било добросъвестно. Макар и през 1989 г. да е бил издаден акт за държавна собственост, по делото не е установено това обстоятелство да е било известно на К.. Доводите за наличие на регистър, отразяващ актовете за държавна собственост и тяхната публичност, са изведени от нормите на чл. 74 и чл. 77 ЗДС, според които всеки акт за собственост се отбелязва в нарочен регистър, както и че книгите, в които са актувани държавните имоти са публични, общодостъпни. Към момента на издаване на акта за държавна собственост обаче горните правила не са били установени, а и не се и изисквало вписването на такъв документ за собственост в имотния регистър. Освен това знанието на приобретателя за принадлежността на имота в деня на сделката на лице, различно от прехвърлителя не се предполага, а трябва да се установи със сигурност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на държавата са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. „допустимо ли е при проведено надлежно отчуждаване по реда на чл. 95 и сл. ЗТСУ /отм./ административна процедура и платено обезщетение, имот държавна собственост, да бъде обект на замяна от предишния собственик“; 2. „допустимо ли е да бъде извършена замяна на държавен имот, без да има заповед на председателя на Изпълнителния комитет на ОбНС по местонахождението на държавния имот“. Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на общината са поставени следните въпроси: 1. „допустимо ли е изменение на иска, посредством предявяване на нов иск чрез замяна или прибавяне на нов петитум пред въззивната инстанция“. В подкрепа жалбоподателят посочва като съдебна практика ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 710/5.03.2010 г. по гр. д. № 4345/2008 г. на ВКС, второ г. о.; 2. „длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните“, като се сочи противоречие с решение № 39/30.06.2022 г. по т. д. № 56/2021 г. на ВКС, първо т. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 599/2021 г. на ВКС, четвърто г. о.; 3. „от коя година следва да се счита, че е започнал да тече давностния срок по отношение на имоти частна общинска собственост, с премахване забраната за придобиване по давност на вещи, които са държавна или общинска собственост – с изменението на чл. 86 ЗС /1996 г./ или съобразно разпоредбата на параграф 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС /5.11.1999 г./“. По първите два въпроса в изложението поддържаното основание за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по третия – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По касационната жалба на държавата.

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените въпроси са свързани с тезата на касатора, че за сключването на договора за замяна е било необходимо издаването на заповед на председателя на ИК на ОбНС, съобразно нормата на чл. 13 ЗС /отм., в ред. на ДВ, бр. 31 от 1990 г./

Обуславящите изводи на въззивния съд са изведени от възприетото, че договорът за замяна не е нищожен. Изложените съображения в обжалвания акт са, че няма нормативна забрана, на която сделката да противоречи, нито съществува императивна норма, която в случая се заобикаля. Нормата на чл. 13 ЗС /отм., в ред. на ДВ, бр. 31 от 1990 г./ е цитирана именно с оглед обосноваване възможността за сключването на такива сделки. Въззивният съд не е направил заключение, че договорът е породил вещноправно действие, а е приел, че не е нищожен поради сключването му в нотариална форма. В цитираната норма, която допуска замяна на държавен имот с имот на граждани, е установена облекчена писмена форма за действителност на договора.

Така поставен, въпросът не може да обоснове горното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обуславящ за изхода на спора.

По касационната жалба на общината.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението процесуалноправен въпрос.

Този въпрос не кореспондира с установеното по делото. В случая не се касае за изменение на иска, предприето във въззивната инстанция. Въззивният съд е оставил без движение исковата молба поради констатирана нередовност, изразяваща се в несъответствие между нейната обстоятелствена част и петитума й. Делото е било върнато на районния съд за поправка на явна фактическа грешка, тъй като същият е разгледал в мотивите си всички съображения, свързани с главния иск, но не се е произнесъл със съответстващия му диспозитив. Въззивното решение е постановено след нейното отстраняване.

Вторият въпрос е относим към задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства. Съдът е преценил всички допустими и относими доказателства, като в мотивите на решението ги е обсъдил изключително подробно и е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. В обжалваното решение са изложени и самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с всички направени оплаквания и доводи на жалбоподателя.

Горният въпрос е обоснован конкретно с обсъждане на доказателствата, които са довели до решаващият извод на въззивния съд, че владението на наследодателя на ищцата е било добросъвестно. Съгласно чл. 70 ЗС добросъвестно е владението, което е установено на правно основание, което е годно на направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се преценява към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на противното. Добросъвестността се свежда само до незнание на определени обстоятелства. Без значение е извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено обстоятелство не води до опровергаване презумпцията, установена в нормата на чл. 70, ал. 2 ЗС, а за целта знанието на приобретателя следва да се докаже по несъмнен начин. Въззивното решение съдържа обсъждане на всички относими доказателства, като въз основа на същите е прието за установено, че такова доказване не е проведено в конкретния случай.

Третият материалноправен въпрос е свързан с решаващия извод във въззивното решение, че в полза на наследодателя на ищцата е изтекла придобивна давност чрез упражнявано владение в периода от 1.06.1996 г., след отпадане на забраната за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, до 1.06.2001 г. За посочения период от време не е съществувала забрана за придобиване по давност на вещи, държавна или общинска собственост. Тезата на касатора е, че давността е могла да започне да тече от 1999 г., когато е приета нормата на пар. 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. Цитираната норма, която урежда трансформацията на държавната собственост в общинска, не е относима към началния момент на давностния срок.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по този въпрос, по който като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения въпрос е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.

В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, касаторите трябва да заплатят на ответницата по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 766,94 евро, представляващи левовата равностойност на сумата 1 500 лв., всеки от тях.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1070 от 17.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1580/2024 г. по описа на Бургаския окръжен съд.

О. Д. представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Д. В. Д. сумата 766,94 евро – разноски в касационното производство.

О. О. Б. да заплати на Д. В. Д. сумата 766,94 евро – разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: