ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 894

София, 25.02.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 04.02.2026 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 1638/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Х. Х. и А. Х. А. - Д., чрез адв. В. А. и адв. С. А., против въззивно решение № 4653 от 02.08.2024 г., по гр. д. № 10895/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.07.2023 год., постановено по гр. дело №37636/2021 год. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от А. Х. А.-Д. и В. Х. Х. срещу Т. М. Р., Е. К. Д., И. Р. Д. и М. Р. Д. установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са съсобственици по наследство и давност на празно неурегулирано дворно място от 610 кв. м., съставляващо пл.№*** от кад. лист №*** по кадастрален план на [населено място], в. з. „М. д. - Б., 1 етап“, местността „Д.“, а понастоящем поземлен имот с идентификатор ***.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси :

1. Въззивният съд като инстанция по същество, следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно да отговори на всички възражения, правни доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им по съществото на спора в съответствие с практиката на ВКС?

2.Неприлагането на скица, като неразделна част от решението, заверена от Общинска служба по земеделие, съгласно чл. 27, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, има ли силата на констативен нотариален акт, удостоверяващ правото на собственост?

3. Извлеченията от компютърната програма водена в ПК без всякаква заверка представлява ли годно доказателство за установяване правото на собственост?

4. Липсата на предпоставките / изключенията/ по чл. 14, ал. 6 и 7 от ЗСПЗЗ, създават ли доказателствена сила на решението?

5. Значително редуцираният обем на възстановените земеделски земи в сравнение с основаното решение, представляват ли ЯФГ или по същество представляват ново решение?

6. Вписването в Служба по вписване парализира ли принципно възможността за последващо придобиване на същия имот от трети лица?

7. Записка за вписване на нотариален акт, незаверена, без прилагане на самия нотариален акт, легитимира ли страната като собственик?

8.Кражби, извършени от трети лица, прекъсват ли давността?

От ответниците по жалбата Т. М. Р., Е. К. Д., И. Р. Д. и М. Р. Д., чрез адв. Н. Ш. и адв. М. Я., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да се произнесе по спора по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е посочил, че твърденията на ищците В. Х. Х. и А. Х. А. – Д. са, че през 1993г. техният наследодател се е снабдил с констативен нотариален акт за процесния имот, упражнял е фактическа власт върху имота до смъртта си през 1995 г., а след това ищците продължили да владеят имота. Ответниците заявяват права върху имота на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ.

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт №111, н. д. №447/1993 г. наследодателят на ищците Х. А. Х. /починал на 12.05.1995г./ е признат за собственик по давност на празно неурегулирано дворно място от 610 кв. м., съставляващо имот пл.№ ***, к. л.№*** във вилна зона „М. д. - Б. I етап“, м. „Д.“, като в акта е отразено, че имотът не попада в ТКЗС, съгласно удостоверение №131/1992 г.

Въззивният съд е посочил, че по делото е приложена записка №84, т. 29 от 1943 г. за вписването на договор за продажба на недвижим имот от 24.05.1941г., с който М. Б. Р. е продала на наследодателката на ответниците И. М. Д. /починала на 26.11.2009г./ нива от около 5 дка в землището на [населено място], при посочени в документа съседи.

С решение №5052 на ПК-Витоша, влязло в сила на 20.09.1994 г., на И. М. Д. е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 4 830 кв. м., [населено място], имот пл. №***, к. л.№*** по кадастралния план на [населено място], изработен през 1955 г., извън регулация.

С решение № 6185 от 23.11.2000 г. на ПК-Витоша, влязло в сила на 18.12.2000 г., на И. Д. е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 4 568 дка., находяща се в [населено място], м. „Д.“, имот пл.№***, к. л.№*** по кадастралния план на [населено място] от 1950 г. и е отказано възстановяване на собствеността върху 0.262 дка. от имот пл.№*** на основание чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ - попадат в улица.

С решение №6675 от 22.07.2005г. на ОСЗГ-Овча купел, постановено на основание чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ, е поправено решение № 6185 от 23.11.2000 г. и е признато правото на собственост на И. Д. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 4 830 дка в [населено място], м.„Д.“, имот пл.№***, като е отказано възстановяване на правото на собственост върху нива от 1 350 дка на основание чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е приел за установено, че с констативен нотариален акт от 08.07.2020 г. ответниците са признати за собственици на имота, възстановен с решение №6675 от 22.07.2005 год. на ОСЗГ, заснет като поземлен имот с идент. ***.

Въззивният съд, въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза е приел, че имотите, описани в записка за вписване на договор от 1943 год. и описаните в решенията на органа по поземлената собственост, са идентични с процесния имот с идент. ***.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения ревандикационен иск. Изложени са мотиви, че административната процедура по възстановяване на земеделска земя, която се намира в регулация, която е индивидуализирана по белезите й в регулационния план и за която са издадени удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ /както е в случая/, е завършена, дори и да не е била издадена скица към самото решение на поземлената комисия. В този случай имотът е индивидуализиран по белезите си в регулационния план на местността и с удостоверението и скицата на общината по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ, поради което не е нужно издаването на нова скица към решението на органа по поземлената собственост.

По въведените в жалбата доводи за нищожност на решенията на ОСЗ, са изложени мотиви, че чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ /отм./ урежда принципно състава на колективния орган по поземлената собственост, а не начина за вземане и подписване на всяко решение за реституция. Доколкото в закона не е посочено при какъв кворум и с какво мнозинство се вземат решенията, е достатъчно присъствието на половината плюс един от всички членове на комисията, а решенията се приемат с обикновено мнозинство.

Въззивният съд е приел също, че в производството по предявен иск за собственост ищецът не може да оспорва легитимацията на ответника, на когото е издадено решение от ОСЗ, ако не заявява права върху имота към момента на обобществяването. Въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 9/2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС , че страната, срещу която се противопоставят права, основани на земеделска реституция, може да се брани с възражения за материална законосъобразност на решението на Общинска служба по земеделие, от което черпи права насрещната страна, но само във връзка със своите противопоставими права, възникнали в периода след обобществяването на имота, и съобразно това не може да възразява, че лицето на което е възстановена собствеността, респективно неговия наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуването на ТКЗС. В случая ищците не са заявили свои права върху процесния имот към минал момент, а техният наследодател няма права, възникнали след това, които да препятстват настъпването на реституционния ефект, доколкото процесният имот е незастроен до влизането в сила на ЗСПЗЗ и не е налице сделка на разпореждане по смисъла на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Дори и процесният имот да е бил придобит от С. К. по замяна с ТКЗС през 1964 г., то сключеният между него и Х. А. Х. през 1964г. предварителен договор не съставлява разпоредителна сделка по смисъла на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, тъй като няма вещно действие.

За неоснователни са счетени доводите на ищците, че са придобили собствеността на основание давностно владение. Изложени са мотиви, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ ищците биха могли да противопоставят правата на наследодателя си на владелец след приключване на реституционното производство, т. е. в случая от 18.12.2000 г., тъй като решение № 6185 от 23.11.2000 г., влязло в сила на 18.12.2000 г., има конститутивно действие и с него се възстановява правото на собственост на И. Д.. С последващото решение, постановено в производство по чл. 14, ал. 6 ЗСППЗЗ, се отстранява допусната очевидна фактическа грешка в решението за възстановяване на собствеността, като възстановителният ефект на основното решение се запазва. Решението по чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ няма самостоятелно правно действие - с него не се формира ново волеизявление на административния орган.

Съдът е приел, че осъществявана от наследодателя на ищците фактическа власт до 1993 год. няма правна стойност, поради което и те не се легитимират като титуляри на права върху спорния имот по наследство. Няма правна стойност и осъществявана от наследодателя им и от тях фактическа власт върху имота от 1993г. до 18.12.2000г. На следващо място е прието, че за периода след 18.12.2000 г. до датата на подаване на исковата молба - 28.06.2021 год. не е доказано, че владението на ищците е било явно. Последният извод е направен след анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели. Изложени са мотиви, че всички свидетели сочат, че имотът бил ограден с лека ограда от мрежа, част от която била полусъборена от години, респ. била открадната. Свидетелите Х. и Т. установяват, че Х. Х. изградил в имота дървена постройка, ползвал имота за зеленчукова градина, а след смъртта му ищците стопанисвали имота, като през 2018 г. го разчистили, тъй като бил обрасъл с бурени. В имота били извършени множество кражби - на части от оградата, покрива на постройката, вещи от желязо. Според свидетелите Д. и П. наследодателката на ответниците И. Д. посещавала имота, садяла чушки и домати, а след смъртта й имотът бил стопанисван от ответницата Т. Р.. В периода от 2012 г. до 2019 г. имотът бил обрасъл с бурени, в него влизали бездомни кучета и клошари, като впоследствие ответницата Е. Д. и нейни роднини започнали да го почистват. Предвид така установеното от свидетелите, въззивният съд е приел, че независимо от продължителността на упражняваната от ищците фактическа власт, доколкото достъпът на ответниците до имота не е бил ограничаван и при липсата на данни, че през периода след 18.12.2000 г. е имало обективирани пред тях владелчески действия върху имота /напр. осъществено стопанисване на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на ответниците; изявления пред тях, че ищците считат този имот за свой и пр./, то не са извършени фактически действия, характеризиращи владението на ищците като явно. Изложени са мотиви, че не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае. Несъмненият характер на владението върху един имот се преценява според това дали в него са извършени явни действия по стопанисването му, а не по това дали е деклариран в данъчната администрация. Правните действия, чрез които ищците са сезирали общинските органи с цел застрояване на имота, са относими към субективния елемент на владението - намерението да се свои вещта, но не покриват изискването за явност на владението, когато собствениците не са могли да узнаят за тях.

По горните съображения въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият поставен въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, като въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая събраните по делото писмени и гласни доказателства са обсъдени от въззивната инстанция поотделно и в тяхната взаимна връзка. В мотивите на решението съдът е посочил кои релевантни за спора факти приема за установени въз основа на тях и кои намира за недоказани. След направената съвкупна преценка на доказателствата по делото и в съответствие с правилата на формалната логика, съдът е формирал крайните си изводи, с което е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по приложението на тези разпоредби.

Въпросът е обоснован с доводи, че въззивният съд не е дал вяра на свидетелите Х. и Т., а се е основал на показанията на свидетелите Д. и П., които доводи не кореспондират с приетото в мотивите на въззивното решение. Видно от последното въззивният съд не е отказал да кредитира показанията на част от свидетелите, а е изградил изводите си въз основа на всички свидетелски показания, като е приел, че осъществяваното от ищците владение не е било явно.Правилността на този извод не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По втория поставен въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Касаторите не са посочили практика на ВКС, в противоречие с която да се е произнесъл въззивният съд. Липсват и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК да допускане на касационно обжалване, защото по него е налице практика на ВКС, вкл. и цитираното от въззивния съд решение № 245 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 806/2010 г., I г. о., според която административната процедура по възстановяване на земеделска земя, която се намира в регулация, която е индивидуализирана по белезите й в регулационния план и за която са издадени удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ, е завършена, дори и да не е била издадена скица към самото решение на поземлената комисия. В този случай имотът е индивидуализиран по белезите си в регулационния план на местността и с удостоверението и скицата на общината по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ, поради което не е нужно издаването на нова скица към решението на ПК. Приема се още в практиката на ВКС, че скицата е условие за индивидуализирането на имота, но когато в решението на органа на поземлената собственост имотът е описан чрез посочване на номера му по кадастрален план, включително и по действуващия към момента на постановяване на решението, следва да се приеме че имотът е надлежно индивидуализиран, дори и границите му да не са посочени, тъй като границите са нанесени в кадастралния план и се определят от него. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил. Освен това следва да се съобрази, че в случая предмет на спора са не правата на ответниците, а на ищците и доколкото последните твърдят, че са придобили собствеността на основание давностно владение, то от значение е моментът, от който са могли да установят такова, т. е. моментът на приключване на реституционното производство за спорния имот. Следователно поставеният въпрос не от обуславящо значение за изхода от спора, защото ако се приеме, че реституционното производство не е приключило, то това означава, че имотът не може да бъде придобиван по давност и следователно и изводът, че ищците не са собственици на соченото от тях основание – придобивна давност, би останал непроменен.

Третият въпрос не е правен по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото по него въззивният съд не се е произнасял. Освен това въпросът не е обуславящ изхода от спора предвид изложеното по - горе относно невъзможността да започне да тече придобивна давност върху имот, за който производството по възстановяване на собствеността не е приключило.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия и петия въпроси, касаещи същността на решението, постановено по реда на чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ, тъй като и те не са от решаващо значение за крайния изход от спора при приетото от въззивния съд, че решение № 6185 от 23.11.2000 г., влязло в сила на 18.12.2000 г., има конститутивно действие и с него се възстановява собствеността, а не с решението по чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ , с което не се формира ново волеизявление на административния орган, а само се отстранява допусната очевидна фактическа грешка в основното решение за възстановяване на собствеността, като възстановителният ефект на основното решение се запазва. Т.е. наличието или не на визираните в закона предпоставки за постановяване на решение по чл. 14, ал. 6 от ЗСПЗЗ и съответно преценката в какво се изразява грешката, не се отразяват на крайния изход от спора, при приетото, че собствеността е възстановена с основното решение, а не с решението за поправка на допусната фактическа грешка.

Шестият въпрос, поставен от касаторите, също не е правен, защото не е изведен от решаващите изводи на въззивния съд и съответно по него не е налице общата предпоставка на чл. 288, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Няма основание за допускане на касационно обжалване и по седмия въпрос. Съдът не е бил сезиран и съответно не се е произнасял по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване правото на собственост към минал момент – този на колективизацията на земеделските страни, по който би дължал отговор на въпроса за доказателствената сила на записката за вписване. Предявен и разгледан е иск с правно основание чл. 108 ЗС, като въззивният съд изрично се е позовал на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 9/2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС , че страната, срещу която се противопоставят права, основани на земеделска реституция, може да се брани с възражения за материална законосъобразност на решението на Общинска служба по земеделие, от което черпи права насрещната страна, но само във връзка със своите противопоставими права, възникнали в периода след обобществяването на имота, и съобразно това не може да възразява, че лицето на което е възстановена собствеността, респективно неговия наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуването на ТКЗС.

Последният въпрос също не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Същият е обоснован с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по направен от първоинстанционния съд извод, че владението на ищците е прекъснато с извършени от трети лица кражби. Предмет на касационния контрол е не първоинстанционното, а въззивното решение. В последното не е прието, че ищците са упражнявали владение, което е било прекъснато, а ясно и недвусмислено е посочено, че искът е неоснователен, защото владението на ищците не е било явно. Във връзка с този решаващ извод, правен въпрос не е поставен.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 2 147.43 евро. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4653 от 02.08.2024 г., постановено по гр. д. № 10895/2023г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА А. Х. А.-Д. и В. Х. Х. да заплатят на Т. М. Р., Е. К. Д., И. Р. Д. и М. Р. Д. на основание чл. 78 ГПК направените разноски по делото пред ВКС в размер на 2147.43 евро /две хиляди сто четиридесет и седем евро и 43 евроцента/, представляваща равностойността на 4 200 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: