ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 601

гр. София, 27.02.2026 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Б.

З. Х.

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1923 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. К., представлявана от адв. Д. М., срещу решение № 630 от 02.12.2024г. по в. гр. д. № 594/2024г. на Окръжен съд – Враца, с което след частична отмяна на решение № 73 от 26.04.2024г. по гр. д. № 907/2023г. на Районен съд – Б. С. е признато за установено, че А. К. К. дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД допълнително думата 938,39 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 720031210624 от 27.01.2022г., ведно със законната лихва, считано от 24.02.2023г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1714,48 лева договорна лихва за периода 15.06.2022г.-15.02.2023г., а също и сумата 158,87 лева лихва за забава за периода 15.06.2022г.-15.02.2023г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон. Твърди, че процесният договор за паричен заем е нищожен, тъй като съдържа неравноправна клауза за годишния лихвен процент, надвишаващ повече от три пъти размера на законната лихва. Поддържа, че съгласно трайно установената практика тази клауза противоречи на добрите нрави. Намира, че при договарянето са нарушени разпоредбите на чл. 24 ЗПК.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса автономията на волята на страните да определят съдържанието на договора следва ли да се ограничи до спазване на добрите нрави. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 3 от ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, като е приел, че един договор, респ. договорна клауза може да е нищожна само на основанията, визирани в ЗПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл и в противоречие с решение № 1359 от 11.03.2009г. по гр. д. № 15/2007г. на ВКС, IV г. о., като не е съобразил дадените критерии кога размерът на договорената възнаградителна лихва нарушава добрите нрави. Твърди, че въззивното решение е постановено и в противоречие с решение № 906 от 30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003г. на ВКС, II г. о., решение № 378 от 18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005г. на ВКС, II г. о., решение № 1270 от 09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007г. на ВКС, II г. о., определение № 901 от 10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г. о., определение № 60451 от 03.06.2021г. по гр. д. № 850/2021г. на ВКС, III г. о., определение № 527 от 09.06.2022г. по гр. д. № 151/2022г. на ВКС, III г. о.

Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „При безспорни данни, че клаузата, предвиждаща размера на възнаградителната лихва по потребителски договор за кредит противоречи на добрите нрави, съставлява ли самостоятелно основание за нищожност на договора, въпреки че годишният процент на разходите формално не надвишава допустимия по закон?”

Ответникът по касация „ТИ И АЙ Банк“ ЕАД, представляван от юрк. М. Н., представя отговор, с който оспорва касационната жалба и излага съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от събраните по делото доказателства – заявление-декларация за установяване на договорни отношения, стандартен европейски формуляр, Договор за потребителски кредит № 720031210624 и декларация, че между страните е постигнато съгласие за сключване на договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът се задължава да отпусне на ответницата кредит в размер на сумата от 7300 лв., платим на 47 равни месечни погасителни вноски, всяка от които 312,10 лв., плюс една изравнителна вноска от 312,03 лв., при ГПР 47.97 % и лихвен процент от 41.12 %. Взел е предвид, че е посочен и общ размер на задължението по кредита – 14 980,73 лв., общ размер на месечната вноска - 312,10 лв. и дата на погасяване: 15-ти ден от месеца. Посочил е, че така сключеният между страните договор разкрива признаците на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, като при сключването на договора ищецът е действал в качеството на търговец според легалната дефиниция, дадена в §13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответницата има качеството на потребител според легалната дефиниция в §13, т. 1 ДР ЗЗП. Поради това е изтъкнал, че в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Въззивният съд е приел, че доколкото няма данни да е налице отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК. Взел е предвид, че съгласно приложимата разпоредба на чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към формата и съдържанието на договора, установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9. Посочил е, че е спорен в настоящето съдебно производство е въпросът за съответствието на сключения между страните договор за потребителски кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Посочил е, че самият ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя, намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, според които ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а общата сума, дължима от потребителя, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Взел е предвид, че общите разходи по кредита също са легално дефинирани посредством разпоредбата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Въз основа на тези разпоредби е приел, че законната лихва съставлява част от ГПР, като към нея могат да се насложат различни допълнителни разходи, водещи до увеличаването на кредитната тежест-такси, комисионни и пр., които разходи също са елемент от ГПК по силата на същите разпоредби. Намерил е, че поради това и с цел ограничаване размера на кредитната тежест с разпоредбите на чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК законодателят е предвидил не максимален размер на възнаградителната лихва по кредита, а максимален размер на ГПР, предвиждайки лихвата като част от последния. Приел е, че с приемането на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.) годишният процент на разходите е ограничен до не повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. и е предвидено, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Изложил е съображения, че при действието на посочените разпоредби на ЗПК, щом като възнаградителната лихва е включена в изчисляването на ГПР и заедно с останалите разходи по кредита ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. то и лихвата не надвишава допустимия морален праг, над който клаузата за лихва би се явила нищожна. Приел е, че в разглеждания случай договореният ГПР е 47,97% и следователно не надвишава пет пъти размера на законната лихва (50% към датата на сключване на договора за кредит). Изтъкнал е, че в договора ясно е посочено, че договорната лихва е съобразена при изчисляването на ГПР, в който освен нея са включени единствено разходите за евентуално принудително събиране на задълженията. Отбелязал е, че доводи за неправилно изчисляване на ГПР и за надвишаването на допустимия му максимален размер не са наведени от ответницата и няма доказателства такова надвишаване да е допуснато, поради което е приел, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са спазени и договорът за потребителски кредит е действителен и договорената лихва не противоречи на добрите нрави.

Въззивният съд е приел, че не е налице основание за противен извод и при споделяне на посочената от първоинстанционния съд практика на ВКС (напр. определение №527/09.06.2022г. по гр. дело №151/2022г.), според която „преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите.“ Намерил е, че при зачитане на силата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК в настоящия случай не могат да се извлекат доказателства, които да аргументират извод за нищожност на клаузата за договорна лихва поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка е съобразил, че кредитът е необезпечен, сключен е за срок от 4 години, а освен възнаградителната лихва, отпускането, усвояването и изплащането му не са свързани с никакви други тежести, такси, застраховки, комисионни и пр. Достигнал е до извод, че при тези условия договорна лихва, равняваща се на четирикратния размер на законната лихва, не е накърняваща добрите нрави и при съответствието на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, той се явява действителен.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос, по отношение на който се поддържа допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е релевантен, но въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС. Въззивният съд, макар да е приел, че при действието на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, щом ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. то и лихвата не надвишава допустимия морален праг, над който клаузата за лихва би се явила нищожна, е изложил и допълнителни съображения, че в настоящия случай липсват доказателства клаузата за договорна лихва да е нищожна поради противоречие с добрите нрави. За да достигне до този извод въззивният съд е съобразил, че кредитът е необезпечен, сключен е за срок от 4 години, а освен възнаградителната лихва, отпускането, усвояването и изплащането му не са свързани с никакви други тежести, такси, застраховки, комисионни и др. По този начин въззивният съд не се произнесъл в противоречие с посочените от касатора т. 3 от ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Посочените от касатора решение № 906 от 30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003г. на ВКС, II г. о., решение № 378 от 18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005г. на ВКС, II г. о., решение № 1270 от 09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007г. на ВКС, II г. о. и решение № 1359 от 11.03.2009г. по гр. д. № 15/2007г. на ВКС, IV г. о. са постановени при действието на друга нормативна уредба – преди приемането на относимите към процесния договор чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, а определение № 901 от 10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г. о., определение № 60451 от 03.06.2021г. по гр. д. № 850/2021г. на ВКС, III г. о., определение № 527 от 09.06.2022г. по гр. д. № 151/2022г. на ВКС, III г. о., постановени по реда на чл. 288 ГПК, не формират постоянна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната актуална практиката на ВКС, обективирана в решение № 50086 от 21.12.2023г. по т. д. № 1027/2022г. на ВКС, ТК, I т. о., според която в ЗПК, както и в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва като възнаграждение за ползването на предадената парична сума да не могат да надвишават определен максимален размер. Прието е, че императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит, по силата на чл. 19, ал. 4 от който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочено е, че годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т. 1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т. 2 и т. 3 от ДР на ЗПК. Прието е, че по силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите, като клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Посочено е, че в практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя, но във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Съобразен е и приетият идентичен подход в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката, и в този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. С оглед произнасянето на въззивния съд в съответствие с така формираната практика не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по поставения въпрос.

Вторият материалноправен въпрос, по отношение на който се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Въпросът е поставен във връзка със съдържащото се в него твърдение, че клаузата, предвиждаща размера на възнаградителната лихва по потребителския кредит, противоречи на добрите нрави. Противно на твърдението на касатора, въззивния съд е приел, че клаузата за договорна лихва в процесния договор за кредит не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което не се е произнесъл по формулирания в изложението материалноправен въпрос.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е напправено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 630 от 02.12.2024г. по в. гр. д. № 594/2024г. на Окръжен съд – Враца.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: