ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 563

гр. София, 06.02.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. частно гражданско дело № 4773 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на П. Г. К., чрез адв. Н. К., срещу определение № 2997/ 23.09.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 2395/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 254/28.05.2025 г. по гр. д. № 104/2025 г. на Районен съд – Първомай за прекратяване на производството, поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа и реши спора между страните по чл. 127, ал. 2 СК, чл. 143 СК и чл. 149 СК.

В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното определение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се иска отмяната му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) „при определянето на международната компетентност на българския съд по Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, когато съдът разглежда и решава дела за родителски права и определя обичайното местопребиваване на ненавършилото пълнолетие дете на страните, длъжен ли е служебно да събира в пълнота информацията по чл. 48, ал. 7 КМЧП за всички обстоятелства от личен и професионален характер, които произтичат от трайните връзки на лицето с мястото на обичайно местопребиваване - за детето и за отглеждащия го родител; следва ли да се установи по безспорен начин, дали детето е било интегрирано в социална и семейна среда, отглеждащият родител временно ли пребивава в чуждата държава, или има статут на уседналост, детето посещава ли детско заведение, има ли личен лекар, къде е адресно регистрирано детето - в България или в чуждата държава; длъжен ли е съдът да съобрази произнасянето си с обстоятелствата, касаещи правото на отглеждащия родител временно да пребивава и да работи в чуждата държава, или има статут на уседналост, конкретно по настоящото дело - в О. К. Великобритания“; 2) „в случай, че по делото пред българския съд са установени нарушения при упражняването на родителските права от единия родител спрямо другия родител и в България има наложена забрана от съд по чл. 127б, ал. 1 СК за единия родител да извежда детето от България във Великобритания, длъжен ли е другият съдебен състав при определянето на международната компетентност да съобрази произнасянето си с наложената забрана от български съд; длъжен ли е съдът да провери доколко са налице обстоятелства по смисъла на чл. 5, ал. 2 от Конвенцията и обичайното пребиваване на детето дали е било променяно от някоя от страните в нарушение на нормите за упражняване на родителските права“. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 – очевидна неправилност на обжалваното определение.

В хода на касационното производство, с подадена молба вх. № 23860/23.12.2025 г. касаторът е поискал производството да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК – поради наличието на престъпни обстоятелства, установяването на които е от съществено значение за произнасянето по правния спор относно родителските права и издръжката на детето.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Искането за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е неоснователно и следва да се остави без уважение. Според задължителните указания по т. 9 от ТР № 2/02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, касационният съд спира производството по делото на основание чл. 182, б. „г“ и „д“ ГПК (отм.), респ. - чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, когато то е обусловено от друго производство с преюдициално значение, само в хипотезата, при която е дал ход на разглеждане на делото по същество по реда на чл. 218и, ал. 2 ГПК (отм.), респ. - чл. 295, ал. 2 ГПК, тъй като само в този случай касационната инстанция събира нови доказателства и може да съобразява нови фактически положения. Настоящият случай не попада в тази хипотеза, поради което искането за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е недопустимо.

Въззивният съд е посочил, че производството по гр. д. № 104/2025 г. на Районен съд – Първомай е образувано по искова молба на М. Д. против П. Г. К., с която са предявени искове за предоставяне на ищцата упражняването на родителските права спрямо малолетния им син П. П. К. и за осъждане на ответника да заплаща издръжка на детето. В исковата молба са изложени твърдения, че от 2020 г. страните са заживели заедно във Великобритания и там на 28.06.2022 г. се е родил техният син П.. От ответника П. К. е подадена насрещна искова молба, в която се твърди, че с М. Д. са живели заедно в жилище в [населено място], Обединено кралство Великобритания до 24.12.2024 г., след което ответникът напуснал обитаваното от страните жилище. В обясненията си, дадени на основание чл. 59, ал. 6 СК, М. Д. е посочила, че от раждането на детето, живее с него в жилище в [населено място]. През 2024 г. пребивавали за два - три месеца в България. С ответника се видели за последен път на 14.02.2025 г. в [населено място], след което той се прибрал в България. В същата насока са и обясненията на К. – не се оспорва фактът, че детето е живяло в България само около три месеца. Свидетелят Й. Й. също дава показания, че от дълги години М. Д. живее в [населено място], на един и същ адрес, заедно с малолетния П..

При тези данни въззивният съд е приел, че детето на страните – П., роден през 2022 г., както и майка му М. Д., към момента на предявяване на исковете имат обичайно местопребиваване в О. К. Великобритания. С оглед на това приложими са разпоредбите на ратифицираната от България и от О. К. К. за компетентността, приложимото право и признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на детето. Съгласно чл. 5 от Конвенцията, съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето, като разпоредбата изключва приложението на чл. 7 КМЧП. Посочената разпоредба предвижда, че исковете за упражняване на родителски права са от компетентността на съдебните органи на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето. Предвид това, въззивният съд е приел, че производството по делото е недопустимо поради липса на международна компетентност на българския съд.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение.

Поставените от касатора въпроси, касаещи определяне на международно компетентния съд по исковете по чл. 127, ал. 2 СК, е разрешен в съответствие с ясните норми на приложимия закон и трайно установената практика на ВКС (вж. - определение № 51/09.02.2022 г. по ч. гр. д. № 46/2022 г., III г. о., определение № 91/12.03.2021 г. по ч. гр. д. № 3972/2020 г., III г. о., определение № 126/05.04.2022 г. по ч. гр. д. № 63/2022 г., ІІІ г. о. и др.), която се споделя от настоящия състав. Съдът е длъжен да следи служебно за своята международна компетентност (чл. 15 ГПК), независимо дали компетентността се урежда от регламент на Европейския съюз (ЕС), от международна конвенция, приета от Р. Б. или от Кодекса на международното частно право (КМЧП). За споровете по искове за упражняване на родителски права и режима на лични контакти с детето, което има обичайно местопребиваване в страна, която не е членка на ЕС, се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г. Компетентността по въпросите по чл. 3, б. „а“ и „б“ от Конвенцията е абсолютна и не може да бъде дерогирана от национално законодателство, а въпросът за правото на лични отношения с детето е в изключителната компетентност на съдебните органи на държавата по обичайното му местопребиваване. Понятието „обичайно местопребиваване“, в изяснения при автономното му тълкуване смисъл, е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, за която се съобразяват, наред с други фактори и продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, а временното отсъствие на детето от това място не означава смяна на пребиваването му.

При съобразяване с цитираните разрешения, въззивният съд правилно е приел, че международната компетентност на българския съд е изключена, защото към подаване на исковата молба (а и преди това) детето П. няма обичайно местопребиваване в Р. Б. а местопребиваването му е в О. К. където живее в [населено място] със своята майка. Престоят му от около 3 месеца през 2024 г. в България не представлява трайно интегриране в нова социална и семейна среда.

Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на поддържаното от жалбоподателя селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, което се сочи само цифрово и без аргументация. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда пряко, при самия прочит на съдебния акт. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В случая, такива пороци на обжалвания акт не се констатират.

Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на П. Г. К. за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 2997/23.09.2025 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 2395/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.