ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1087 София, 06.03.2026г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Емилия Донкова

като разгледа докладваното от съдия Е. Д. гр. д. № 1870 по описа на ВКС за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от О. П. представлявана от адв. Н. П. и по насрещна касационна жалба на Й. Т. С., подадена чрез адв. К. Ш.-Ш., срещу решение № 238/16.12.2024 г. по в. гр. д. № 462/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 868/27.06.2024 г. по гр. д. № 2966/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, в която е отхвърлен предявеният от Й. Т. С. против О. П. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на фрактура в горната част на лява бедрена кост, получена от понесен удар от падане на клон от яворово дърво за разликата над уважения размер от 45 000 лв. до 60 000 лв., като са присъдени още 15 000 лв., и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от него иск за претърпени неимуществени вреди до пълния предявен размер от 80 000 лв.

В законоустановения срок не е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба Й. Т. С..

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „дължи ли въззивният съд произнасяне по всяка от жалбите, с които е сезиран и длъжен ли е да обсъди всички доказателства, на които се основават възраженията на страна за относими към спора обстоятелства при искане за намаляване на размера на неимуществените вреди“; 2. „има ли правомощия въззивният съд, при въведените ограничения с нормата на чл. 269 ГПК, да се произнася по правилността на решението извън доводите за неправилност, въведени във въззивната жалба, с която е сезиран“. Смята, че даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси е в противоречие с решение № 113/18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС и т. 1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната касационна жалба на ищеца са поставени следните процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено лице в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 50, вр. чл. 45 и сл. ЗЗД и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти?“; 2. „При определяне на справедлив паричен еквивалент при предявен иск с правно основание чл. 50, вр. чл. 45 и сл. ЗЗД съдът следва ли да приема като фактор, обуславящ присъждане на по-ниско обезщетение, заболяванията, от които е страдало увреденото лице преди настъпване на деликта?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. Излагат се доводи и за очевидна неправилност на постановеното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 2, пр. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е съобразил доводите на всяка от страните, наведени в подадените от тях въззивни жалби. Констатирал, че ищецът развил съображения, касаещи занижен размер на присъденото обезщетение, несъобразен с установените по делото факти и обстоятелства и с икономическата конюктура в страната, а ответникът заявил, че присъденото обезщетение било силно завишено, като направил искане за неговото намаляване. Приел за безспорно, че на 27.07.2023 г., на ул. К. Б. І в гр. Първомай, върху ищеца Й. С. е паднал клон от яворово дърво, собственост на ответника, който го е съборил на земята, като в резултат на удара ищецът е получил коса фрактура в горната част на лявата бедрена кост и е бил опериран под обща анестезия с открито наместване и поставяне на интрамедуларен пирон. Приел, че причините, довели до пречупване на клона на процесното дърво били комбинация от влошеното санитарно състояние на дървото и лошите метеорологични условия в момента на инцидента. От заключението на извършената по делото съдебно-медицинска експертиза е установено, че в резултат на претърпения инцидент пострадалият паднал и усукал левия си крак, което довело до коса фрактура на лява бедрена кост, причинила деформация, силни болки и функционална немощ на левия крак. Наложило се да претърпи оперативна интервенция, след която прекарал значително време в реанимация, приемал аналгетици, нуждаел се от чужда помощ и помощни средства. Констатирано е, че според експертно решение на ТЕЛК от 26.01.2024 г. ищецът има 100 % нетрудоспособност пожизнено с необходимост от чужда помощ. Съобразено е, че на 08.01.2024 г. е получил мозъчен инфаркт, причинен от тромбоза на церебрална артерия, която според медицинската експертиза е пряко свързана с преживяната фрактура на лява бедрена кост и продължителния период на залежаване, като тези два фактора отслабили силно мускулатурата и координацията на ищеца, същият не можел да стои седнал и да ходи, тъй като крайниците му са отслабнали и получава световъртеж. Съдът обсъдил събраните по делото показания на свидетеля А. С., син на ищеца, от които е установен интензитетът на претърпените неимуществени вреди. Въз основа на изложеното и съобразявайки възрастта на пострадалия – 81 годишен към момента на инцидента, тежестта на получената травма, силата, интензитета и продължителността на болките и страданията в резултат на същата, почти сигурната невъзможност за възстановяване, продължителното залежаване и невъзможността ищецът да се грижи за себе си, цялостната му зависимост от грижите на близките, полученият мозъчен инфаркт в резултат на залежаването и трайното увредено здравословно състояние след това съдът приел, че следва да бъде присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 60 000 лв.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба.

Първият въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, на които се основават възраженията на страната. Той е обоснован с доводи, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства - констативни протоколи, отнасящи се до извършени контролни проверки на дърветата на улицата, на която е станал инцидента, от които се установявало, че не е налице неспазване на основните нормативни изисквания относно изпълнение на задълженията на О. П. Поставеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Съгласно практиката на ВКС, включително тази, цитирана от жалбоподателя, съдът е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Това предполага да изследва целия релевантен и допустим доказателствен материал, събран по делото. Въззивният съд се е съобразил с тази практика при постановяване на своето решение, макар и да е изложил кратки мотиви. В мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора приети доказателства и всички направени от страните доводи и възражения. В случая, в първоинстанционното решение се е съдържало обсъждане, както на представените писмени доказателства: констативни протоколи, от които се установява осъществяване на санитарна сеч, така и на заключението на лесотехническата експертиза, според което спрямо конкретното дърво не са предприети необходимите действия за обезопасяването му. Въззивният съд е възприел направеното заключение за неизпълнение на задължението на общината, произтичащо от чл. 19 от Наредба за изграждане, стопанисване, контрол, и опазване на зелената система на община Първомай. Необсъждането на останалите писмени доказателства, от които е видно, че ответната община е изпълнявала задълженията си по окастряне и премахване на сухи и болни дървета на същата улица, не е от обуславящо значение за решаващите изводи в обжалваното въззивно решение. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

Поставеният втори въпрос се отнася до правомощията въззивният съд да се произнася по правилността на решението извън доводите за неправилност, въведени във въззивната жалба. Той е свързан с наведени от касатора оплаквания, че в своя съдебен акт, съдът изобщо не е обсъждал доводите във въззивната жалба на ищеца относно неправилност на първоинстанционното решение, а сам извежда извод за това, без конкретни мотиви в какво се изразява тя. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. На същия е дадено задължително разрешение с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което въззивният съд се произнася служебно само по валидността на първоинстанционното решение и по допустимостта му в обжалваната част. По всички останали въпроси, свързани с правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Това означава, че съдът не може да се произнася по въпроси, които не са въведени като оплаквания за неправилност от страните във въззивната жалба. Този принцип е израз на диспозитивното начало в гражданския процес, според което предметът на спора и обемът на съдебната намеса се определят от страните (в този смисъл е и решение № 149/10.09.2019 г. по гр. д. № 2779/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 165/18.10.2024 г. по т. д. № 1957/2023 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 700/25.11.2024 г. по гр. д. № 4239/2023 г. на ВКС, III г. о. и др.). От мотивите на обжалваното решение се установява, че съдът се е съобразил с тази практика. Констатирал е наведените от пострадалия доводи за неправилност на първоинстанционното решение по отношение на занижения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, несъобразен с икономическата конюктура в страната и установените по делото факти, от които се установява завишения интензитет на претърпените от пострадалия болки и страдания. Именно с оглед на тези обстоятелства съдът е мотивирал своето решение за увеличаване на размера на присъденото обезщетение. Така даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, в резултат на което не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по този въпрос.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ответника.

Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се обсъждат основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, наведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната касационна жалба на ищеца; респективно – касационното обжалване не би могло да се допусне и по тази жалба.

С оглед изхода на спора, не трябва да бъдат присъждани разноски на касатора О. П. Ответникът по касационната жалба не е подал отговор на същата, в резултат на което не следва да му бъдат присъждани разноски. С оглед на липсата на произнасяне по насрещната касационна жалба, не подлежат на присъждане и сторените от ищеца разноски.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 238/16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 462/2024 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: