О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1092

Гр. София, 06.03.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 11.02.26 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №4790/25 г., намира следното:

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на МБАЛ „Св. Анна“ София АД срещу въззивното решение на Апелативен съд София/АС/ по гр. д. №3426/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от А. М. срещу ответната болница иск по чл. 49 ЗЗД – за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили в резултат на непозволено увреждане, причинено от служителите на болницата с липса на адекватна диагностика и последващо лечение на налична фрактура на левия долен крайник, несвовременно диагностициране и медицинска грижа на животозастрашаваща гръдно – коремна травма, разгърнала се впоследствие в перитонит, довел до въвеждане на ищеца в медикаментозна кома и налична следоперативна вентрална херния, ведно със законната лихва от 20.07.20 г. до окончателно изплащане на главницата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС/ ТР №1/13 ОСГТК, р. по гр. д. №2184/15 г. и р. по гр. д. №1694/19 г. на трето г. о./ по обуславящия за изхода на спора правен въпрос: Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи на страните, релевирани във въззивната жалба, както и изрични и ясни мотиви защо съдът не приема доводите, ако ги счита за неоснователни? Сочи, че въззивният съд е нарушил това си задължение при формиране на три групи решаващи изводи: за липса на адекватна диагностика и лечение на фрактурата на левия долен крайник; за несвоевременно диагностициране и лечение на коремната травма и за несъмнено установената причинна връзка между действията / бездействията/ на служителите на болницата при извършване на оперативната интервенция и обезщетените вреди.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че с оглед на гарантираното в Закона за здравето право на всеки пациент да получи достъпна медицинска помощ, която да е своевременна, достатъчна и качествена, от особено значение в случая е да бъдат установени организацията и съдържанието на лечебно-диагностичния процес при постъпване на пациента в болницата. От анализа на събраните доказателства, включително заключенията на СМЕ и комплексната експертиза, се установява липсата на извършени образни изследвания /рентгенография/ на крайниците при наличие на оплаквания за болка в левия горен и долен крайник на пациента след претърпяното ПТП с мотоциклет. Това само по себе си противоречи на утвърдените „Правила за добра медицинска практика в образната диагностика“/Правилата/, приети от БЛС през 2011 г., съгласно които при костна болка, особено след травмата в процесния случай, следва да се извърши образно изследване – рентгетография, което е с висока степен на информираност и препоръчителност. Липсата на извършена рентгенография води до пропуск в установяването и адекватното третиране на фрактурата на табиалното плато на левия крак, което влошава състоянието на пациента и го лишава от възможност за навременно оперативно възстановяване по арг. от чл. 19а от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ.

Сходен пропуск, според АС, се констатира и при третирането на коремната травма И в съдебномедицинската, и в комплексната експертиза е отбелязано, че добрата медицинска практика изисква при оплаквания от болка в корема своевременно да се проведе консултация с хирург и да се назначат допълнителни диагностични изследвания – ехография, обзорна рентгенография на корем, компютърна томография и др. Данни за такива действия в първоначалния момент на постъпване на пациента не се установяват. Едва на втория ден след постъпването в болница е извършена хирургична консултация, като оперативното лечение (лапароскопска интервенция) е предприето около 36 часа по-късно, което в условията на интензивно лечение е недопустимо забавяне. Правната рамка за интензивното лечение, е установена в отменената, но действаща към процесния период Наредба № 11 от 18.04.2005 г. за утвърждаване на медицински стандарт Анестезия и интензивно лечение/Наредбата/, възстановена с Решение № 13406 от 08.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5339/2016 г. Съгласно раздел III, т. Б. 1 и чл. 4. 11, б. г от наредбата, ръководителят на екипа за интензивно лечение има правото, отговорността и задължението да определя индикациите/контраиндикациите за приемане/изписване на пациенти от специализираната структура за интензивно лечение, за времето на работа на екипа му въз основа на преценка за възможностите на методите на интензивното лечение да осигурят благоприятна прогноза за пациента. Съгласно чл. 2. 1 б. б от раздел III на Наредбата, това са пациенти, които се нуждаят от интензивно наблюдение и проследяване на основните жизнени функции на организма поради наличието на непосредствена заплаха за тяхното фатално декомпенсиране. Поради липсата на назначени задължителни допълнителни изследвания при обективните оплаквания на пациента, респективно липсата на своевременна консултация с хирург жизнените показатели при ищеца са се влошили, което е констатирано от вещото лице по първоначалната експертиза и това е обосновало извода, че продължаващото олевяване на кръвната картина насочва към развитие на възпалителен процес и предполага извършване на допълнителни изследвания, за да се уточни конкретния източник на възпалението. Нещо повече, нуждата от тези допълнителни изследвания е била спешно необходима според изводите на комплексната съдебно-медицинска експертиза, съгласно която рентгенологичните данни и неубедителната клинична картина в коремния статус кумулативно са затруднили диагностичния процес. В допълнение вещото лице, изготвило първоначалната съдебно-медицинска експертиза, изрично е посочило в заключението си, че важно с оглед състоянието на пациента е динамичното проследяване на развитието на патологичния процес чрез динамично наблюдение от хирурзи, назначаване на контролни образни изследвания и адекватна диференциална диагноза за установяване на произхода на възникналия симптом - повръщане. Поради ненавременно предприетите действия и отсъствието на динамично проследяване, при ищеца се е развил перитонит, който допълнително е влошил състоянието му, защото е довел до усложнения с установени нозокомиални инфекции (Escherichia coli, Enterobacter cloacae, Klebsiella pneumoniae) и това е наложило медикаментозното му въвеждане в кома.

По делото се установява и некачествено извършена хирургична интервенция, довела като краен резултат до постоперативна вентрална херния. Според заключението на вещото лице от първоначалната съдебномедицинска експертиза, е налице вероятна причинна връзка между развитието на това усложнение и общото изтощение на организма вследствие на тежката перитонитна интоксикация и наличието на инфекциозен процес в предната коремна стена. Отделно, от заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза се установява, че възможните причини за възникването на вентралната херния се подразделят на три групи – предоперативни, свързани със самата оперативна намеса и постоперативни. От значение е, че предоперативните фактори, които обичайно благоприятстват развитието на подобни усложнения – като напреднала възраст, съпътстващи заболявания (включително анемия, жълтеница, диабет, злокачествени процеси), затлъстяване, предшестваща лъчетерапия – не са налице при конкретния пациент. Към релевантния момент ищецът е бил на 28 години, в добро общо здравословно състояние, без каквито и да е установени рискови фактори с предоперативен характер. При тези данни, въззивният състав е приел, че причината за настъпилата вентрална херния следва да се търси по-скоро в обстоятелства, свързани с извършеното оперативно лечение или постоперативните грижи.

Експертните заключения, според които на ищеца е оказана навременна и адекватна медицинска помощ, не са възприети от въззивния състав като неубедителни, вътрешно противоречиви и несъответстващи на установените по делото/ вкл. със свидетелски показания/ фактически данни.

Въз основа на гореизложеното, въззивният състав е достигал до извода, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответното лечебно заведение по чл. 49 ЗЗД. Служители на болницата са нарушили своите професионални задължения, като не са осигурили своевременно, достатъчно и адекватно лечение, в противоречие с чл. 81, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Закона за здравето, както и с чл. 19а от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ. Констатирани са липса на адекватна диагностика и последващо лечение на налична фрактура на левия долен крайник, несвоевременно диагностициране и медицинска грижа по отношение на животозастрашаваща гръднокоремна травма, разгърнала се в последствие в перитонит, довел до въвеждането на ищеца в медикаментозна кома и налична следоперативна вентрална херния. С това е причинена тежка и продължителна вреда на здравословното състояние на ищеца, довела до страдание и значително ограничение в ежедневните му дейности, което обосновава основателността на предявения иск.

Въззивният съд е приел, че претърпените от ищеца вреди се отличават с изключителна тежест и продължителност и това обосновава определянето на значително по размер обезщетение. Ищецът е млад човек, в активна възраст, без предходни здравословни проблеми, което прави въздействието на настъпилите увреждания още по-дълбоко – както физически, така и емоционално. Непълната и забавена медицинска помощ е предизвикала перитонит, нозокомиални инфекции, въвеждане в медикаментозна кома и последваща вентрална херния. Тези увреждания са довели до сериозно влошаване на общото му състояние и до продължително страдание. Следва да се отчетат тежестта и дълготрайността на преживените болки и негативното им отражение върху ежедневието и бъдещите възможности на ищеца. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че след инцидента е настъпила пълна промяна в начина на живот на ищеца при невъзможността му да води обичайния си социален и професионален живот, както и тежкото му физическо и психическо състояние през целия период на възстановяване - силната болка, ограничената подвижност, изолацията и страданието, които ищецът е преживял. Въззивният съд е отчел и съществуващата в страната икономическа конюнктура към момента на увреждането и е приел за справедливо обезщетение сума в размер на 30 000 лева (тридесет хиляди лева), което да възмезди процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се възмездят с парично обезщетение). Според съда така определеното обезщетение е достатъчно по размер и същевременно не води до неоснователно обогатяване на обезщетеното лице.

При тези данни по делото не се установяват предпоставките на посоченото от касатора основание за допускане на обжалването. Във връзка поставените въпроси, касаторът е изложил оплаквания за неправилни и немотивирани изводи на въззивния съд за приложимост на Правилата, превратното им тълкуване и необсъждане на част от представените доказателства. Тези оплаквания навлизат в съществото на спора, изискват преценка на представените доказателства и формираните въз основа на тях изводи и не могат да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Те не обосновават соченото противоречие с цитираната практика на ВКС – въззивният съд е изложил мотиви по предмета на спора, с която е сезиран, като е преценил представените доказателства /посочил е на кои от тях не дава вяра и защо/ и е обсъдил съществените доводи и възражения на страните по установеността на фактическите предпоставки на деликта и приложението на закона. Така въззивното решение не противоречи на ТР №1/13 г. ОСГТК, р. по гр. д. №1694/19 г. и р. по гр. д. №2184/15 г., и двете на трето г., в които е посочено, че въззивният съд в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК извежда свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените пред него оплаквания и доводи. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща/по същество/. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В съответствие с тази практика, въззивният съд е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и мотивирано е посочил кои от тях кредитира – вкл. относно заключенията на първоначалната медицинска и комплексната експертизи, посочил е медицинските и немедицински критерии при обосноваване на извода си за увреждането и последиците му, като е извел и пряката им причинна връзка, както и приложимостта на цитираните по-горе нормативни актове.

Затова не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №3426/24 г. от 24.06.25 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: