ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 603

София, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1315 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 5771/24.10.2024 г. по в. гр. д. № 11548/2023 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 3428 от 06.03.2023 г. по гр. д. № 38429/2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. М. С. срещу адвокат Н. Д. А., с личен № [ЕГН], частичен иск по чл. 51 ЗАдв за сумата от 5100 лева, част от вземане в общ размер от 30000 лева, представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на некоректни действия на адв. А. в съдебно заседание по н. о.х. д. № 9804/2020 г., вследствие на което ищецът бил арестуван на 23.05.2021 г. и задържан до 03.06.2021 г., и изразяващи се в стрес, срам, чувство за незащитеност и малоценност, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд е приел следното:

В обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени виновно и противоправно от ответника в качеството му на адвокат – служебен защитник на ищеца по посоченото наказателно дело, по което ответникът не е изпълнил служебните си задължения, като не уведомил подзащитния си за насроченото открито съдебно заседание и не обжалвал постановената мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Предявеният иск е с правно основание чл. 51 ЗАдв. В тежест на ищеца е да докаже, че е претърпял твърдените неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на ответника, изразяващо се в неизпълнение на някое от задълженията му Закона за адвокатурата и Етичния кодекс на адвоката или наредбите на Висшия адвокатски съвет. Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 40, ал. 1 и сл. и чл. 44, ал. 2 ЗАдв. и е приел, че в случая не са налице нарушения на вменените със закон задължения на служебния защитник да упражнява съвестно адвокатската професия и чрез своето поведение при нейното упражняване и извън нея да бъде достоен за необходимите за професията доверие и уважение, като при упражняване на професията се ръководи от върховенството на закона. Прието е, че отговорност на адвоката за вреди може да бъде ангажирана само ако неблагоприятният за страната резултат се дължи на пропуск на адвоката да упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое процесуално действие, което е довело до погасяване на съответна процесуална възможност. Прието е също, че упълномощеният адвокат не отговаря за вреди, ако е положил дължимата грижа – в интерес на доверителя е приложил всички подходящи законни средства за защита по най-добрия начин.

Прието е, че в настоящия случай не се установява виновно неизпълнение от страна на адв. Н. А. на задълженията му да защитава правата и законните интереси на М. С. по най-добрия начин в рамките на производството по н. о.х. д. № 9804/2020 г. по описа на СРС, 13 състав. От приетите копия на протоколи от проведени открити съдебни заседания по наказателното дело е видно, че подсъдимият е бил редовно призован за разпоредителното заседание по делото, но е отказал да се яви, като същевременно не е бил открит на посочените от него адреси за призоваване, поради което в открито съдебно заседание от 06.04.2021 г. съдът е взел мярка за неотклонение спрямо него „задържане под стража“. Ответникът – назначеният като служебен защитник на ищеца адв. А., е присъствал в заседанието и е възразил срещу искането на прокуратурата за вземане на мярка за неотклонение, като е посочил, че следва да се изискат справки дали лицето не се намира в някое от местата за лишаване от свобода, като по този начин е положил усилия да защити интереса на доверителя си в изпълнение на дължимата грижа. По делото не се доказват твърденията на ищеца, че ответникът не го е търсил по телефона, за да го уведоми за датата на насроченото заседание, като въпреки уваженото доказателствено искане на въззивника в рамките на въззивното производство данни за това не се съдържат по делото – от постъпилото писмо от „Й. Б. ЕАД от 29.03.2024 г. се установява, че данните за входящи и изходящи разговори на потребители на оператора се съхраняват за период от шест месеца назад във времето, поради което не е възможно да се представи справка за тази информация към 2021 г.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба е прието, че по делото не са събрани доказателства дали постановената мярка за неотклонение е била обжалвана от служебния защитник на подсъдимия, респ. какъв е бил изходът от това обжалване, така че не може да се извърши преценка дали адв. А. е положил всички усилия подзащитният му да избегне задържането под стража. От друга страна необжалването на съдебния акт не обуславя непременно основание за ангажиране на отговорността на процесуалния представител за обезщетяване на претърпените от задържането неимуществени вреди, тъй като те са в пряка причинна връзка с поведението на самия подсъдим, което е обосновало наличието на предпоставките за взимане на най-тежката мярка за неотклонение. Обстоятелството, че налагането на мярката не е било обжалвано, не води до сигурен извод, че ако ответникът беше предприел действия по обжалване, вредите за ищеца не биха настъпили – изходът от подобно обжалване не е ясен при описаното бездействие на подсъдимия да се явява в заседанията по наказателното дело, поради което не може да се обоснове наличие на причинна връзка между евентуалното бездействие на ответника да подаде жалба и претърпените от ищеца неимуществени вреди. В допълнение е посочено, че М. С. е бил задържан едва на 25.05.2024 г. и още на следващия ден мярката му е била отменена от наказателния съд, като по-дългият престой на лицето в ареста не се дължи на бездействието на защитника му и не е било възможно да бъде избегнат с предприемането на определени процесуални действия от него.

Направен е извод, че по делото не е установено виновно неизпълнение от страна на ответника на задълженията му като адвокат или неположена от него достатъчна грижа за законните интереси и права на ищеца като негов подзащитен по посоченото наказателно дело. Затова не е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за обезщетяване на твърдените от ищеца неимуществени вреди, поради което предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от М. М. С., чрез назначения служебен защитник адвокат Г. М..

В жалбата и в изложението към нея, които са с идентично съдържание, се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Цитират се седем определения и едно решение на ВКС, в които се разяснява същността на това основание за допускане на касационно обжалване.

Сочи се, че в случая процесуалното право на защита на М. С. е било нарушено от въззивния съд по две причини. На първо място във въззивната жалба имало искане за допускане на експертиза по изрично поставен въпрос и по това доказателствено искане СГС не взел никакво становище в мотивите на обжалваното решение и по този начин не се съобразил със задължителните указания, дадени в т. 3 на ТР № 1/19.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Това обстоятелство можело да се изведе само от мотивите на решението, без да бъдат обсъждани в цялост събраните по делото доказателства. На следващо място – М. С. направил своевременно искане за отлагане на делото, когато последното било насрочено за разглеждане в открито заседание, поради факта, че е бил задържан, но СГС игнорирал това обстоятелство и по този начин препятствал възможността жалбоподателят да организира адекватно защитата си.

Ответникът в производството не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричната претенция над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

„Очевидна неправилност“ е въведено с разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /ДВ, бр. 86/2017 г./ основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото и извършените от страните и от съда процесуални действия.

В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1 и сл. и чл. 44, ал. 2 ЗАдв. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в случая е обосновано с твърдение за нарушаване на процесуални правила от страна на въззивния съд, които попречили на жалбоподателя да докаже чрез експертиза тежките му психологически травми от поведението на адв. А.. Такова нарушение не може да се изведе от текста на самото въззивно решение и следователно – не може да се свърже с основанието „очевидна неправилност“. Съдът не е длъжен в мотивите на решението си да описва направените от страните доказателствени искания и произнасянето си или непроизнасянето си по тях. Ако въззивният съд не се произнесе по някакво доказателствено искане, това би било евентуално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По-същественото в настоящия случай обаче е друго. Решаващият извод на въззивния съд се състои в това, че в случая не е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за причинени неимуществени вреди, тъй като той не е действал противоправно. Исканата психологическа експертиза няма отношение към този извод. Тя би била от значение само ако съдът бе приел, че е налице виновно противоправно поведение на адвокат А. и тогава следва да е доказана и другата предпоставка на отговорността по чл. 51 ЗАдв., вр. чл. 45 ЗЗД – настъпили неимуществени вреди. След като не е доказана противоправността, без значение е недоказването на неимуществените вреди. Затова и недопускането на психологическа експертиза / за каквато няма изрично искане във въззивната жалба, а само споменаване като оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд/ не може да се свърже нито с поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, нито с невъведено от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На следващо място – очевидната неправилност е свързана от жалбоподателя с оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, тъй като той не отложил разглеждането на делото в открито съдебно заседание, въпреки направеното своевременно искане и въпреки че жалбоподателят е бил задържан, като по този начин СГС препятствал възможността му да организира своевременно защитата си. По този въпрос въззивният съд е приел следното: „На 10.10.2024 г. по делото е постъпило искане от въззивника М. М. С. за провеждане отново на откритото съдебно заседание пред въззивния съд с изложени твърдения, че на 02.10.2024 г. е бил задържан под стража в Централния софийски затвор и е бил обективно възпрепятстван да се яви в заседанието и да се защитава. Настоящият въззивен състав намира, че не е налице основание за отмяна на хода на устните състезания по делото, тъй като от приложената към искането служебна бележка, издадена от затвора в [населено място], е видно, че М. М. С. е бил задържан в периода 12.08.2024 г. – 04.10.2024 г., т. е. обективните пречки за явяването му в откритото съдено заседание са съществували още към 12.08.2024 г., към която дата той вече е бил уведомен за заседанието по настоящото дело (призовката е получена лично от него още на 15.01.2024 г.) и следователно е разполагал с достатъчно време да организира защитата си, като ангажира процесуален представител – адвокат, включително като поиска и правна помощ по делото, но действия в тази насока не са предприети от страната. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че въззивникът не е положил необходимите усилия да осигури процесуалното си представителство по делото, което се дължи на собственото му бездействие, а в искането си от 10.10.2024 г. не излага твърдения за конкретни процесуални действия, които е пропуснал да предприеме предвид неявяването му в заседанието (например, да представи нововъзникнали доказателства), поради което правото му на защита не е нарушено и отмяната на хода на устните състезания се явява безпредметно“.

Следователно – твърдението за подадената молба за отлагане на делото и за задържането на жалбоподателя в затвора към момента на разглеждане на делото в открито съдебно заседание на 02.10.2024 г. е изводимо от мотивите на обжалваното въззивно решение. Направеният от съда извод обаче, че въпреки посочените обстоятелства не е налице основание за отмяна на хода на устните състезания, не е очевидно неправилен, напротив, той съответства изцяло на практиката на ВКС, изразена например в решение № 273 от 7.07.1999 г. на ВКС по гр. д. № 98/99 г., 5-членен с-в, решение № 742 от 28.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 350/2002 г., I г. о., решение № 485 от 5.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 952/2010 г., II г. о., решение № 199 от 1.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4108/2017 г., III г. о. Според тази практика отказът на съда да отложи делото по молба на страната представлява нарушение на съдопроизводствените правила, само ако за тази страна е възникнало внезапно препятствие да се яви пред съда, но не и в случаите, в които тя е имала достатъчно време да организира защитата си. Следователно и по този въпрос не е налице очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускането му до касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5771/24.10.2024 г. по в. гр. д. № 11548/2023 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: