ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1231 гр. София, 12.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип В.

като изслуша докладваното от съдията А. Ц. гр. д. № 27/2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. П. представлявана от кмета й С. В., срещу решение № 1083/19.08.2025 г. по в. гр. д. № 2577/2024 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 218/21.06.2024 г. по гр. д. № 91/2024 г. на Пернишкия окръжен съд и вместо това на основание чл. 49 ЗЗД О. П. е осъдена да заплати на А. Й. Б. сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматично увреждане, получено на 04.07.2021 г., вследствие на падане поради наличие на неравна повърхност на [улица]в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.07.2021 г. до окончателното плащане.

В изложението към жалбата се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното:

Въззивният съд е приел за установено, че на 04.07.2021 г., около 00:30 ч., в [населено място], на [улица], при пресичане на улицата /от № 28 към № 33/ ищцата загубила равновесие поради спъване в неравност на улицата и паднала на земята, в резултат на което получила травматично увреждане, изразяващо се в счупване на дясната бедрена кост в долния й край.

Основният спор между страните е бил дали на улицата е имало дупка и дали ищцата е паднала на улицата, след като е стъпила в дупка. Първоначално ищцата е твърдяла в исковата молба, че дупката била от ремонтни дейности, а след това с молба - уточнение заявява, че при пресичане на ул.Средна гора“ от адрес №28 към адрес №33 е попаднала в дупка, която била от страната на адрес №28. Ищцата е представила снимки на улицата като твърди, че са от мястото на инцидента, но са от дата 08.02.24г., а инцидентът е от 04.07.21г.. Ответникът с отговора на исковата молба е оспорил твърдението за наличие на дупка на улицата и е представил снимки на улицата от април 2021г., свалени от Google, на които не се вижда дупка на пътя. Свидетелят А., приятел на ищцата, е казал, че ищцата е стъпила в дупка на пътя и затова е паднала, а дупката била до тротоара към адрес №33, където на тротоара бил паркиран автомобила й. Свидетелката А., дъщеря на ищцата, която е била по време на инцидента в паркирания автомобил, е казала, че ищцата паднала на улицата от страната на адрес №28 и не е казала, че ищцата била попаднала или стъпила в дупка на пътя.

Въззивният съд е приел, че противоречието в свидетелските показания не било съществено, тъй като от значение за делото било, че ищцата е паднала на улицата. Освен това, фактът че през м. април 21г. не е имало дупка на пътя, не означавало, че няма да има дупка на пътя три месеца по - късно. Въз основа на свидетелските показания на св. А., САС е приел за доказано, че ищцата е стъпила в дупка на улицата и заради това е паднала и е счупила крака си. След това съдът е квалифицирал отговорността на Общината по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 2 вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 от Закона за общинската собственост, чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата във вр. с § 7, т. 4 ПЗРЗМСМА/, поради неизпълнение на задължението му за поддържане на пътната настилка, находяща се на територията на общината, с оглед безопасното и удобно движение по нея, което задължение се извежда от посочените норми на ЗОС във вр. с § 7, т. 4 ПЗРЗМСМА и по арг. от чл. 3, ал. 3, чл. 8, ал. 3, чл. 19, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2, чл. 29, чл. 31 и чл. 36 ЗП във вр. с § 1, т. 1, т. 14 ДРЗП, чл. 48, т. 2 ППЗП и чл. 167, ал. 1 ЗДвП във вр. с § 6, т. 1 ДРЗДвП. Въззивният съд е отхвърлил евентуалното възражение на Общината за съпричиняване и на основание чл. 52 ЗЗД е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35000лв. като е взел предвид изслушаната по делото СМЕ.

В касационната жалба на О. П. се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, възражения и доводи в тяхната съвкупност, поради което е достигнал до неправилен извод по съществото на спора. Твърди, че съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, поради което присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди е в силно завишен размер. Оспорва заключението на решаващия състав за липса на принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, евентуално намаляване на размера му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да подложи на самостоятелно обсъждане всички доказателства, събрани по делото, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните при постановяване на съдебното решение?;

2. Длъжен ли е въззивният съд правилно да приложи императивна материалноправна норма и в частност допуска ли предвиденото в чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД съдът да присъди обезщетение за вреда, която не е пряка последица от противоправното поведение?;

3. Дължи ли се обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова?;

4. Как се установява причинноследственият процес и пряката връзка на деянието с вредоносния резултат и как следва съдът да гради фактическите изводи по релевантните за спора факти?.

Касаторът в изложението си сочи още, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Пленума на ВС по въпросите за приложението на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, както и в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото.

Ответницата по касационната жалба А. Й. Б., чрез процесуалния си представител адв. Т. Х., е депозирала отговор на тази жалба, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. излага становище за неоснователност на същата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на III г. о. намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия въпрос, доколкото има постановена практика на ВКС по същия въпрос. С решение № 508/04.09.2025 г. по гр. д. № 4602/2023 г. на ВКС, ІV г. о., е прието следното:

По тълкуването на чл. 45 ЗЗД: Причинноследствената връзка между противоправното деяние и вредата от него, като елемент от фактическия състав на генералния деликт, уреден в чл. 45, ал. 1 ЗЗД, е налице, когато деянието е необходимо и закономерно условие за настъпването на увреждането, а не е случайно свързано с последното, което значи, че съдът, когато установява наличие на причинноследствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е необходимо да съобрази всички установени явления/събития, а не избирателно част от тях, за да определи връзката на всяко с настъпилото увреждане. Причинният процес не може да се изследва само с оглед на последния елемент в каузалната верига, а следва да се преценява възможността, която комплексно създават всички условия и връзката им с настъпването на вредата.

По тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК: Съдът е длъжен, в рамките на сезирането, да установи релевантните по делото факти, като прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна да почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила /ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12/. Фактическите изводи трябва да се извеждат последователно, при съобразяване с последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес, като съдът, при своята оценка и анализ, трябва да обсъди релевантните доводи и надлежно въведени възражения на страните във връзка с доказателствените средства и фактическите им твърдения. Доказването на релевантен факт може да бъде осъществено, както с преки, така и с косвени доказателства, вкл., когато трябва да е главно и пълно. Косвените доказателства дават указание за основния факт косвено, установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.

Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1083/19.08.2025 г. по в. гр. д. № 2577/2024 г. на Софийския апелативен съд.

Указва на касатора да представи квитанция за платена държавна такса в размер на 766,94 евро, платена по сметка на ВКС, в 1- седмичен срок от съобщението, иначе касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на квитанция за платена държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: