Страница 3 от ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 771

16.03.2026 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

разгледа докладваното от съдия Костадинова ч. т.д. № 2371/2025 г. и установи следното:

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Й. Ц. К. чрез адв. В. В. обжалва Определение № 614/09.08.2025 г. по в. гр. д. № 189/2024 г. на СГС, постановено на основание чл. 248 ГПК, с което са й възложени сторените от ищеца „БАНКА ДСК“ АД разноски и е отказано увеличаване на присъденото на адв. В. при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. възнаграждение.

В жалбата се сочи, че според практиката на ВКС и СЕС по тълкуване на Директива 93/13 за неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата) потребителят не трябва да се ограничава да търси потребителска закрила заради опасността да понесе процесуалните разноски на насрещната страна при частично уважаване на претенцията. Оттук е направен извод, че в тежест на ответника не следва да се възлагат разноските на ищеца нито за първоинстанционното, нито за въззивното производство. Наведено е оплакване и срещу присъденото в полза на адв. В. адвокатско възнаграждение, като чийто размер е определен за несправедлив предвид продължителността на производството и обема на извършените процесуални действия. По изложените съображения се моли за отмяна на определението в горепосочените части.

Ответникът по частната жалба „БАНКА ДСК“ АД не подава отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав Първо отделение, намира, че частната жалба е допустима - подадена е в срок от легитимирана страна срещу обжалваем съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК акт (без обосноваване на основания за допускане на касационно обжалване).

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (чийто правоприемник при условията на чл. 227 ГПК е „БАНКА ДСК“ АД) срещу Й. Ц. К. осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.) за вземане за главница в размер от 21 326,64 лв., дължимо по договор за потребителски кредит от 15.09.2008 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. Първоинстанционният съд е уважил иска изцяло и е присъдил на ищеца разноски за държавна такса, счетоводна експертиза, депозит за свидетел и юрисконсултско възнаграждение в общ размер от 1 403,07 лв.

Въззивният съд е отменил решението в осъдителната част над сумата от 6 250,75 лв. (чистата стойност на кредита, дължима при нищожност на договора), а за разликата до пълния предявен размер е отхвърлил претенцията. Съответно са ревизирани и присъдените в полза на ищеца разноски за първата инстанция, като същите са намалени до сумата от 320 лв. На процесуалния представител на ответника (и въззивник) е присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за двете инстанции в общ размер от 1 954 лв.

С молба по чл. 248 ГПК К. е поискала присъждане на сторените във въззивното производство разноски за държавна такса и депозит за вещо лице в общ размер от 1 031,18 лв., а адвокатът й – възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за първоинстанционното производство. От своя страна „БАНКА ДСК“ АД е помолила също за допълване на решението чрез присъждане на разноските, направени във втората инстанция за експертиза, съобразно уважената част от иска (461,93 лв.), както и на юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция. Наред с това ищецът е поискал изменение на присъдените му за първоинстанционното производство разноски чрез увеличаването им от 320 лв. на 478,44 лв.

С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е приел, че според изхода от спора „БАНКА ДСК“ АД има право на разноски за въззивното производство в размер от 441,28 лв. (с включено юрисконсултско възнаграждение при база 150 лв.), а К. – в размер от 729,78 лв. Наред с това е изчислено, че дължимите на ищеца разноски за първоинстанционното производство са не 320 лв., колкото са присъдени с решението, а 411,23 лв. Извършено е прихващане между разноските, дължими от двете страни, в резултат от което „БАНКА ДСК“ АД е осъдено да заплати на К. разноски в размер от 287,94 лв., а първоинстанционното решение е потвърдено в частта относно присъдените в полза на ищеца разноски до сумата от 411,23 лв. Искането за присъждане на допълнително възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за защитата, осъществена от адв. В. на ответника в първата инстанция, е отхвърлено.

При тези данни жалбата е неоснователна.

Стойността на дължимите от и на всяка страна разноски са изчислени правилно според изхода от делото.

Възражението на частния жалбоподател, че в качеството си на потребител не следва да носи отговорност за сторените от кредитора разноски, в случая е неоснователно. Действително, в решението на СЕС по съединени дела С-224/19 и С 259/19 е прието тълкуване на Директивата, според което на потребителя не следва да се възлагат разноски при частично уважаване на негова претенция за връщане на даденото по нищожна клауза/договор, когато искът за установяване на нищожността е уважен. Това разрешение е мотивирано от преценката, че присъждането на разноски в подобен случай може да съставлява съществена пречка, която да възпре потребителя да упражни предоставеното му с Директивата право на ефективен съдебен контрол върху неравноправните клаузи. Идентично е възприето и в решението по дело С-714/22, в което е допълнено, че разноски в тежест на потребителя не следва да се присъждат, когато нищожността на договора е прогласена, но (поради противоречива съдебна практика или друга причина) потребителят е бил практически затруднен да определи точно действителния размер на реституционното си вземане към момента на предявяване на иска (т. 86). Макар даденото с тези решения тълкуване да е основано на разбирането, че отговорността за разноски не трябва да ограничава потребителя в качеството му на ищец, в решението по дело С-746/24 е посочено, че то следва да се приложи по аналогия и към хипотеза, при която потребителят е ответник и упражнява своето потребителско право чрез възражение по предявената срещу него претенция. И в последното решение обаче е изведен като водещ не принципът на абсолютна недължимост на разноски от потребителя, а принципът на недопускане страхът от разноски да го възпре да упражни свои законни права. Тоест, според цитираните решения на СЕС несъответно на целите на Директивата е не всяко осъждане на потребителя за разноски, а такова приложение на националното право в областта на разноските, което би поставило потребителя в положение да се откаже от потребителската защита или би намалило нейната ефективност. Преценката за това е конкретна и зависи от вида и размера на разноските и най-вече – от това дали същите биха се дължали в този размер и без да бъде упражнена потребителската защита (в който случай дължимостта им не може да се окачестви като възпираща) и дали размерът им не компенсира кредитора за частичното отхвърляне на иска. Такива са и присъдените в полза на „БАНКА ДСК“ АД разноски, съобразени с частичното уважаване на иска след приложение на потребителската защита – както разноските за държавна такса, съответна на признатата за дължима главница, така и разноските за експертизи и юрисконсултско възнаграждение са от категорията разходи, които не се различават по размера си според това чия е инициативата за водене на делото, нито биха били в различен размер, ако потребителят не се възползва от потребителската защита, а същевременно присъждането им не надхвърля единствената легитимна цел за възмездяване на сторени разходи и не съставлява източник на обогатяване. Поради изложеното според настоящия състав тези разноски са дължими и правилно са присъдени.

Правилно е определено и дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществената в полза на потребителя адвокатска защита. Действително, големи са и продължителността на делото, и броят на извършените процесуални действия по доказване. Същевременно обаче, възнаграждението трябва да се съизмери и със стойността, за която защитата е успешно проведена, т. е. за която искът е отхвърлен (около 15 000 лв.), а спрямо нея присъденото възнаграждение от 1 954 лв. за двете инстанции не е несправедливо, дори при отчитане на фактическите усложнения в процеса.

Поради изложеното обжалваният акт следва да бъде потвърден.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 614/09.08.2025 г. по в. гр. д. № 189/2024 г. на СГС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.