ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 763

[населено място], 16.03.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№2145/25г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД “А. Б. АД срещу решение №743/02.06.25г. по в. гр. д.№297/24г. по описа на Софийски апелативен съд съд, с което е потвърдено решение №54/13.07.23г. по гр. д.№153/21г. по описа на Окръжен съд Враца в частта, с която на основание чл. 405 КЗ дружеството е осъдено да заплати на Д. К. С. сума в размер на разликата от 38 155,74 лв. до 48 155,74 лв., представляваща застрахователно обезщетение по имуществена застраховка за настъпило на 07.04.2021г. застрахователно събитие – ПТП на лек автомобил „БМВ“, ведно със законната лихва и разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът навежда съображения за липса на обсъждане на доводите и възраженията му, че при тотална щета от сумата на обезщетението следва да бъдат приспаднати запазените части на автомобила, както и, че ищецът не е доказал, че автомобилът е с прекратена регистрация.Счита, че, поради последното, не дължи лихва за забава. Претендира се отмяна на решението в атакуваната му част и отхвърляне на иска за посочената разлика с присъждане на разноски за всички инстанции.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на наличие на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване до проверка на решението по същество. Твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по обуславящи изхода на делото въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения кои от тях кредитира и защо не кредитира други, както и да обсъди наведените от страните релевантни за спора доводи и възражения, като изложи мотиви кои от тях намира за неоснователни и защо? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС , ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и решенията по чл. 290 ГПК по гр. д.№2184/15г. на ІІІ г. о. на ВКС, гр. д.№811/2018г. на ІІ г. о. на ВКС, т. д.№1218/21г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№2624/16г. на ІІ т. о. на ВКС, гр. д.№1332/15г. на ІV г. о. на ВКС, гр. д.№4564/19г. на ІV г. о. на ВКС, т. д.№1115/17г. на І т. о. на ВКС, гр. д.№1060/14г. на І г. о. на ВКС/; 2.Има ли решаващо значение прекратяването на регистрацията на притежаваното от застрахования увредено при тотална щета МПС, съгласно изискванията на чл. 390 КЗ за евентуална основателност на иска срещу застрахователя, съответно за началния момент на забавата и за правото на обезщетение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, съизмеримо със законната лихва? /противоречие с решенията по т. д.№775/14г. на І т. о. на ВКС, т. д.№1256/14г. на ІІ т. о. на ВКС,т. д.№2278/17г. на І т. о. на ВКС/; 3. Налице ли е неоснователно обогатяване на увреденото лице при получаване на застрахователно обезщетение в случаи на тотална щета без приспадане размера на установените запазени части? /противоречие с решенията по т. д.№469/12г. на ІІ т. о. на ВКС, гр. д.№865/12г. на ІІІ г. о. на ВКС и т. д.№2365/19г. на ІІ т. о на ВКС/.

Ответникът по жалбата Д. К. С. е оспорил наличието на основания за допускането й до касационен контрол, а по същество поддържа твърдения за валидност, допустимост и правилност на съдебното решение. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Третото лице ЗД „Бул инс“ АД не се е ангажирало със становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след осъществяване на предварителна проверка, намира касационната жалба за допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в посочената, обжалвана от касатора, част, съставът на апелативния съд е приел, че увреденият автомобил е бил застрахован при ответника по валидна имуществена застраховка с покритие „П. К. със срок на валидност от 11.03.2021г. до 31.01.2022г.; че в настъпило на 04.07.2021г. ПТП на застрахования лек автомобил са причинени видими щети отпред и отляво; че ПТП е реализирано на мястото и по времето, удостоверени в съставения от органите на реда протокол за ПТП. От показанията на разпитания по делото свидетел /виновният за ПТП водач на другото МПС-участник в него/, които е кредитирал като логични, непосредствени, последователни и кореспондиращи си с констатациите в протокола, съдът е приел за установено, че след челния за автомобила „БМВ“ удар последният е бил с размазана предница и не е можел да се движи на собствен ход, поради което се наложило да бъде изместен с платформа. Като установени по делото съдът е приел и фактите, че ищецът е уведомил своевременно писмено ответника за настъпилото ПТП, като е описал начина на настъпването му и общо увредените детайли по автомобила; че при застрахователя е била заведена щета и са извършени огледи на автомобила от служители на застрахователното дружество, въз основа на които е съставен списък на констатираните увреждания по вид детайл; че на заявената от С. застрахователна претенция застрахователното дружество е отговорило с отказ за плащане на застрахователно обезщетение по мотиви, че декларираното от ищеца застрахователно събитие не отговаря на действителната фактическа обстановка и за дружеството е невъзможно да установи, че вредите са настъпили в резултат на ПТП; че от приетата по делото проформа фактура се установява, че за отстраняването на щетите по автомобила стойността на частите, материалите и труда е 69 365,65 лв. с ДДС, а според заключението на автотехническата и оценителна експертиза – 66 702,49 лв., като същевременно действителната стойност на лекия автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие е 72 756 лв.; че стойността на запазените по автомобила части, възли и агрегати, които могат да се реализират като употребявани след демонтажа им, е около 10 000 лв.

Въз основа на така установените факти съдът е приел, че елементите от фактическия състав на отговорността на застрахователя са доказани в делото. Посочил е, че материалната доказателствена сила на протокола за ПТП е стабилизирана както чрез показанията на свидетеля, който е потвърдил удостоверените в протокола неизгодни за него факти - че е отнел предимството на ищеца, като по този начин е причинил ПТП, така и чрез експертизата, според която уврежданията по автомобила са съответни на характера на удара, описан в протокола и липсват данни за деформации по него, които да не могат да се обяснят с посочения в него механизъм на ПТП.

Съдът е приел за безспорно установено, че застрахованият е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, както и че му е предоставил необходимите документи за удостоверяването му. Посочил е, че възражението на ответника за невъзможност да се установят вредите от процесното ПТП не се подкрепя от нито едно доказателство в делото, а се опровергава както от свидетелските показания, така и от експертното становище. На базата на това съдът е приел за установена причинно – следствената връзка между противоправното деяние и настъпилите вреди.

По спорния въпрос налице ли е тотална щета по смисъла на чл. 390 ал. 2 от КЗ и какъв следва да е размерът на застрахователното обезщетение, решаващият въззивен състав се е позовал на изчисленията на вещото лице, според които стойността за възстановяването на автомобила в специализиран сервиз съставлява 91% от собствената му действителна към момента на ПТП стойност. Поради това, въпреки техническата възможност за възстановяване на автомобила, е приел, че е налице тотална щета по смисъла на чл. 390 ал. 2 от КЗ, според който тотална щета на моторно превозно средство е увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто действителната му стойност. Приел е, че размерът на обезщетението за понесените от ищеца имуществени вреди следва да е 70% от действителната стойност на автомобила, т. е. 50 929, 20лв. Така определеният размер на обезщетението съдът е намалил, като от него е приспаднал сумата 2 773, 46лв., представляваща сбор на дължимите от ищеца 2, 3, и 4 вноски по застрахователния договор, за която сума е намерил направеното от ответната страна възражение за прихващане за основателно.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.

Първият от поставените в изложението въпроси, макар и принципно обуславящ крайния изход на спора, доколкото касае задълженията на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства и се произнесе по наведените от страните доводи и възражения, не може да бъде квалифициран като осъществяващ общото изискване за допускане на контрол по същество на обжалваното въззивно решение. Въпросът е свързан с оплакването в касационната жалба, че съдът не се е произнесъл по възраженията му, че при тотална щета от сумата на обезщетението следва да бъде приспадната стойността на запазените части, както и, че ищецът не е доказал, че регистрацията на превозното средство е прекратена. В практиката си касационната инстанция приема, че от разпоредбата на чл. 153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т. 3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т. 13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи, че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т. см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр. д.№922/21г. на ІV г. о., по гр. д.№3656/16г. на ІV г. о., по гр. д.№1298/21г. на ІV г. о. и др. Ето защо въпросът, по начина, по който е формулиран в изложението към касационната жалба, би могъл да бъде приет за обуславящ само дотолкова, доколкото необсъждането на доказателства и възражения на страната може да бъде квалифицирано като съществено процесуално нарушение, т. е. тогава, когато съобразяването на съответното доказателство и/или възражение на страната, поради неговата значимост и относимост към предмета на спора, би довело до постановяването на друг правен резултат.

В случая съдът, макар изрично да не е изложил мотиви по възражението на ответника за необходимостта от приспадане на стойността на запазените части от сумата на обезщетението, реално е извършил такова приспадане, като е отчел размерите на приетите от вещото лице действителна стойност на автомобила към датата на ПТП, на разходите за възстановяването му и на запазените части и е приел /в отклонение от разпоредбата на чл. 386 ал. 2 КЗ за съизмеримост на застрахователното обезщетение с действителната вреда към деня на настъпването на застрахователното събитие/,че дължимото като краен резултат обезщетение следва да бъде в размер на 70 % от действителната стойност на автомобила /при близка до нея стойност и за възстановяването му – 91% от същата/. При тази преценка съдът е приел размер на обезщетението с почти 16 000 лв. по-ниско от по-ниската от двете стойности – тази за възстановяването на автомобила в сервиз с нови части, и с почти 22 000 лв. по-ниско от действителната му стойност, с което на практика е уважил възражението на ответника, намалявайки размера на действително претърпяната вреда с установената от вещото лице стойност на запазените части на автомобила от 10 000 лв.

Що се касае до второто възражение на ответника, липсата на доказателства за дерегистрация на увредения автомобил, няма обуславящо крайния изход на делото отражение, тъй като разпоредбата на чл. 390 ал. 1 КЗ поставя представянето на такива като условие за извънсъдебното изплащане на обезщетение по претенцията /с оглед доказване наличието на тотална щета пред застрахователя/, но не и за уважаване на съдебно предявения иск за обезщетението, доколкото фактът, че е налице такава, подлежи на доказване в процеса и с други доказателствени средства /вещо лице в настоящия случай/. В т. см. е и цитираната от самия касатор практика - решенията по т. д.№775/2014г. на І т. о на ВКС и по т. д.№1256/14г. на ІІ т. о. на ВКС. Поради това следва да се приеме, че липсата на произнасяне на съда по сочените от касатора негови възражения не би могла да обуслови друг изход на делото.

Останалите два въпроса са от материално-правен характер. Поставени са в контекста на поддържаната от касатора теза, че прекратяването на регистрацията на увредения автомобил е предпоставка за основателност на претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение, както и че от размера на евентуално дължимото обезщетение при тотална щета следва да се приспадне стойността на запазените части, но те не се явяват обуславящи за крайния изход на делото, както поради изложените във връзка с процесуалния въпрос съображения, така и поради факта, че разрешения на тях във въззивното решение, които да са мотивирали съда за постановения от него краен резултат, не са давани в обратен на поддържания от касатора смисъл.

Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд в посочената в касационната жалба част.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №743/02.06.25г. по в. гр. д.№297/24г. по описа на Софийски апелативен съд съд, с което е потвърдено решение №54/13.07.23г. по гр. д.№153/21г. по описа на Окръжен съд Враца в частта, с която на основание чл. 405 КЗ дружеството е осъдено да заплати на Д. К. С. сума в размер на разликата от 38 155,74 лв. до 48 155,74 лв., представляваща застрахователно обезщетение по имуществена застраховка за настъпило на 07.04.2021г. застрахователно събитие – ПТП на лек автомобил „БМВ“, ведно със законната лихва и разноски.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: