ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1313

гр. София, 17.03.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 4236 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците И. И. А. и А. Н. А. срещу решение № 2844 от 18.06.2025 г. по в. гр. дело № 2758/2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), ГО, 12 състав, с което е потвърдено решение № 4086 от 05.07.2024 г. по гр. д. № 7815/23 г. на Софийски градски съд, ГО, 12 състав, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу Н. Г. Ц. искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответницата Ц. да заплати на всяка от ищците сума в размер на по 300 000 лв., представляващи съответната 1/2 ид. част от сумата 600 000 лв., съобразно наследствените им права от наследството на И. И. А., преведена на 11.02.2022 г. от банкова сметка на И. И. А. в Ю. Б. АД по банкова сметка на Н. Г. Ц. без основание, като е реализирана и отговорността на ищците за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Жалбоподателите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, молят то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Твърдят, че извънбрачното съжителство на ответницата с техния наследодател И. И. А. (съпруг и баща) неправилно е квалифицирано като фактическо съпружеско съжителство, доколкото А. е имал законен граждански брак и според действащото българско право полигамията е недопустима, а в определени периоди от време – и инкриминирана. Поради това считат, че престираната значителна процесна парична сума в полза на ответницата не може да съставлява изпълнение на нравствен дълг, доколкото последният произтича от близки родствени отношения и от общия принцип за взаимопомощ между членовете на семейството, при доказана потребност от поддържане на общо домакинство и необходимост от задоволяването й. Поддържат също, че за да се приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД не е достатъчно наличието на обективно съществуващ нравствен дълг, а е необходимо съзнателно осъществяване на изпълнението чрез изрично заявяване, че престацията се извършва по морални задължения и подбуди. Твърдят, че в конкретния случай това не е сторено. Навеждат, че по спорове като настоящия и твърдяно изпълнение на нравствен дълг е задължително да се обърне внимание на въпроса за справедливостта като ценност на обществото, за да не се допусне обогатяване без основание на лице, спрямо което престиралият не е имал каквото и да било нравствено задължение.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, жалбоподателите навеждат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Дали моралът е относителна категория, т. е. дали съдържанието на моралните норми се определя от субективните представи и интереси на лицата във всеки конкретен случай?“; 2. „Изпълнението на нравствен дълг изисква ли задоволяване на необходимости и потребности на лицето, което е получило облагата?“; 3. „Как и към кой момент се преценява волята на даващия за изпълнението на нравствен дълг, респ. има ли изпълнение на нравствен дълг, ако в акта на разпореждане не е посочено основанието за даване, а свидетелските показания по делото сочат за намерение за даване, относимо към предходен период? Допустимо ли е чрез свидетелски показания да се установява основанието за банков превод?“; 4. „Само по себе си съпружеското съжителство, основание по смисъла на чл. 55, ал. 2 ЗЗД ли е да се осигури живота на партньора, без той да има жизнени потребности, които да бъдат обезпечени чрез даването?“; 5. „При преценка на отношенията между фактически партньори като между съпрузи, включващи „взаимно уважение“ по смисъла на чл. 14 СК, от значение ли са всички факти, отнасящи се до тяхното поведение, за да се прецени съдържанието на връзката или е достатъчно само, че са живели заедно?“, и 6. „Допустимо ли е съдът да приеме наличието на правно основание за превод на парична сума при липса на писмен договор, когато основанието е посочено формално (“захранване на сметка“), а предполагаемата воля на наредителя се извежда от свидетелски показания, дадени след смъртта му?“. По първия въпрос касаторите релевират и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а именно разрешаването му в противоречие с решение № 8/27.05.2021 г. по к. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на РБ. Позовават се и на очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба - Н. Г. Ц. подава писмен отговор в законния срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., т. е. тя е допустима.

Предявените искове са с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ЗЗД за реституция на парична престация в общ размер от 600 000 лв. поради това, че е извършена при начална липса на основание.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че И. И. А. е починал на 27.06.2022 г. и е оставил за законни наследници – ищците: А. А. (съпруга) и И. А. (дъщеря), както и че преди смъртта си, на 11.02.2022 г., А. е превел по банкова сметка на ответницата сумата 600 000 лв., с посочено основание на банковия превод „захранване на сметка“. Намерил е от правна страна, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл. 154 ГПК, като всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В процесната хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума. В конкретния случай, САС е приел, че ищците са доказали извършването на описаното в исковата молба плащане на сумата 600 000 лв. от починалия наследодател на ищците в полза на ответницата.

По спорния въпрос относно наличието или липсата на основание за извършената парична престация и дали същата представлява съзнателно изпълнение на нравствен дълг, съобразно правилото на чл. 55, ал. 2 ГПК, въззивният съд е съобразил задължителното тълкуване в ППВС № 1/28.05.1979 г., според което съзнателното изпълнение на нравствен дълг дава основание едно лице да получи нещо от друго, при което нито даването, нито получаването са без основание. В патримониума на даващия не възниква вземане по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД и той не може да иска връщане на даденото поради начална липса на основание. САС е намерил, че осигуряващият благополучието на общото домакинство фактически съжител изпълнява свое нравствено задължение и даденото с тази цел не е без основание. При прекратяване на съжителството поради смърт на едно от съжителстващите лица, неговите наследници могат да придобият имуществото, ако изявят воля за това, но те го придобиват в състоянието, в което е открито. Когато наследодателят не е имал вземане за връщане на нещо, дадено при начална липса на основание, не е възможно по реда на наследственото правоприемство такова право да имат приелите наследството му наследници.

По спорния въпрос относно наличието на фактическо съжителство между наследодателя на ищците А. и ответницата, решаващият съд е заключил, че ответницата е провела успешно пълно и главно доказване на този юридически факт. Посочил е, че фактическото съпружеско съжителство се определя традиционно в правната доктрина и съдебната практика като интимен съюз между мъж и жена, възникнал по обща воля и изграден върху отношения на взаимност, фактическа и физическа близост, в общ дом и при полагане на обща грижа за семейството и децата. Причините за съществуването му могат да са от различно естество – недоверие в брачната институция, нежелание за настъпване на правните последици на брака и др.. Основните характеристики на института на фактическото съпружеско съжителство в българския правопорядък са следните: то представлява строго личен, интимен и доброволен съюз между лица от различен пол – мъж и жена; характерно за него е обстоятелството, че този съюз е с продължителен, траен характер, който се състои в относително стабилно фактическо състояние, както и намерение да се съжителства трайно“ - воля, разбирана като субективно отношение на партньорите към бъдещето на фактическата връзка, неговият неформален характер, тъй като не съществува задължение за партньорите да извършват каквито и да било правни действия, свързани с поставянето на началото и прекратяването на съвместното им съжителство. Въззивният съд е счел за установено от приетите в процеса гласни доказателства наличието на такова фактическо съжителство. В тази връзка е кредитирал показанията на свидетелите на ответницата - Ч., С., Ц. и Р., които са очевидци на отношенията между А. и Ц., тъй като са живели в съседни кооперации, водили са съвместен приятелски живот, изразяващ се не само в регулярни срещи, но и в организирани почивки. В тези показания, според САС, свидетелите безпротиворечиво, последователно и категорично твърдят, че А. е живял с ответницата в[жк], като определят съжителството като съпружеско: И. и Н. били винаги заедно, мислели ги за женени, ходели заедно на съвместно организирани почивки извън страната. Въззивният съд е кредитирал показанията на горепосочените свидетели на ответника и относно намерението на починалия А. при извършването на процесния паричен банков превод, което е било да осигури благополучието на общото домакинство, като по този начин фактическият съжител е изпълнил свое нравствено задължение преди смъртта си. Показанията на свидетелите на ищците не е кредитирал, посочвайки че свидетелят С. не е пряк очевидец на изнесените в показанията твърдения относно мястото, на което е живеел починалия, а по отношение на второто твърдение, че закупеният апартамент в[жк]е бил предназначен за дъщерята на А., свидетелката е заявила, че е чувала за това намерение, но не е посочила източника. Показанията на свидетеля К., според които свидетелят не знае А. и ответницата да са имали отношения и че нищо не е предполагало да имат близки отношения, тъй като никога не са разговаряли по този въпрос, както и че А. е живял в апартамента на [улица], в който са живели ищците, САС също не е кредитирал, тъй като свидетелят след 2000 г. се е преместил на друг адрес, както и предвид обстоятелството, че липсата на разговори относно отношенията, не е необходимо и достатъчно условие, за да се приеме, че отношения между И. и Н. не съществуват. Не е кредитирал и показанията на свидетеля Т., според които А. е виждан да излиза от дома на адреса на [улица], тъй като от тях не може да бъде изведен категоричен извод, че починалият е живял постоянно на този адрес.

Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ищците, че при наличие на фактическо съпружеско съжителство между А. и ответницата, то такава връзка е против моралните, нравствените и етичните норми, доколкото сключеният граждански брак между А. и ищцата А. не е прекратен. Счел е, че когато се използват понятията за морал и липса на морал следва да се изхожда от действителното фактическо положение във всеки случай. Моралните норми представляват система от норми и принципи, които определят естеството на връзката между хората в съответствие с това, какви концепции за добро и зло, за справедливите и недостойните се възприемат в това общество. Основната функция на морала е регулаторна. Тези норми могат да се променят с годините, в съответствие с личните интереси и се ръководят от представите за честността и неморалността. Други важни елементи за промяната на тези правила са историческият период (времето, в което се живее) и обичаите на всяка нация. Обстоятелството, че един изчерпан от своята същност брак не е прекратен, не може да обоснове законосъобразност на твърдението, че единият съпруг живее на съпружески начала с друго лице в нарушение на нравствени и етични норми на обществото. САС е подчертал, че липсата на формално прекратяване на брака не представлява осъществена полигамия от съпруга, тъй в процеса няма доказателства, че А. е продължил да осъществява контакти със съпругата си, както и че е сключил втори брак. За да е осъществена полигамия е необходимо да е налице брак, сключен едновременно с двама или повече партньори, а по делото липсват твърдения и доказателства, че отношенията между А. и ответницата са прераснали в граждански брак. Въззивният съд е посочил, че съществуващата връзка между И. и Н., според приетите доказателства, не се изчерпва само и единствено с поддържането на интимни отношения, а ответницата е полагала и грижи относно здравословното състояние на съжителника си, помагала е с лечението на алкохолната му зависимост и го е гледала след констатирането на заболяването, завършило с летален изход.

САС е приел за неоснователно твърдението на ищците, че няма и не може да съществува изпълнение на нравствен дълг, когато единствената причина за престиране на значителна парична сума е стремежът да се осигури на облагодетелстваното лице стандарта на живот, който разпоредилият се му е осигурявал по време на извънбрачната им връзка, тъй като нравствен дълг би бил налице само в случай, че получилото сумата лице се нуждае от издръжка въз основа на общите критерии за това, установени в СК. Счел е такова тълкуване на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД за contra legem. Посочил е, че макар в СК да са установени правила и лица, на които бившият съпруг дължи издръжка и тези лица да се нуждаят от такава до навършването на пълнолетието си, това не изключва възможността едно лице да изпълнява свой нравствен дълг към лицето, с което осъществява фактическо съжителство, без да е необходимо това лице да се нуждае от издръжка и без да е включено в посочените в СК лица, на които по закон се дължи издръжка.

Въззивният съд е намерил за неоснователен и доводът, че отразяването на основанието в банковото бордеро за извършения процесен паричен превод (захранване на сметка) дава основание да се приеме, че наредителят не е изпълнявал свой нравствен дълг. Аргументирал се е с това, че обективираното основание описва самия превод, но то не дава сведение относно намеренията на наредителя. Същите се разкриват в процеса, според САС от свидетелските показания.

По гореизложените фактически и правни съображения решаващият съд е счел, че по делото не е установено съществуването само на извънбрачна връзка, а се установява трайно фактическо съжителство между А. и ответницата, при формално съществуващ граждански брак с ищцата и продължителна фактическа раздяла, даващо основание за съществуване на нравствен дълг у починалия да осигури лицето, с което е живял, при което извършената процесна парична престация не е без основание и не подлежи на реституция на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В заключение, въззивният съд е посочил, че съдебната практика приема във връзка със задълженията и отношенията на партньорите, които живеят заедно във фактическо съжителство, че те не се различават от тези на лицата, сключили граждански брак, поради което се приема, че отношенията между тях са като между съпрузи. В динамиката на съвременното общество все по-често се срещат хипотезите на фактически сложили се съпружески отношения, с присъщите на семейството отношения между мъжа и жената, на грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на семейството, материална и морална подкрепа. За това, когато се установи, че нещо е дадено в тази връзка (както е в конкретния случай), то се приема за съзнателно изпълнение на нравствен дълг, което съгласно чл. 55, ал. 2 ЗЗД представлява основание едно лице да получи нещо от друго (в този смисъл е цитирал определение по гр. д. № 3784/16 г. на ВКС, ІV г. о. и определение по гр. д. № 1221/16 г. на ВКС, ІІІ г. о.).

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за крайния изход на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по него. В изложението към касационната жалба на ищците не са формулирани правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените въпроси или са прекалено абстрактно формулирани, при което от техния отговор не би могла да бъде изведена значимост за изхода на конкретния спор, или изискват преценка на конкретната фактическа обстановка по казуса, установена с доказателствения материал по делото, доколкото при различна фактическа обстановка е възможен различен, дори противоположен, отговор на въпросите. В последната хипотеза, в която попадат 2, 3, 4, 5 и 6 въпроси, се касае всъщност за оплаквания за неправилност на въззивното решение, които е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Това е така, защото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. При така обективираните оплаквания на касаторите в касационната жалба касационният съд не разполага с правомощия да формулира неизложен правен въпрос.

Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци не са обосновани от касатора и не са осъществени по настоящото дело досежно атакуваното решение, поради което не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2844 от 18.06.2025 г. по в. гр. дело № 2758/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.