ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1684

гр. София, 01.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2088/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. М. П. от [населено място], [община], срещу въззивно решение № 436 от 05.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 619/2024 г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 73 от 21.03.2024 г. по гр. д. № 748/2023 г. на Ботевградския районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Г. З. С. и Ц. В. С., че П. П. Н. е собственик на основание договор за дарение, обективиран в нот. акт № 162/18.12.1998 г., на недвижим имот, представляващ нива в м. „Б.“ с площ от 1,530 дка, съставляващ имот № * по картата на землището на [населено място], общ. П., С. област, при посочени граници и съседи, с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-712/11/10.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1436 кв. м. Решението е постановено при участието на К. М. П. – трето лице помагач на страната на ответниците.

За да постанови решението си, възиззивният съд, споделяйки напълно фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, е приел, че с решение № 2Б/06.11.1996 г. на Поземлена комисия – Правец, влязло в сила на 12.08.1999 г., на П. И. П. е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива с площ от 1,530 дка, шеста категория, местност „Б.“, имот № * по картата на землището, при граници: № * – нива на наследниците на П. Ц. Б., № * – полски път, № * – местен път на община. С нот. акт № 179/14.08.1998 г. същият е признат за собственик на посочения имот, а с нот. акт № 162/18.12.1998 г. той и съпругата му М. П. П. са дарили имота на ищцата в първоинстанционното производство П. Н.. С решение № 2Б/06.11.1996 г. на Общинска служба по земеделие и гори – Правец на наследниците на М. П. П. е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива с площ от 1,436 дка, шеста категория, местност „Б.“, имот № * по картата на землището. С нот. акт № 87/19.06.2008 г. К. М. П. /единствен наследник на М. П./ е призната за собственик на няколко недвижими имота, сред които и процесната нива, а с нот. № 97/16.02.2023 г. същата е продала имота с идентификатор *** по КККР на ответницата Г. З. С., която от 06.04.2013 г. е в брак с ответника Ц. В. С.. Съгласно регистъра на земеделските земи, гори и земи в горския фонд имотната партида е открита на 26.01.2001 г., собственик на имота е Г. З. С. по силата на договор за покупко–продажба, бивш собственик е К. М. П. по констативен нотариален акт, като преди това имотът е възстановен в стари реални граници на наследниците на М. П. П.. Със заявление вх. № 143/20.01.1992 г. и заявление /допълнително искане/ под същия номер и дата третото лице – помагач К. П. е поискала от общинската поземлена комисия да й се възстанови собствеността върху земеделски земи, сред които процесната нива не попада. Имотите са посочени от нея и в декларация по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ от 03.08.1992 г. С решение № 1169-УТ от 26.06.2023 г. на Общинска служба по земеделие – Правец е изменено решение № 1169 от 01.12.2010 г. за възстановяване правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници, като е признато и възстановено в стари реални граници правото на собственост на наследниците на М. П. П. върху няколко недвижими имота, сред които процесният не фигурира изобщо. С договори за наем за земеделска земя от 28.03.2018 г., 10.04.2019 г., 02.04.2022 г. и 14.04.2024 г. К. П. е отдавала под наем на Д. В. Б. процесния имот № * с площ от 1,435 дка за периода от 2018 г. до 2023 г. С писмо изх. № РД-12-02-7-1 от 10.01.2024 г. Общинска служба по земеделие – Правец е изразила становище, че процесният имот с № * и идентификатор *** е възстановен на наследниците на М. П. П. с площ от 1,530 дка, която площ след „преработка“ е редуцирана на 1,436 дка. Сочи се, че реституирането на имота на наследниците на М. П. П. е извършено с решение № 2Б от 06.11.1996 г., за което считат, че е влязло в сила „около 20.11.1996 г.“ Няма данни решението да е отменяно, обезсилвано или изменяно. Общинска служба по земеделие – Правец е представила в заверен препис решение № 2Б от 06.11.1996 г., както и документи, касаещи земеделска реституция в полза на П. И. П. (заявление от 12.09.1991 г., препис – извлечение от партидна книга на кметство [населено място], партида № 346/1952 г., декларация от П. И. П. от 12.09.1991 г., заявление или допълнително искане и протокол № 385* на ПК – Правец от 23.08.1993 г. за размера и категориите на земеделските земи, правото на собственост върху които ще се възстановява чрез план за земеразделяне в землището на [населено място]), като нито един от документите за П. И. П. не касае процесния имот.

В показанията си свидетелят Т. Л. е посочил, че в [населено място] ищцата има вила и точно срещу нея – ливада или нива с площ около 1,400 дка. В този имот свидетелят, заедно със съпруга на ищцата, през 1997 – 1998 г. поставили частично ограда и засадили няколко овощни дървета. За имота знае, че е наследствен на ищцата от баща й, като приживе наследодателят на ищцата П. П. е разорал имота и го е засадил с царевица, а впоследствие го ползвал като ливада, където пасял козите си, косял и събирал сено. След смъртта на наследодателя ищцата ангажирала свидетеля И. Б. да коси и поддържа имота, а плодовете от овощните дървета обирала тя. Свидетелят не знае някой да е предявявал претенции относно имота през годините и не е виждал други лица в имота при посещенията на същия. Свидетелят И. Д. Б. е посочил, че ищцата и баща й от 1997 г. са започнали да му възлагат да коси процесния имот, който бил с площ от около декар и половина и бил частично ограден от съпруга на ищцата. До около 2015 – 2016 г. бащата на ищцата пасял козите си там и събирал сеното. Последният засадил и няколко овошки в мястото. Бащата на свидетеля желаел да кандидатства за субсидии, но от поземлената комисия му обяснили, че изискването е мястото да бъде поне декар, затова може да се обединят за деклариране неговият имот и процесният, за който пояснили, че е собственост на К. М. П.. Свидетелят и баща му останали учудени от подадената им информация, тъй като знаели, че този имот е на ищцата П. Н.. До 2019 г. ищцата възлагала на свидетеля да коси мястото, но бащата на свидетеля сключил договор с К. П. да ползва имота за последните 2-3 години. Свидетелката В. П. Е. /сестра на ищцата/ е посочила, че баща й си върнал два имота, като единият останал за свидетелката, а другият, процесният – за нейната сестра и ищца по делото. От тогава ищцата владеела процесното място – насадила дръвчета и го заградила частично. К. П. никога не е заявявала претенции за имота, въпреки че ги е виждала там. До смъртта на бащата на ищцата през 2018 г. той отглеждал животни и семейството, включително свидетелката, ползвало процесния имот – копаели го, засаждали го с царевица, косили го, събирали сеното. Свидетелката С. Д. е заявила, че познава и ищцата П. Н., и третото лице – помагач К. П., като твърди, че процесният имот е на К. П., която го е придобила по наследство от баща й. Имотът бил ограден откъм пътя с бодлива тел, като приживе бащата на ищцата ползвал имота, за да храни козите си, защото с бащата на К. П. имали такава уговорка. След като наследодателят на К. П. починал, последната влязла във владение на имота, сключила договор със свидетеля И. Б. да го ползва, да го чисти и да получава субсидии. Свидетелката е посочила, че процесният имот е на К. П. защото лично е чувала от наследодателя на ищцата П. П., че бащата на К. П. му е дал имота, за да го ползва и да си храни животните. След смъртта на П. П. никой не се грижил за имота.

Съгласно заключението на приетата по делото съдебно–техническа експертиза имотът, описан в документите за собственост на страните е един и същ. Площта на имота е претърпяла известна промяна - първо е възстановен с площ от 1,530 дка в стари реални граници, впоследствие с план за земеразделяне, влязъл в сила през 2000 г., е парцелиран, като площта е намалена за изграждане на местни пътища, а след 2019 г. е нанесен в кадастралната карта с площ от 1436 кв. м и идентификатор ***. В заключението по повторната съдебно–техническа експертиза, изготвено след като ОСЗ – Правец е предоставила данни само за възстановяване на процесния имот на наследниците на М. П., е посочено, че първоначално имотът е възстановен с площ от 1530 кв. м. По заявление за възстановяване № 143/20.01.1992 г., с решение № 2Б/06.11.1996 г., имотът е възстановен под № * на наследниците на М. П. с редукция на площта, а именно с площ от 1,436 дка. Същевременно с решение № 2Б/06.11.1996 г., допълващо и изменящо решение № 385/29.01.1993 г., е възстановено правото на собственост на П. П. върху нива с площ от 1,530 дка, също с № * по картата на землището на [населено място]. Вещото лице е посочило, че и в двете решения на поземлената комисия имотите са с еднакви, със съвпадащи граници, с минимално разминаване в описанието. Съгласно предоставените му от ОСЗ – Ппавец документи, имот на П. П., отговарящ на процесния, не съществува в регистрите на ОСЗ – Правец, както и по кадастрални данни. В регистъра фигурира имот № *, нива, шеста категория, с площ от 1,436 дка, записана като собственост на М. П. П..

При тези фактически данни съдът е приел, че имотът, описан в документите за собственост на ищцата, е идентичен с имота, описан в документите за собственост на ответниците, а именно нива, шеста категория, находяща се в м. „Б.“ в землището на [населено място]. В представените по делото документи за собственост се сочат граници от три страни на имота, като две от границите съвпадат дословно в различните документи, а по отношение на третата граница има известни разминавания в описанието. Обстоятелството, че в титула за собственост на ищцата имотът е с площ от 1,530 дка, а в титула за собственост на ответниците – с площ от 1,436 дка, се дължи на приетия план за земеразделяне, който според вещото лице е изработен 1995 – 1998 г., а според Общинска служба по земеделие – Правец е влязъл в сила през 2000 г. С плана за земеразделяне площта на имотите в землището, вкл. на процесния имот, е редуцирана за пътища. Първоначално имотът е възстановен в стари реални граници с площ от 1,530 дка, а впоследствие след преработване с плана за земеразделяне площта е намалена на 1,436 дка. През 1996 г. правото на собственост върху процесния имот е възстановено в стари съществуващи реални граници. Насрещните страни в процеса представят и се позовават на две решения за земеделска реституция с еднакъв номер и дата, като с решение № 2Б/06.11.1996 г. на Поземлена комисия – Правец на П. И. П. се възстановява собствеността върху нива с площ от 1,530 дка, представляваща имот № *, а с решение № 2Б/06.11.1996 г. на Общинска служба по земеделие и гори – Правец на наследниците на М. П. П. е възстановена собствеността върху нива с площ от 1,436 дка, представляваща имот № *. Анализирайки представените решения, съдът е посочил, че второто решение е издадено не от Поземлена комисия – Правец, а от Общинска служба по земеделие и гори – Правец. Това решение, освен че е представено от ответниците, е налично и по изисканата по реда на чл. 192 ГПК преписка от Общинска служба по земеделие и гори – Правец, като двата екземпляра имат множество различия – в преписа от ответниците, в заглавната част се сочи, че органът, постановил решението, е Общинска служба по земеделие и гори – Правец, а в преписа от Общинска служба по земеделие и гори – Правец органът е Общинска служба по земеделие – Правец; екземплярът от Общинска служба по земеделие и гори – Правец изобщо няма отбелязване за влизане в сила на решението; двата преписа завършват с различен текст, като дори обемът е различен. В преписа на решението, представен от Общинска служба по земеделие и гори – Правец, е вписано, че решението допълва и изменя решение № 1169 от 26.06.2023 г. С оглед на това съдът е кредитирал решението, постановено по заявление на П. П., тъй като същото отразява адекватно както абревиатурата в наименованието на административния орган, така и площта на имота, който не е бил редуциран към момента на постановяване на решението. Към 1996 г. органът по земеделска реституция е бил поземлена комисия, като едва през 2003 г. с изменение и допълнение в ППЗСПЗЗ органът е преименуван в общинска служба по земеделие, а процесният имот е възстановен на наследниците на М. П. П. с площ от 1,436 дка, т. е. с редуцираната площ, такава каквато тя е логично да бъде едва след влизане в сила на плана за земеразделяне през 2000 г., а не с цялата му площ от 1,530 дка, каквато следва да е по стари реални граници. С оглед на това е обоснован изводът, че процесният имот е реституиран през 1996 г. именно на П. П., а ищцата по делото П. П. Н. е придобила правото на собственост чрез разпоредителна сделка (договор за дарение от 1998 г.), която е произвела своя вещнотранслативен ефект, тъй като праводателят към момента на прехвърлянето е бил титуляр на правото на собственост върху имота. В допълнение е посочено, че дори праводателят на ищцата да не е бил собственик на процесния имот към момента, в който й го е дарил, то тя е имала качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, тъй като обективно е имала основание да счита, че придобива имота на правно основание, годно да я направи собственик – баща й П. И. П. е разполагал с влязло в сила решение за земеделска реституция, през 1998 г. се е сдобил и с констативен нотариален акт за собственост, след което същата година с нотариален акт й е дарил имота. След като имотът й е бил дарен през 1998 г., тя е установила владение върху същия – както лично, така и чрез останалите членове на семейството си, но основно чрез своя баща, в качеството му на държател. Този извод се подкрепя от съвкупния анализ на показанията на всички разпитани свидетели. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелката Д. относно твърдяната от нея устна уговорка между П. И. П. и М. П. П. за ползването на имота, тъй като същият е реституиран през 1996 г., т. е. едва от този момент е мислимо наследодателите на страните да са имали евентуални уговорки относно собствеността и ползването му, но към 1996 г. М. П. П. вече е бил покойник (починал е на 08.01.1985 г.). Следователно ищцата в периода от 1998 г. до 2018 г. е владяла явно, несмущавано и непрекъснато имота като свой, основно чрез баща си, който е упражнявал държане в нейна полза. Петгодишната придобивна давност при добросъвестно владение е изтекла още през 2003 г., когато на основание чл. 79, ал. 2 ЗС Н. е придобила правото на собственост върху имота и по давност.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При наличие на доводи, че ответниците черпят права от представен от тях или от трета страна официален документ, на който не е оборена материалната доказателствена сила, може ли съдът да основе фактическите си констатации и правни изводи на друг документ, който не съществува в правния мир; 2. Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и доказателствата във връзка с тези доводи и възражения; 4. Дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи на въззивния съд; 5. При липса на писмени доказателства по делото за наличие на начален период на давностно владение, следва ли съда да приеме, че тези лица, ползващи се от липсващия документ по делото, са придобили определен имот на основание давностно владение; 6. Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не; 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и доказателствата във връзка с тези доводи и възражения; 8. При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е, съответно какъв е порокът. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата П. П. Н. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос е по съществото на спора и не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за основателност на предявения установителен иск за собственост, респ. няма обуславящо изхода на спора значение. Ето защо същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие със соченото във връзка с него решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на ВКС, II г. о.

По следващата група поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Поради еднопосочните и взаимно подкрепящи се показания на свидетелите същите са кредитирани, с изключение тези на свидетелката С. Д. в частта им относно твърдяната устна уговорка между П. П. и М. П. за ползването на имота, като в съответствие с установената практика е посочено и защо не им се дава вяра. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Петият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касаторката за липса на установен начален момент на осъществено от ищцата давностно владение, което не съответства на данните по делото. Освен това въпросът се отнася до един допълнителен мотив за уважаването на предявения иск и сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение.

Последният поставен въпрос по същество представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и не е основание за допускане на касационно обжалване.

Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което релевантни доводи не са изложени и визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки не са налице.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответната страна по касация сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1200 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъди 613,55 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 436 от 05.12.2024 г. по в. гр. д. № 619/2024 г. на Софийския окръжен съд.

О с ъ ж д а К. М. П. от [населено място], [община], да заплати на П. П. Н. от [населено място] сумата 613,55 евро /шестстотин и тринадесет евро и петдесет и пет цента/ разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: