11ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 979

гр. София, 01.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 177 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 80/19.03.2025 г. по в. т.д. № 598/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 397/05.10.2024 г. по т. д. № 508/2023 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение по предявен от НАП иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е обявен за недействителен спрямо държавата договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 44/03.09.2018г., том I, per. № 1499, дело № 41 на Р. С. - пом.-нотариус “по заместване” на Н. С., рег. № 114 на НК, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 23997/03.09.2018 г., дв. вх. рег. № 23849, акт № 29, т. L., д. № 13120/2018 г., по силата на който продавачът “ЕЙЧ – ЕМ ХОТЕЛИ” АД, ЕИК[ЕИК], е прехвърлил възмездно на купувача “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД два апартамента, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07598.305.373.1.105, с адрес: [населено място], “Лагерите”, ет. 4, ап. 405, с площ от 131,88 кв. м., и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07598.305.373.1.101, с адрес: [населено място], “Лагерите”, ет. 4, ап. 401/4, с площ от 136,40 кв. м., ведно със съответните прилежащи идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата, като извършената сделка е с намерение да се увредят публичните взискатели.

С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се оплакване, че апелативният съд не е обсъдил всички доводи на страната, въведени с въззивната й жалба. Твърди се, че решението е необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, тъй като по делото не са доказани елементите от фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, в приложимата редакция към ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г. Пояснява се, че сочената норма предвижда публичните задължения да са установени с влязъл в сила административен или съдебен акт, но не и чрез деклариране на задължения, поради което декларираните от “ЕЙЧ – ЕМ ХОТЕЛИ” АД преди 03.09.2018 г. такива не могат да послужат като основание за провеждане на исковата защита по този ред. Оспорва се изводът на въззивния съд, че е налице намерение на продавача за увреждане на фиска, като се излагат подробни доводи, че това не се установява от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, които се счита, че не са и обсъдени в цялост от съда. Изтъква се, че с извършената сделка не е намален размерът на имуществото на продавача, което служи за удовлетворяване на кредиторите му (чл. 133 ЗЗД). Изразява се несъгласие със съждението на решаващия състав, че продажната цена по процесната възмездна сделка не е платена, като се сочи, че доказателства за установяване на този факт са представени още с отговора на исковата молба, а и в нотариалния акт страните са направили изявление, че същата е получена по банков път преди подписването му. Излагат се и аргументи, че не е налице намерение за увреждане у длъжника, тъй като продажната цена на имотите надхвърля пазарната им стойност, установена от експертното заключение. Сделката е в интерес, а не във вреда на кредиторите, което изключва увреждане. Добавя се, че с процесната сделка длъжникът не се е разпоредил с единственото си имущество. За неправилни се считат и съображенията на въззивния състав, че длъжникът продавач е подписал декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК с намерението да увреди кредитора. В тази насока се оспорва и приетото, че от значение за установяване намерението за увреждане е и неизпълнението на ангажимента, поет от длъжника на проведената среща на 30.10.2018 г., тъй като същата е проведена след процесната сделка от 03.09.2018 г. Излага се становище и по предявения при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, който не е разглеждан от съдилищата поради уважаването на главния иск. По тези аргументи се иска отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Може ли въззивният съд да основава решението си на обстоятелства, които ищецът не е заявил като основание на иска си в обстоятелствената част на исковата молба?”.

2. “Допустимо ли е съдът да уважи иска на невъведени от ищеца твърдения и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес?”.

3. Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор за недействителност на сделка, като обоснове изводите си с поведение /намерение/ цел за сключване на двамата участници в сделката – продавач и купувач, поради това, че същите не са извършили плащане по нея, каквото не е заявено от оспорващата сделката страна?

По тези три питания се твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната такава, обективирана в решение № 48/19.06.2020 г. по гр. д. № 3081/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 222/18.07.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 361/20.05.2015 г. по гр. д. № 1692/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 361/25.09.2012 г. по гр. д. № 1626/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 200/26.03.2015 г. по гр. д. № 6459/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 248/07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о.

4. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях?”.

5. “Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти, доколкото предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение?”.

По отношение на четвъртия и петия въпрос се релевира наличие на противоречие на въззивния съдебен акт с трайната практика на касацията, намерила израз в решение № 54/08.08.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г. о., и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. ВКС, I г. о.

6. “Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички възражения, като изложи собствени мотиви по всички възражения на страните?”.

По шестото питане се сочи, че въззивното решение е постановено в разрез със задължителните постановки на Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и константната практика на ВКС - решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. , решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с решение № 436/22.12.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г. на ВКС, III г. о., съответно на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (съгласно доводите в касационната жалба), се иска допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

7. “Подписването на декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, с която представляващият декларира, че дружеството-продавач няма задължения, достатъчно доказателство ли е да се приеме намерение у длъжника за увреждане на кредитора?”.

8. “Изявлението на страните, участници в договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт, относно плащането и съответно получаването на продажната цена по банков път, може ли да се опровергае от съда по служебен път?”.

9. “Съставлява ли доказателство, че фактът на плащане/получаване на продажната цена се е осъществил, след изявлението на продавача и купувача, обективирано в нотариалния акт?”.

10. “При продажба на имущество, ако за продадената вещ продавачът-длъжник е получил равна или по-висока цена от пазарната й стойност, води ли това до намаляване на имуществото му?”.

11. “Налице ли е увреждане на кредитора при всяка продажба на имущество на длъжника с евентуални и/или установени задължения към фиска?”.

12. “Фактът на трансформация на имущество от вещ в пари винаги ли се приема, че длъжникът действа с намерение да увреди кредитора?”.

В касационната жалба се поддържа искане за допуск на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по следните въпроси:

13. “Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви във връзка с намерението за увреждане на длъжника като елемент от фактическия състав, пораждащ правото по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК?”.

14. “Може ли съдът без да е налице оспорване от страните по процеса, да опровергае твърдението на участниците по нотариалната сделка, че покупно-продажната цена за имота, предмет на сделката, е получена?”.

15. “Достатъчно доказателство ли е представено по делото извлечение от банковата сметка на купувача по сделка, за да бъде доказано плащането на продажната цена на имота, предмет на нотариалния акт?”.

16. “Уведомяването на кредитора от страна на длъжника за предстоящи сделки с имущество на длъжника, предполага ли намерение у длъжника за увреждане на кредитора?”.

17. “Когато стойността на продадена вещ от продавача-длъжник не надвишава получената цена за нея от купувача, налице ли е увреждане на кредитора?”.

Твърди се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният състав се е произнесъл по незаявени с исковата молба фактически твърдения и не е обсъдил доводите на въззивника. Сочи се също, че е постановил необоснован съдебен акт, който не кореспондира със събрания по делото доказателствен материал.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по касация не е депозиран отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД, е приел, че за да се прогласи за недействителна по отношение на публичния взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК - в редакцията към датата на сключване на атакуваната покупко-продажба - 03.09.2018 г., сделката трябва да е извършена с намерение да се увреди публичния взискател. Намерил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че по силата на заповед за ревизия от 20.04.2018 г. (връчена електронно на 04.05.2018 г.), изменена със заповед от 06.08.2018 г. (връчена на 07.08.2018 г.), е извършена такава на ответното дружество прехвърлител. Ревизията е завършила с влязъл в сила ревизионен акт № Р-22221018002346-091-001/11.10.2018 г., за установяване на данъчни задължения (корпоративен данък и ДДС) за довнасяне в размер на 43 494,99 лева и 16 121,81 лева – лихви за просрочие към тях. Посочил е, че ревизионният акт е издаден на 11.10.2018 г. и е бил връчен електронно на 15.10.2018 г. на ревизираното лице. Посочил е, че с договор за продажба от 03.09.2018 г., обективиран в нотариален акт № 29, том 61, вх. рег. № 23997/03.09.2018 г. на Служба по вписванията – Варна, “ЕЙЧ - ЕМ ХОТЕЛИ” АД е прехвърлило на “АЛ ИНВЕСТ ПРОПЪРТИС” ЕООД правото на собственост върху два собствени недвижими имота, единият на цена от 89 526 евро, а другият – 92 358 евро, т. е. общо 181 884 евро без вкл. ДДС. В нотариалния акт изрично е отразено, че общата продажна цена на имотите е заплатена на продавача от дружеството купувач по банков път преди подписването на процесния нотариален акт.

При така изяснената фактическа обстановка решаващият състав на ВАС е преценил, че приложените по делото доказателства установяват кумулативното наличие на всички предпоставки, които обосновават основателността на иска на посоченото главно основани по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, тъй като договорът за покупко-продажба е сключен след връчването на заповедта за възлагане на ревизия и по-малко от месец преди връчването на ревизионния акт, с който са установени публични задължения. Приел е, че сделката е с намерение на данъчно задълженото лице да увреди публичния взискател. За обосноваване на този извод е счел, че преди датата на извършване на сделката, длъжникът е посочил в молба до НАП от 25.07.2018 г., че с цената от продажбата на два апартамента ще погаси задълженията си, като доказателства за такова погашение след датата на сделката не са представени. Добавил е, че в декларацията по чл. 264, ал. 1 ДОПК, попълнена от дружеството при сключване на сделката е посочено, че то няма задължения.

Счел е, че намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, какъвто е процесният случай.

Изложил е мотиви, че сделката е сключена във вреда на публичния изпълнител, тъй като с отчуждаването на имотите, значително е намалено имуществото на длъжника. Налице е и реално увреждане, доколкото по процесната разпоредителна сделка липсват доказателства купувачът да е заплатил продажната цена, като в действителност има значително намаление на имуществените права на задълженото лице /продавача/, с което последният лишава държавата от възможността да удовлетвори своето парично притезание. В тази насока е преценил, че изявленията на продавача и купувача, материализирани в нотариалните актове, че продажната цена е била заплатена преди сключването на договора за покупко-продажба, не следва да се кредитират. Намерил е за ирелевантно за основателността на претенцията обстоятелството дали към датата на разпоредителната сделка длъжникът е разполагал с друго имущество, от което да се удовлетвори взискателят, тъй като по смисъла на чл. 133 ЗЗД, цялото длъжниково имущество служи за погасяване задълженията на кредитора, който има право да избере начина, по който да се удовлетвори, без значение дали ще насочи изпълнение върху обезпечено имущество или върху друго налично такова.

Като е приел за основателна главната искова претенция по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не е разгледал предявената в условията на евентуалност такава по т. 2 от същата разпоредба.

По тези съображения и препращайки към мотивите на окръжния съд, въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС този тежък порок следва да може да бъде констатиран пряко от мотивите на въззивния съдебен акт и е налице, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се обосновават от съдържанието на обжалваното решение. Доводите на страната за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения и за необоснованост на атакуваното решение, поради несъответствието му със събраните по делото доказателства, представляват оплаквания за обикновена неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК, която не може да послужи за селектиране на касационната жалба на соченото от касатора директно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Следва да се разгледа и искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи, втори, трети, осми и четиринадесети въпрос са свързани с оплакването му, че въззивният състав приема, че плащане по процесната сделка не е извършено, каквито твърдения не са изложени от ищцовата страна. Фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, за да се обяви за недействителна по отношение на държавата сключена от длъжника сделка, предвижда същата да е извършена с намерение да се увредят публичните взискатели. Поради това не се обследва наличието на реално увреждане от атакуваната сделка. С оглед на горното така формулираните от обжалващия питания са относими към допълнителните съждения на въззива, че освен намерение за увреждане е налице и реално такова, тъй като по процесната разпоредителна сделка липсват доказателства купувачът да е заплатил продажната цена, поради което на практика има значително намаляване на имуществените права на задълженото лице. Следователно тези въпроси не са обусловени от решаващата воля на апелативния съд и отговорът им не би могъл да доведе до различен изход на спора, което ги лишава от правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите не покриват общото селективно изискване за допускане на касационен контрол, което прави безпредметно обсъждането на поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Четвъртият, петият и шестият въпрос, поставени от обжалващия, могат да се обобщят като процесуалноправно питане за задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Така обобщеното питане покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационна проверка. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т. д. № 934/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 83/11.07.2022 г. по т. д. № 859/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 141/28.08.2024 г. по т. д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т. о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи за съществуването на спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните доказателства за правно релевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 272 ГПК, предвиждаща при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи, както и да обсъди възраженията и доводите на страните.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил събраните по делото доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси относно елементите от фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. В разрез с доводите на страната, въззивният състав е преценил доказателствата по делото, за да обоснове изводите си за сключване на процесната сделката с намерение на продавача длъжник за увреждане на публичния взискател, което обстоятелство е релевантно за предмета на спора. Дали уговорената продажна цена на двата апартамента съответства на пазарната им оценка не касае иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а този по т. 2 от същата разпоредба, който е предявен при условията на евентуалност и не е разгледан от съдилищата поради уважаването на главния иск. Заявеното в изложението, че не са обсъдени възраженията на страната, че процесната сделка е извършена след заличаване на вписана в полза на НАП възбрана, както и че обичайната търговска дейност на “ЕЙЧ-ЕМ ХОТЕЛИ” АД е извършване на продажба на апартаменти от комплекса в [населено място] (съгласно посоченото в ревизионния акт), не може да обоснове осъществяване на касационна проверка, тъй като не рефлектира върху изводите за основателност на иска и следователно не би могло да промени резултативността на спора. Поради това обобщеното процесуалноправно питане не удовлетворява допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от обжалващия седми, девети, десети, петнадесети и седемнадесети въпрос не са коректно зададени. За да формира извода си за наличие на намерение у продавача длъжник за увреждане на фиска, въззивният състав не се е позовал единствено на подписването на декларацията по чл. 264, ал. 1 ДОПК, с която се заявява от представляващия липсата на задължения, в каквато насока е формулирано седмото питане. Изложил е съображения, че процесната сделка за прехвърляне на правото на собственост върху двата апартамента е сключена след датата на връчването на заповедта за възлагане на ревизия (електронно на 04.05.2018 г.), в резултат на която са установени публични задължения с влязъл в сила ревизионен акт № Р-22221018002346-091-001/11.10.2018 г. Посочил е, че преди датата на извършване на сделката, длъжникът е подал молба до НАП от 25.07.2018 г., че с цената от продажбата на два апартамента ще погаси задълженията си, което няма данни да е сторено. В противовес с тезата на касатора, въззивният състав не е установил доказателства по делото за плащането на продажната цена, поради което деветото и петнадесетото питане не кореспондират с решаващите мотиви на въззива. Десетото и седемнадесетото питане, изискващи съпоставяне на продажната цена и пазарната стойност на продаваното имущество, са относими към фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, който не е разглеждан от съдилищата, а не касаят този по т. 4 на визираната разпоредба. С оглед на горното по седмия, деветия, десетия, петнадесетия и седемнадесетия въпрос не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация, което изключва необходимостта от обследване на допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставените от обжалващия единадесети, дванадесети, тринадесети и шестнадесети въпрос касаят преценката за наличие у длъжника на намерение за увреждане на кредитора с извършената разпоредителна сделка. В решение № 436/22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на ВКС, III г. о., и решение № 69/22.06.2012 г. по т. д. № 534/2011 г. на ВКС, I т. о., се приема, че елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е намерение за увреждане на публичния взискател – кредитор. В тежест на ищеца е да установи наличието на фактическия състав на посочената правна норма, пораждащ правото на иск за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните действия и сделки. Законът санкционира тези действия, които са били предназначени да увредят публичния взискател. Намерението за увреждане не се предполага, а трябва да бъде установено, като доказателствената тежест за това носи ищецът. В този смисъл е и отговорът, даден в решение № 27/28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на ВКС, II т. о., че самото намерение за увреждане /animus nocendi/ като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т. е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване на вземанията (чл. 133 ЗЗД). Следователно като вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника, респ. на неговите управителни органи, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Наличието на така формираната практика на касационната инстанция, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, изключва приложение на поддържаното от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обжалваното решение въззивният съд, след анализ на събрания доказателствен материал и след преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, е приел, че в случая се установява намерение за увреждане у длъжника по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Аргументирал се е, че преди датата на извършване на сделката, длъжникът е посочил в молба до НАП от 25.07.2018 г., че с цената от продажбата на два апартамента ще погаси задълженията си. Същевременно в декларацията по чл. 264, ал. 1 ДОПК, попълнена от представляващия дружеството при извършване на сделката, е декларирал липса на задължения. Ето защо, не може да се обоснове наличие на отклонение на въззивното решение от формираната практика на касацията, поради което поставените от касатора единадесети, дванадесети, тринадесети и шестнадесети въпрос не могат да послужат за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тези съображения следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – Варна.

Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация – НАП, който не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред настоящата инстанция, поради което и не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 80/19.03.2025 г. по в. т.д. № 598/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.