ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1010София, 02.04. 2026 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 2345/2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Водоснабдяване и Канализация” ЕАД, [населено място] срещу решение № 35 от 09.06.2025 г. по в. т. д. № 62/2025 г. на Бургаски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 302 от 29.11.2024г. по т. д. № 467/2023 г., с което предявените от „Слънчев бряг“ АД, к. к. „Слънчев бряг“, [община] срещу дружеството-касатор обективно съединени искове са уважени съответно: искът с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване след прекратен договор за наем от 08.03.2005 г. на водопроводната мрежа и съоръженията на територията на к. к. „Слънчев бряг“, източна част, за периода 01.01.2022 г. - 31.12.2022 г. е уважен за сумата 611 765 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба 13.11.2023 г. до окончателното й изплащане, а искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.05.2023 г. -13.11.2023 г. е уважен изцяло за сумата 22 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че при постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон: нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, изразяващо се в това, че присъденото на ищцовото дружество обезщетение е не само за вещи, които са били предмет на сключения между страните договор за наем, но и за такива, които не са съществували към този момент, както и в начина на определяне на обезщетението; нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, тъй като извършеното от въззивния съд тълкуване на клаузата на чл. 2 от договора относно неговия предмет е в противоречие с константната практика на ВКС по прилагането й; нарушение на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД, поради това, че решаващият състав е приел фактът на забава за установен със сила на пресъдено нещо с решенията по водените между страните предходни дела. Според касатора, въззивният съд е допуснал също и нарушения на съдопроизводствените правила, а именно – на правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните относно установяване на вещите, за ползването на които се дължи обезщетение, както и при прилагане на силата на пресъдено нещо.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Възможно ли е да се дължи, следователно да бъде присъдено обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за вещ/вещи, които не са били предмет на прекратен договор за наем, защото не са съществували нито към датата на сключване на договора за наем, нито към датата на прекратяването му; 2. Доколкото по силата на закона обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не може да бъде по-ниско от уговорения наем, то може ли да бъде съизмеримо със среднопазарната цена, в случай че ищецът не е провел пълно и главно доказване, че в периода, в който е бил лишен от ползването, е претърпял вреди, респ. е пропуснал ползи, в размер, по-голям от уговорения наем; 3. При наличие на влязло в сила съдебно решение, с което е уважен предявен иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за конкретен период от време, ползват ли се със сила на пресъдено нещо фактите и обстоятелствата при последващо предявен иск със същото правно основание, но за друг следващ времеви период, относно забава на кредитора, стартирала във времеви период, обхващащ постановяване на съдебното решение, с което е отхвърлено възражението за бездействие на кредитора, но продължаваща във времето и след влизане в сила на решението; Забавата на кредитора еднократно настъпващ факт ли е или е такъв, продължаващ във времето; 4. При наличие на влязло в сила съдебно решение, с което е уважен предявен иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за конкретен период от време, ползват ли се със сила на пресъдено нещо фактите и обстоятелствата при последващо предявен иск със същото правно основание, но за друг следващ времеви период, относно изходната база за изчисление на дължимото обезщетение, която база се различава от уговорената между страните в договора за наем; 5. Следва ли при спор относно действителната воля на страните и изясняване на съдържанието на сключен между тях договор съдът да тълкува същия съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, тълкувайки отделните уговорки във връзка една с друга, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, систематичното място на всяка от уговорките и обстоятелствата, при които са направени, изхождайки не от буквалния смисъл на текста“.

По отношение на въпроса по т. 1 се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а за останалите въпроси – че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: решение № 146 от 01.12.2010 г. по т. д. № 934/2009 г. на II т. о. и решение № 164 от 28.10.2010 г. по т. д. № 1079/2009 г. на II т. о. (за въпроса по т. 2); т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (за въпросите по т. 3); същото ТР и решение № 215 от 20.09.2013 г. по т. д. № 967/2011 г. на II т. о. (за въпроса по т. 4); решение № 128 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на II г. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о. и решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на I т. о. (за въпроса по т. 5).

Ответникът по касация – „Слънчев бряг“ АД, к. к. „Слънчев бряг“, [община] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор от 21.10.2025 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и заявените становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото: наличието на сключен между страните договор за наем от 08.03.2005 г. за срок от една година, по силата на който ищецът „Слънчев бряг“ АД е предоставил на ответното дружество “Водоснабдяване и Канализация” ЕАД, [населено място] ползването на водопроводната и канализационната мрежа и съоръженията към нея, намираща се на територията на к. к. “Слънчев бряг-изток“, срещу заплащане на наемна цена; продължаването на срока на договора до 31.12.2008 г.; прекратяването му на тази дата след изтичане на продължения срок и предвид отправеното от наемодателя писмо изх. № И94-00-283 от 09.12.2008 г. за прекратяване на отношенията между страните.

Решаващият състав е съобразил, че с влезли в сила решения по т. д. № 54/2011г. и по т. д. № 693/2013 г. на Бургаски окръжен съд ответникът “Водоснабдяване и Канализация” ЕАД е осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползването на водопроводната и канализационна мрежа на територията на к. к. “Слънчев бряг-изток“ за периоди след прекратяването на договора за наем (за 2009 г., 2010 г. и 2011 г.). Взел е предвид и това, че с решение № 184 от 12.01.2018 г. по т. д. № 24/2017 г. на ВКС, ІІ т. о. е обезсилено решение № 186 от 07.06.2016 г. по т. д. № 184/2014 г. на Бургаски окръжен съд за отхвърляне исковете за нищожност на сключения между страните договор за наем от 08.03.2005 г., предявени от „В и К Бургас“ ЕАД срещу „Слънчев бряг“ АД, като производството по същите е прекратено поради преклудирането на правото да се претендира нищожност на договора с влизането в сила на решението по т. д. № 54/2011 г. на Бургаски окръжен съд, тъй като тези възражения е следвало да бъдат направени именно по посоченото дело, което е първото водено между страните.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че след прекратяване на договора за наем, включително и през процесния период – 2022 година, ответното дружество е продължило да ползва вещта, предмет на наемния договор, поради което е налице хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че връщането на наетата вещ по смисъла на чл. 233, ал. 1 ЗЗД не е просто изоставяне на вещта, а е акт, предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на доказване, каквото обаче в случая не е проведено. Според съда, в подкрепа на този извод е и поддържаното от ответника твърдение, че ползването на вещта от негова страна се осъществява на различно правно основание.

По отношение възражението, че се претендира обезщетение за вещи, които не са съществували към датата на сключването на процесния договор за наем, решаващият състав е счел, че не следва да бъде разглеждано по същество, тъй като е направено едва с писмената защита на ответника пред окръжния съд и впоследствие с въззивната му жалба, но дори и да бъде разгледано, същото е неоснователно. Като такова е преценено и оплакването, че се претендира обезщетение за ползване на вещи, попадащи извън обхвата на договора поради това, че не са на територията на к. к. „Слънчев бряг“. Предвид разпоредбата на чл. 2 от договора, съгласно който за временно ползване се отдава съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за водоснабдяване на курортен комплекс „Слънчев бряг - изток“, съдът е приел, че като индивидуализиращ белег страните са определили предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, от което може да се заключи, че постигнатото договорно съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към териториалния обхват на комплекса.

Решаващият състав е счел за недоказано твърдението на ответника, че ползването на водопроводната система и съоръжения е било продължено на правно основание, различно от наемния договор, а по отношение собствеността на вещите, които са негов предмет, е посочил, че това е факт, ирелевантен за обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, предвид облигационния характер на правоотношението и задълженията на страните.

Не е уважено и възражението на ответника за забава на кредитора поради това, че този въпрос не може да се пререшава. Посочено е, че отправената от наемателя до наемодателя покана от 01.03.2011г. е била обсъдена в съдебните решения, постановени по предходно водените между страните дела, поради което този факт е преклудиран от силата на пресъдено нещо, а що се касае до писмо-отговор № К-2118-1 от 21.07.2021 г. – от една страна, съдържанието на същото не може да бъде преценено, тъй като по делото не е представено самото писмо, на което се дава отговор, а от друга страна, липсват доказателства това писмо изобщо да е достигнало до ищеца.

По тези съображения въззивният съд е стигнал до извода, че продължилото ползване на процесната В и К мрежа от наемателя през цялата 2022 г., при изрично изразено противопоставяне от страна на наемодателя, е без правно основание и затова ответникът-наемател дължи на ищеца-наемодател обезщетение на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, което, съобразно практиката на ВКС, следва да се определи в размер на пропусната полза, изчислена на база средния пазарен наем за вещ от същия вид за съответния район и период, ако той надвишава по размер уговорената по договора наемна цена и обезщетението е претендирано за вредите над наемната цена. След задълбочен анализ на заключенията на съдебно-икономическата и съдебно-оценителната експертиза, съдебният състав е приел, че в случая обезщетението възлиза на сумата 611 765 лв., за която искът се явява основателен. Счел е, че ответникът е изпаднал в забава за плащане на тази сума с изтичането на три дни след връчването на 11.05.2023г. на нотариалната покана, поради което дължи на ищеца обезщетение в размер на законната лихва върху нея, която за периода от 15.05.2023 г. до 13.11.2023 г. (датата на завеждане на исковата молба) възлиза на сумата 39 442.87 лв. Доколкото обаче ищецът е претендирал само сумата 22 000 лв., искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен именно за нея.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационното обжалване е предпоставено от осъществяването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният акт да съдържа произнасяне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който да отговаря на конкретни изисквания и по отношение на който да са налице допълнителните предпоставки на някое от изчерпателно предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК основания. В мотивите по т. 1 детайлно е разяснено, че въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая формулираните от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на посочените указания.

По отношение на първия въпрос този извод следва от обстоятелството, че по него липсва произнасяне, тъй като въззивният съд е преценил възражението на ответника по исковете за несвоевременно заявено – едва с писмената защита на ответника. Мотивите на обжалвания акт не съдържат произнасяне и по втория въпрос. Макар във въззивната жалба да е релевирано изрично оплакване за това, че ищецът не е ангажирал доказателства за претърпени от него вреди, респ. пропуснати ползи, в размер, по-голям от уговорения наем, въззивният съд не е разгледал същото. Доколкото обаче в тази връзка в изложението не е поставен въпрос, посоченото процесуално нарушение не може да бъде обсъждано като основание за допускане на касационното обжалване.

Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението произтича от това, че съдържащите в тях твърдения не кореспондират с изложените от въззивния съд съображения. Решаващият състав е счел за недоказана твърдяната забава на кредитора, като е съобразил конкретните факти, по отношение на които има произнасяне по предходните дела между страните за присъждане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД (поканата, отправена от наемателя до наемодателя на 01.03.2011 г.), но е преценявал също и нововъведените от ответника твърдения, респективно доказателствата за тяхното установяване, а именно – писмо-отговор № К-2118-1 от 21.07.2021 г. Освен това, въззивният съд не е приел, че със сила на пресъдено нещо е решен въпросът за „изходната база за изчисление на дължимото обезщетение“, каквото твърдение се съдържа във въпрос № 4, а изводът му, че дължимото обезщетение е в размер на средния пазарен наем, е направен въз основа на анализа на заключенията на изслушаните по делото експертизи, вкл. съдебно-оценителната експертиза.

Що се отнася до въпроса по т. 5, касаещ приложимостта на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, по своята същност този въпрос представлява оплакване за неправилност на обжалвания акт, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, а не за допускането й.

С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 35 от 09.06.2025 г. по в. т. д. № 62/2025 г. на Бургаски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: