ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1011
[населено място], 02.04.2026 година
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: Р. Б. Ч. А. Н.
Татяна Костадинова
като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 2511 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Б. И. АД срещу решение № 227 от 27.08.2025г. по в. гр. д. № 129/2025г. на Апелативен съд – В. Т. с което е потвърдено решение № 20 от 13.01.2025г. по гр. д. № 359/2024г. на Окръжен съд – В. Т.
С потвърденото решение по искове, предявени от Г. П. Г. и И. П. П., наследници по закон на П. Г. П., починал на 18.12.2023г., застрахователното дружество е осъдено да заплати на „Инвестбанк“ АД 37 347. 59 лева, представляващи застрахователна сума по Договор за застраховка „Злополука и заболяване“, застрахователен сертификат № 2320204005701120 към Договор за групова застраховка „Злополука и заболяване“ на получателите на кредити на „Инвестбанк“ АД от 09.06.2014г., във връзка с Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ № 166-33/06.10.2016г., сключен между банката и П. Г. П., кредитополучател, със законната лихва за забава от 23.04.2024г., датата на исковата молба, до окончателното плащане. Също с решението на Окръжен съд – В. Т. „Застрахователна компания Б. И. АД е осъдено да заплати на Г. П. Г. сумата от 3 170 лева, а на И. П. П. - 660 лева, представляващи платени от тях вноски по договора за ипотечен кредит след смъртта на П. Г. П., със законната лихва за забава от 23.04.2024г. до окончателното плащане на сумите. Двете групи искове са квалифицирани от въззивния съд съответно като такива по чл. 134 от ЗЗД, във връзка с чл. 382, ал. 1 от КЗ, и чл. 456, ал. 1 от КЗ.
Оплакванията на касатора са, че въззивното решение по отношение на уважените искове на И. П. П. е недопустимо, тъй като липсва установена процесуална легитимация. Ищцата е непълнолетна, а не е приела наследството на своя баща П. Г. П. по опис. Същевременно на двамата ищци е присъдено повече от непогасената част от задължението – присъдена е била както стойността на неплатените вноски, така и стойността на платените вноски. По същество касаторът счита въззивното решение за неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. От Апелативен съд – В. Т. не е разгледано възражението във въззивната жалба, че не е доказана активната процесуална легитимация на ищцата И. П. П. (чл. 61, ал. 2 от ЗН). За нея съдът следи служебно, а дори и възражението да е било неоснователно, съдът е длъжен да го обсъди с оглед изискването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Липсва мотивирано произнасяне относно възражението във въззивната жалба, че първоинстанционният съд погрешно е приел, че исковете са с правно основание чл. 383, ал. 3 от КЗ. Касае се за застраховка, сключена от кредитор за обезпечение (чл. 382, ал. 3 от КЗ). Не е обсъдено и направеното във въззивната жалба възражение, че е присъдено обезщетение, което надвишава стойността на неплатената част от задължението. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че обстоятелства относно здравния статус на лицето, предвидени изначално в застрахователния договор, представляват неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 и т. 19 от ЗЗП, тъй като застрахованият не е в състояние да предвиди икономическите последици от нейното приложение, респективно не е налице предвидена същата възможност за застрахования са прекрати договора на същото основание.
Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Поставените въпроси са:
1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба възражения, както и да съобрази всички факти и обстоятелства по делото?
Според касатора въззивното решение постановено в противоречие с решение № 60117 от 01.02.2022г. по т. д. № 667/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 60119 от 08.11.2021г. по т. д. № 1449/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 60301 от 17.01.2022г. по гр. д. № 479/2021г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 50109 от 18.01.2023г. по т. д. № 1495/2021г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 194 от 11.01.2021г. по гр. д. № 4488/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 237 от 11.01.2021г. по гр. д. № 1553/2020г. на ВКС, ГК, ІV г. о., съгласно които въззивният съд е длъжен да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани във въззивната жалба.
2. Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 и т. 10 от ЗЗП клауза от застрахователен договор, която предвижда освобождаване от отговорност на застрахователя, в случаите когато застрахователният риск е настъпил поради усложнения, настъпили в резултат на заболявания, за което застрахованият е премълчал или неточно обявил пред застрахователя по реда на чл. 362 от КЗ?
Във връзка с въпроса касаторът сочи решение № 60063 от 30.06.2021г. по т. д. № 351/2020г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 2 от 20.05.2013г. по т. д. № 1031/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 105 от 11.07.2017г. по т. д. № 1325/2016г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 105 от 10.04.2025г. по т. д. № 440/2024г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 50129 от 23.11.2023г. по т. д. № 1553/2022г. на ВКС, ТК, І т. о., от които, според него, може да бъде направен извод, че такава неравноправност липсва.
От насрещните страни по жалбата Г. П. Г. и И. П. П. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Мотивите на предходните две съдебни инстанции се споделят изцяло.
От „Инвестбанк“ АД, конституирано като съищец по реда на чл. 26, ал. 4 от ГПК, не е подаден отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по чл. 288 от ГПК, констатира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд - В. Т. е приел, че на 06.10.2016г. между „Инвестбанк“ АД и П. Г. П. е бил сключен Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ № 166-33/06.10.2016г. за сумата от 33 340 евро и краен падеж по погасителния план – 06.02.2038г. По Договор за групова застраховка „Злополука и заболяване“ на получателите на кредити на „Инвестбанк“ АД от 09.06.2014г. е съществувало застрахователно правоотношение между банката и „Застрахователна компания Б. И. АД. На 11.05.2023г., съгласно застрахователен сертификат № 2320204005701120, е бил покрит рискът смърт на кредитополучателя П. Г. П., резултат на злополука или заболяване. На 18.12.2023г. П. Г. П. е починал. Оставил е за наследници по закон своите деца Г. П. Г., пълнолетен, и И. П. П., непълнолетна.
При наличие на застраховка в полза на банка (в случая наименована „Злополука и заболяване“, но покриваща застрахователния риск „смърт“), наследниците на починал кредитополучател, чийто живот е застрахован, не се освобождават от задължението на своя наследодател към банката, а дължат изпълнение по договора за кредит. Ако са платили, дори и частично, те могат да търсят платеното от застрахователя по реда на чл. 456 КЗ, а ако не са – разполагат с косвения иск по чл. 382, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 134, ал. 1 от ЗЗД да търсят изпълнение в полза на банката и заплащане на застрахователна сума до размера на неиздължения остатък по кредита към момента на настъпване на застрахователното събитие (смърт на наследодателя).
Относно разпоредбата на чл. 382, ал. 3, изр. 1 от КЗ от състава на Апелативен съд – В. Т. е прието, че вменява на обезпечения със застраховката по повод неимуществено благо на длъжника кредитор задължение да предприеме с грижата на добър стопанин всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователната сума по застрахователния договор в случай на неговата смърт. Носители на съответстващото на това задължение на кредитора право са наследниците на длъжника. Те имат права на застрахован, освен правото да получат застрахователна сума до размера на непогасената част от задължението – чл. 382, ал. 3, изр. 2 от КЗ. Кредиторът има право, но и задължение да претендира и получи застрахователната сума. В случая от „Инвестбанк“ АД не са предприети тези действия и ищците имат процесуалната и материалноправната легитимация да предявят косвения иск по чл. 134 от ЗЗД.
Този иск е бил приет от въззивния съд за основателен до размера от 37 347. 59 лева, представляващи непогасена част от дълга по договора за кредит, съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебна икономическа експертиза.
За неправилна е била приета правната квалификация на исковете, дадена от първоинстанционния съд (чл. 383, ал. 3 и ал. 4 от КЗ). В този смисъл е било направено и оплакване от застрахователното дружество във въззивната му жалба. Според въззивния съд разпоредбата на чл. 383, ал. 3 от КЗ касае застраховка, сключена от длъжник в полза на кредитор, а в случая твърденията на ищците, подкрепени и от доказателствата по делото, са били, че застрахователният договор е сключен от банката, застраховащ, като обезпечение на кредит, сключен с П. Г. П., застрахован.
Не е била споделена също квалификацията, дадена от първоинстанционния съд, на втората група предявени искове - за присъждане лично на ищците на суми, представляващи платените от тях вноски по договора за банков кредит след смъртта на П. Г. П.. Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл. 383, ал. 3 и ал. 4 от КЗ, но според въззивния съд те са имали своето правно основание в разпоредбата на чл. 456 от КЗ. Съгласно нея, когато застраховка „Живот“ е била сключена в полза на кредитор за обезпечение на задължение на физическо лице, това физическо лице или неговите наследници имат право на иск срещу застрахователя и когато не са били страна по застрахователния договор и са платили задължението при настъпило застрахователно събитие към кредитора.
Въпреки неправилната правна квалификация, изводите на първоинстанционния съд за основателност на исковете са били споделени. Ищците, в качеството си на наследници на застрахования кредитополучател, са погасили част от кредита в размер на общо 3 830 лева, представляващи 9 месечни вноски по кредита, след настъпване на застрахователното събитие на 18.12.2023г. Доколкото с всяко плащане след настъпилата смърт наследниците се суброгират в правата на кредитора до размера на платеното, то за същите възниква правото на иск срещу застрахователя по чл. 456, ал. 1 от КЗ. Размерът на платените суми е бил приет за установен въз основа на заключението на съдебната икономическа експертиза, съответно на извършените плащания - 3 170 лева от Г. П. Г. и 660 лева от И. П. П. за периода от 18.12.2023г. до 30.09.2024г. Погасени са били дължимите месечни вноски, застрахователни премии и такси по кредита за месеците от януари до септември 2024г., като общият размер на задължението по кредита към 30.09.2024г. е бил 37 347. 59 лева. Сборът от присъдените суми на двамата ищци, според въззивния съд, не са надхвърляли фиксираната застрахователна сума, която застрахователят дължи съгласно чл. 382 КЗ.
Въззивният съд е изложил още, че въпреки променената квалификация на исковете не се е налагало ново разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и ангажиране на нови доказателства от страните. Първоинстанционният съд е разпределил правилно доказателствената тежест.
За неоснователно е било прието възражението на застрахователното дружество по чл. 363, ал. 4 от К3, че П. Г. П. е страдал от диабет, знаел е това и не е обявил обстоятелството, оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие, при което застрахователят има право да откаже застрахователно плащане. В тази връзка въззивният съд не е отрекъл, а е потвърдил, че застрахованият е знаел за заболяването си при сключването на застрахователния договор (за доказване на което е била представена справка от информационната система на НЗОК). Потвърдено е било още, че в съответствие с чл. 362 от КЗ при сключване на застрахователния договор са му били поставени въпроси, сред които и такъв дали страда от болести на ендокринната система и обмяната (включително диабет), на който той е отговорил отрицателно. Според въззивния съд обаче е останала недоказана причинно – следствена връзка между заболяването захарен диабет и смъртта на застрахования кредитополучател. Т.е че премълчаното обстоятелство относно болестта е оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие смърт.
За да направи тези изводи въззивният съд е обсъдил заключенията на изготвените в първоинстанционното производство медицинска експертиза на вещо лице съдебен лекар и тройна такава, изготвена от ендокринолог, невролог и патоанатом, след оспорване от страна на ищците на първоначалното заключение (чл. 200, ал. 3 от ГПК). Възприето е било заключението на тройната експертиза. То, според съда, е съответствало на събраните по делото доказателства, както и е съдържало обстойни, подробни и аргументирани отговори на всички поставени релевантни въпроси. Вещите лица от тройната експертиза са заключили, че конкретната непосредствена причина за настъпването на смъртта на П. Г. П. не е може да бъде определена без да е била извършена аутопсия, каквато няма. Връзката между настъпилата смърт и получения исхемичен инсулт, рисков фактор за който е захарният диабет, е била определена от вещите лица като предполагаема. Като възможна причина за смъртта са били посочени и други заболявания и състояния. Според въззивния съд доказването на пряката причинна връзка между заболяването захарен диабет и смъртта на застрахования е било в тежест на застрахователя. Отговорността му не би могла да бъде изключена само на база предположения за наличие на такава причинно–следствена връзка.
При позоваването във въззивната жалба на клауза от Общите условия (т. 7.14), според която при настъпване на вреди вследствие на груба небрежност на застрахования към здравето му, застрахователят не носи отговорност и не изплаща обезщетение, въззивният съд е приел, че не се е доказвала категорично и обосновано причинно – следствената връзка между заболяването диабет и смъртта на П. Г. П.. Застрахователното дружество е обосновало такава небрежност с нелечението от страна на починалия застрахован на диабета, неовладяването на нивата на кръвната захар и отказа от болнично лечение, виден от представена по делото епикриза.
Също съгласно изложеното от въззивния съд едва с въззивната жалба е било въведено като спорно качеството на наследник на непълнолетната И. П. П. и е било недопустимо то да бъде обсъждано.
Подробно е било обсъдена клаузата на чл. 7.1 от Общите условия, съгласно която застрахователят не е носил отговорност и не е заплащал обезщетение за събития, настъпили преди началото на застраховката, дори ако са довели до настъпване на покрит риск в рамките на срока, както и за събития, настъпили при или вследствие на предшестващи заболявания, хронични заболявания и техните рецидиви. За клаузата е било прието, че е неравноправна (чл. 143, ал. 2, т. 6 и т. 19 от ЗЗП).
Касационната жалба срещу решението на Апелативен съд – В. Т. в частта относно исковете по чл. 456, ал. 1 КЗ на Г. П. Г. сумата от 3 170 лева и на И. П. П. за сумата от 660 лева, погасени задължения по договора за банков ипотечен кредит след смъртта на П. Г. П., със законната лихва за забава от 23.04.2024г. до окончателното плащане, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Решението на въззивния съд в тази част е под касационния праг на обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК - по гражданско дело, но с цена на всеки от исковете под 5 000 лева.
В останалата част касационната жалба, по гражданско дело с цена на иска над прага на касационно обжалване, е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.
При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК относно жалбата по делото в допустимата й част, не се установява основание за допускане на касационно обжалване. Не се установява също вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
По-конкретно липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради липса на процесуалноправна легитимация на непълнолетната ищца И. П. П. относно иска по чл. 134 от ЗЗД, във връзка с чл. 382, ал. 1 от КЗ, поради това, че липсват доказателства за приемане на наследството от нейния баща П. Г. П. по опис (чл. 61, ал. 2 от ЗН), обосноваващо качеството й кредитор на „Инвестбанк“ АД, съответно застрахован по застраховката, сключена от банката като кредитор за обезпечение.
Съгласно трайната практика на ВКС съответствието между процесуалноправна и материалноправната легитимация по иска по чл. 134 от ЗЗД е въпрос по същество, който съдът изследва с решението си и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Въпросите дали ищецът (процесуален субституент) е кредитор на банката относно твърдяното вземане, дали банката бездейства или е предприела действия за защита на имуществените си права и дали банката има вземане срещу ответника подлежат на преценка от съда, разглеждащ спора по същество, зависят от събраните доказателства и на тях следва да бъде даден отговор с решението. В този смисъл са решение № 138 от 05.01.2015г. по т. д. № 1727/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 562 от 03.10.2024г. по гр. д. № 3487/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и др.
В случая в исковата молба на И. П. П. са били изложени твърдения, че е наследник по закон на своя баща, съответно че след смъртта му е страна по договора за кредит, по който „Инвестбанк“ АД е претендирало и е приемало от нея плащания като наследник. Въпрос по същество е било дали тя действително е имала качеството наследник, приел наследството, или се е касаело за незаето наследство.
Въпрос по същество е било и дали се касае за присъдено повече от непогасената част от задължението по договора за кредит, в какъвто смисъл също е оплакването на касатора във въззивната му жалба, свързано с вероятна недопустимост на въззивното решение.
Първият от въпросите на касатора (процесуалноправен) относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, обсъди релевантните фактите и обстоятелства, както и събраните доказателства, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от състава на Апелативен съд – В. Т. процесуални нарушения, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).
Не е удовлетворено допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).
Противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд е обсъдил възражението на „Застрахователна компания Б. И. АД“ във въззивната жалба, че не е доказана активната процесуална легитимация на ищцата И. П. П. (качеството й наследник на нейния баща П. Г. П.). За възражението е било прието, че е преклудирано, при което не може да бъде разглеждано. Обсъдено е било също възражението дали присъдената застрахователна сума надвишава стойността на неплатената част от кредитното задължение. То е било счетено за неоснователно. Правилността на тези изводи на въззивния съд не може да бъде разглеждана във фазата по допускане на касационното обжалване, допълнително че липсват формулирани в тази връзка отделни въпроси. Същевременно въззивният съд се е произнесъл по оплакването на застрахователя в касационната жалба срещу дадената от въззивния съд правна квалификация на исковете. Споделено е било разбирането на застрахователя, че суброгаторните искове на Г. П. Г. и И. П. П. не са с правно основание чл. 383, ал. 3 от КЗ, така както ги е квалифицирал първоинстнационният съд.
С оглед мотивите на въззивния съд в решението му вторият от въпросите на касатора (материалноправен) не удовлетворява общия критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът не е обуславящ за изводите на въззивния съд в решението му. Действително въззивният съд е изложил, че клаузата на чл. 7.1 от Общите условия е неравноправна по смисъла на ЗЗП, но това съждение няма връзка с решаващия извод за липсата на изключен риск по чл. 363, ал. 4 от КЗ, даваща възможност за отказ на застрахователя да откаже изцяло или частично плащането на застрахователно обезщетение или сума, ако неточно обявено или премълчано обстоятелство е оказало въздействие да настъпване на събитието. За да намери възражението неоснователно, въззивният съд е приел за съществена не действителността или не на клаузата на чл. 7.1 от Общите условия, а липсата на установена връзка между необявеното от застрахования П. Г. П. заболяване диабет и настъпилата негова смърт в контекста на предвиденото в закона относно съзнателното неточно обявяване или премълчаване на обстоятелство, оказало въздействие за настъпването на застрахователното събитие.
По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – В. Т. в подлежащата на касационно обжалване негова част.
С подадения отговор на касационната жалба адвокат М. К. И., процесуален представител на Г. П. Г. и И. П. П., е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съгласно уговорка между страните за предоставена безплатна правна помощ. С оглед обжалваемия интерес по делото ( 41 177. 50 лева с равностойност 21 053. 72 евро), фактическата и правна сложност на спора (относително висока) и конкретно извършените от адвоката действия (подаване на отговор на касационната жалба) следва да бъде присъдено възнаграждение от 1 482. 75 евро, равностойност на 2 900 лева (чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК), което е и в рамките на претендираното.
Воден от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ без разглеждане касационната жалба на „Застрахователна компания Б. И. АД срещу решение № 227 от 27.08.2025г. по в. гр. д. № 129/2025г. на Апелативен съд – В. Т. в частта, с която е потвърдено решение № 20 от 13.01.2025г. по гр. д. № 359/2024г. на Окръжен съд – В. Т. за присъждане на Г. П. Г. и на И. П. П. на основание чл. 456, ал. 1 от КЗ суми съответно от 3 170 лева и 660 лева, със законната лихва за забава от 23.04.2024г. до окончателното плащане.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 227 от 27.08.2025г. по в. гр. д. № 129/2025г. на Апелативен съд – В. Т. в останалата обжалвана от „Застрахователна компания Б. И. АД негова част – за уважаване на исковете по чл. 134 от ЗЗД, във връзка с чл. 382, ал. 1 от КЗ, предявени от Г. П. Г. и И. П. П. срещу застрахователното дружество за заплащане на „Инвестбанк“ АД на 37 347. 50 лева, застрахователна сума по Договор за застраховка „Злополука и заболяване“, застрахователен сертификат № 2320204005701120 към Договор за групова застраховка „Злополука и заболяване“ на получателите на кредити на „Инвестбанк“ АД от 09.06.2014г., във връзка с Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ № 166-33/06.10.2016г., със законната лихва за забава от 23.04.2024г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Б. И. АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица], вх.“В“, ет. 3, да заплати на адвокат М. К. И. с адрес [населено място], [улица], офис 4А, сумата от 1 482. 75 евро (хиляда четиристотин осемдесет и две евро и седемдесет и пет евроцента) възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК за осъщественото процесуално представителство на Г. П. Г. и И. П. П. в касационното производство.
Определението в частта, с която касационната жалба на „Застрахователна компания Б. И. АД е оставена без разглеждане подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страната на основание чл. 286, ал. 2 от ГПК.
Председател:
Членове:1.
2.