ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11

София, 06.01. 2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 27.11.2024 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 2326/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. М. И. срещу въззивно решение № 42/17.01.2024 г. по въззивно гр. д. № 561/2023 г. на Врачанския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 199/10.04.2023 г. по гр. д. № 914/2022 г. на Козлодуйския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) – Враца искове с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР за заплащане на допълнително възнаграждение в общ размер на 5 145.32 лева за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2022 г. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 15.07.2022 г. до окончателното изплащане и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на допълнителното възнаграждение в размер на 649.07 лева за периода от 01.09.2019 г. до 15.07.2022 г..

Ответникът ОДМВР – Враца в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел от правна страна следното:

І. По иска с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР:

Между страните не се спори, че в рамките на процесния период от 15.07.2019 г. до 15.07.2022 г. са били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът Т. М. И. е заемал длъжността „младши инспектор“ в сектор „Охранителна полиция” в РУ АЕЦ Козлодуй към Областна дирекция на МВР – Враца и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1, пр. 1 от ЗМВР.

Безспорно е по делото, че за същия период ищецът е получавал допълнително възнаграждение по силата на Решение № 282 от 15 юли 1993 г. на МС и договори за охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй” ЕАД.

Спорът е свързан с дължимостта на разликата между полученото допълнително възнаграждение и пълния размер, който според ищецът вълиза на 80% от минималната работна заплата.

При очертаните в договорите и във Вътрешните правила за определяне на допълнителните възнаграждения на служителите в МВР по Решение № 282/15.07.1993 г. (ВП) цели, а именно – мотивиране и поощряване на служителите на МВР при изпълнение на дейността им в АЕЦ Козлодуй ЕАД в зависимост от личния принос на всеки от тях и резултатите от защитната дейност, въззивният съдебен състав намира, че претендираното в рамките на съдебното производство допълнително възнаграждение е такова, което има пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и основанието за дължимост на същото е по чл. 179, ал. 4 ЗМВР вр. т. 6, б. в от РМС № 282/15.07.1993 г., а именно - поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на АЕЦ Козлодуй.

Следва да бъде даден и отговор на въпроса за дължимия размер на претендираното допълнително възнаграждение.

В случая се претендира възнаграждение, което представлява поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на АЕЦ Козлодуй. Общият принцип е, че поощренията нямат постоянен, а бонусен характер, както и че нямат точно определен размер, а зависят от трудовото представяне на работниците или служителите.

Именно този принцип е залегнал и в уредбата, относима към дължимостта и размера на претендираното в случая допълнително възнаграждение.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира за неоснователни доводите на ищеца, че ежемесечно му се дължи максималният размер от 80% от МРЗ за страната, предвиден в сключените в рамките на процесния период договори между АЕЦ Козлодуй ЕАД и ОДМВР - Враца.

Както бе разяснено, претендираното допълнително възнаграждение представлява поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на АЕЦ Козлодуй ЕАД и зависи от служебното представяне на всеки служител. Липсва нормативна уредба, която да определя минимална или максимална граница на същото, поради което няма пречка размерът и критериите за изчисляването му да се уговарят между субектите на правоотношението по чл. 92, ал. 1 ЗМВР, сключили договорите за охрана, а именно АЕЦ – Козлодуй и ОДМВР – Враца. Както бе изяснено, с тези договори размерите са уговорени според заеманата длъжност и са посочени в максимален размер, до който извод се достига при граматическото тълкуване на уговорките – до.... % от минималната работна заплата.

В договорите не са предвидени минимални размери на допълнителното възнаграждение, в които същото да бъде изплатено задължително, нито пък се съдържа уговорка, че допълнителното възнаграждение следва да бъде плащано на всеки служител винаги в уговорения максимален размер.

Доколкото задължение на възложителя по договора, а именно - АЕЦ Козлодуй ЕАД е осигуряване на финансовите средства за изплащане на тези възнаграждения и след като размерът на същите не е нормативно определен, то не може да бъде отречено правото му да определи размерът на същите, стига той да е в границите, за които е постигнато съгласие с изпълнителя - работодател. В приетите от възложителя Вътрешни правила е определен редът за изчисляването на допълнителните възнаграждения, така че същите да са индивидуално определени, но при спазване на обективни критерии, избягващи неравностойното третиране на служителите. Ето защо във ВП е предвидено, че всеки служител получава 60% от посочения в договора според заеманата от него длъжност максимален размер на допълнителното възнаграждение, за действително отработеното от него време за съответния месец. Също така обаче е предвидено кога възнаграждението се получава в намален размер, кога не се получава допълнително възнаграждение или кога може да бъде изплатен максималния предвиден в договора размер – за изпълнение на допълнителен обем дейности /извън договорените/ и дейности, довели до запазване имуществото на дружеството при извънредни ситуации. С оглед така предвиденото в договорите и ВП, че резултатите от защитната дейност по договора и личният принос на служителите се преценяват ежемесечно от работна група, определена от ръководителите на страните по договора за охрана, за което се изготвя протокол, който се утвърждава от директора на ОДМВР - Враца и изпълнителния директор на АЕЦ Козлодуй ЕАД, съдът намира, че крайният размер на допълнителното възнаграждение е резултат на оценка на резултатите от служебното представяне на всеки отделен служител на МВР. Във формирането на тази оценка участват не само представители на дружеството-възложител, но и на работодателя-изпълнител, поради което не могат да бъдат възприети наведените доводи за едностранно определяне на допълнителното възнаграждение от трето за служебното правоотношение лице. Съдът намира, че от представените по делото доказателства, а именно - списъци на служителите от РУ АЕЦ - Козлодуй, които са осъществявали охрана на територията на АЕЦ Козлодуй ЕАД [населено място], обобщени доклади относно определяне размера на допълнителното парично възнаграждение поощрение по РМС № 282 и протоколи от заседания на работна група за определяне на допълнителни възнаграждения на служителите на МВР, утвърдени от И. Д. на АЕЦ Козлодуй ЕАД и Директора на ОДМВР – Враца, се установява, че в рамките на процесния период е била спазена предвидената във ВП процедура за определяне на дължимите допълнителни възнаграждения на служителите на МВР. Не могат да бъдат споделени изложените във въззивната жалба твърдения, че липсват мотиви за определянето и изплащането на допълнителните възнаграждения. Тъкмо напротив, от приложените доклади и изготвените протоколи е видно, че по отношение на някои служители е предлагано и приемано намаляване или лишаване от допълнителни възнаграждения, както и какви са причините за това, а по отношение на някои служители е определян по-висок размер на възнаграждението и за какви заслуги.

Не може да бъде споделена и тезата на ищеца, че на всеки служител се дължи предвидения в договорите максимум на допълнителното възнаграждение, тъй като страните са обвързани от посочените размери в к5 на Приложение 4 към договорите, както и че се дължи излагане на мотиви защо не му се определя и изплаща допълнително възнаграждение в предвидения в тези ценови таблици размер. В к5 от ценовите таблици към договорите е посочен максималният размер на допълнителното възнаграждение като % от МРЗ според заеманата длъжност, т. е. това е сумата, на която се равнява посоченият в чл. 4.1.7 от договорите % от МРЗ като максимално възнаграждение и която сума служи за отправна точка при изчисляване на индивидуалните допълнителни възнаграждения на служителите, заемащи съответната длъжност. Ценовите таблици обаче представляват само оферти, дадени в проведените процедури по ЗОП при сключването на договорите, на чиято база е определен максимален, а не фиксиран размер на услугата. Този извод се налага от чл. 2.1. от договорите, в които се посочва максимална цена на услугата, т. е. същата не е фиксирана, както и от чл. 2.2., в който се посочва, че цената по конкретния договор се формира на база разходите за реално назначените служители на изпълнителя за срока на договора. Не може да се приеме, че с приетите ВП и определеният в тях размер на допълнителното възнаграждение от 60% възложителят едностранно е намалил цената на договора, тъй като са били съблюдавани именно клаузите за определяне на допълнителното възнаграждение, които с оглед на определения размер до... % не задължават възложителя да изплати максимално уговорения процент. Както бе посочено, в договорите липсва клауза, която да указва, че допълнителното възнаграждение на служителите следва да бъде изплатено в максимален размер.

При тези съображения и като взема предвид, че от събраните доказателства се установи, че на ищеца е начислено и изплатено допълнително възнаграждение съгласно приетите ВП, като конкретният размер е определен според броя отработени дни за всеки месец и след спазване на предвидената процедура във ВП, въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК:

1. Длъжен ли е органът за назначаване на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които се определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период? 2. Може ли в договор по чл. 92 ЗМВР и приложенията /анексите към него възложителят и изпълнителят да се договарят и да въведат условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен обем? .3. Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителни месечни възнаграждения и ако има това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период? 4. Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да участват чрез възражение или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни (месечни) възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт? 5. Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията, с които определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. от РМС 282/94 г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер? 6. Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения от Приложение № 4 “Ценово предложение“ към действащите към този период Договори за охрана на ядрените съоръжения… (следва конкретизация на договора)?

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за валидността и допустимостта на обжалваното решение. Както и че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК.

По въпросите:

С оглед изложеното за мотивите на въззивния съд, нито един от поставените правни въпроси не обуславя изводите на въззивния съд за отхвърляне на исковете.

Решаващите съображения за отхвърляне на исковите претенции се свеждат до това, че ищецът претендира не допълнително възнаграждение, а поощрение, предвидено в т. 6, б.“в“ от РМС 282/15.07.1993 г., което зависи от служебното представяне на всеки служител; че размерът на това поощрение не е нормативно определен – липсва нормативна уредба, която да определи минимална или максимална граница на тези възнаграждения; че начинът на определяне на размера и неговият максимум са определени с договори между АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца за охрана, сключени по реда на чл. 92, ал. 1 ЗМВР (по които ищецът не е страна) и във Вътрешни правила, с които е предвидено тези възнаграждения да са индивидуално определени, но при спазване на обективни критерии, одобрени от ответника; че е спазена процедурата, предвидена в правилата за определяне на размера на поощрението и ищецът е получил всичко, което му се дължи.

По отношение на тези изводи на въззивния съд формулираните в изложението на касационния жалбоподател по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК правни въпроси са ирелевантни.

Съдът не е постановил, че органът по назначаването е длъжен или не е длъжен да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение, нито че възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители в МВР.

Той не е разрешил и въпроса имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, такива въпроси пред него на са били поставени от ищеца.

Няма произнасяне и по въпроса длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. от РМС 282 (съдът е приел за приложима не б.“г“, а б.“в“ от т. 6 на въпросното РМС).

По въпроса имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 към действащите към процесния период договори за охрана, съдът е приел, че сумата е плащана постоянно, но че тя не е допълнително възнаграждение, а е поощрение, свързано с представянето на служителя на МВР за съответния период.

Към това следва да се добави и че жалбоподателят (неговият процесуален представител) не е обосновал наличието на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 1 ГПК, на които се е позовал, което само по себе си изключва възможността за допускане на касационно обжалване на тези основания:

Жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал това допълнително основание така, както е прието, че се изисква с т. 4. от ТР № 1 /2010 г. по тълк. д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбоподателят се позовава и на противоречиво разрешаване на правни въпроси между двете инстанции по същество, което съгласно приетото с т. 2 от ТР № 1 /2010 г. по тълк. д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС не представлява разрешаване в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника, който е защитаван от юрисконсулт, юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска до касационно обжалване въззивно решение № 42/17.01.2024 г. по въззивно гр. д. № 561/2023 г. на Врачанския окръжен съд.

Осъжда Т. М. И. да заплати на Областна дирекция на МВР – Враца 200 (двеста) лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.