ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 148

гр. София, 15.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Д. С. Ч. касационно гражданско дело № 20248003104847 по описа за 2024 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез Ю. В. – главен инспектор при ТД – София на КОНПИ, срещу определение № 424 от 25.06.2024 г., постановено по в. ч. т. д. № 486/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 5986 от 18.04.2024 г., постановено по гр. д. № 13598/2021 г. по описа на Софийски градски съд, за оставянето без уважение на искане на КОНПИ, обективирано в молба от 25.03.2024 г. за изменение на постановеното по делото определение № 3110 от 01.03.2024 г. в частта, с която Комисията е осъдена да заплати в полза на СГС държавна такса по делото в размер на 1049,75 лева.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ „Последица от уважаване на иск на КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата ли е събирането на публични държавни вземания?“; 2/ „Може ли КОНПИ да се ползва от привилегията, предвидена от законодателя в разпоредбата на чл. 84 ГПК за освобождаване от плащане на държавна такса?“; 3/ „Приложимо ли е постановеното Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГК, ВКС, към сега действащия ЗОНПИ и изгубило ли е приложението си?“; 4/ „Какъв е характерът на вземанията по предявени искове по реда на ЗОНПИ?“; 5/ „По какво се различава предметът на предявените искове по реда на ЗОПДНПИ /отм./ с тези, предявени по ЗОНПИ?“. По наведените въпроси се твърди противоречие с решение № 261261 от 08.04.2022 г. по гр. д. № 1003/2020 г. на Софийски градски съд и решение № 464 от 20.04.2023 г. по в. гр. д. № 3584/2022 г. на Софийски апелативен съд, както и с практиката на ВКС, обективирана в определение № 328 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 318/2023 г. на I г. о., решение № 215 от 12.10.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на IV г. о., Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГК, Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2023 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГК, определение № 50263 от 18.07.2023 г. по гр. д. № 1074/2022 г. на III г. о. Жалбоподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответниците по частната касационна жалба З. М. У. и С. А. У., чрез общите им пълномощници адв. В. М.-Т. и адв. Г. А., са подали отговор в срок и изразяват становище за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че с определение № 3110 от 01.03.2024 г., постановено по гр. д. № 13598/2021 г. по описа на СГС, е прекратено частично производството по делото, образувано по искове с правно основание чл. 151, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 141 от ЗПКОНПИ срещу З. У. и С. У., на основание чл. 233 ГПК. Посочил е, че със същото определение КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 1049,75 лева.

Въззивният състав е съобразил още, че по молба с вх. № 33064 от 21.03.2024 г. от З. У. и С. У. и по направено искане по чл. 248 ГПК, СГС е постановил определение № 5986 от 18.04.2024 г., с което е осъдил КОНПИ на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на З. У. и С. У. направените разноски за прекратената част от производството в размер на 1972 лева с ДДС. Констатирал е, че със същото определение съдът е оставил без уважение направеното от КОНПИ искане по чл. 248 ГПК и обективирано в молба от 25.03.2024 г. за изменение на определение № 3110 от 01.03.2024 г. в частта за разноските, в която КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 1049,75 лева.

Въззивният съд е изложил съображения, че законът постановява изрично (чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ, във връзка с чл. 75, ал. 3 ЗОПДНПИ; чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, във връзка с чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, които текстове са специални спрямо разпоредбите на ГПК и ДОПК), че дължимата държавна такса (и съдебни разноски) следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото – установил е, че такава е хипотезата когато искът е отхвърлен с решение по същество, както и когато делото се прекратява при условията на чл. 233 ГПК. Като аргумент в подкрепа на последния извод е посочил и обстоятелството, че предварително внесена държавна такса (каквато е общата законова хипотеза, извън изключението по чл. 75, ал. 3 ЗОПДНПИ; чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ) не подлежи на връщане при оттегляне или отказ от иска, освен в конкретните хипотези на чл. 78, ал. 9 ГПК. Позовал се е на съдебна практика на ВКС в този смисъл, обективирана в определение № 2833 от 04.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на III г. о., определение № 2810 от 03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г. на IV г. о., определение № 50257 от 07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на IV г. о. Въззивният състав е установил, че разясненията в посочената практика, че Комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм., 19.11.2012 г.) с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси. Застъпил е становището, че в следващия Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (отм., 23.01.2018 г.) и в сега действащия Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора – чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ. Мотивирал се е, че при действието на тези разпоредби е формирана практика, според която Комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено – в този смисъл се е позовал на практика на ВКС, изведена в определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV г. о., определение № 1666 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 170/2023 г. на IV г. о., решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на IV г. о.

По изложените аргументи въззивната инстанция е потвърдила определението в обжалваната част, с която като краен резултат Комисията е осъдена да заплати в полза на СГС държавна такса по делото в размер на 1049,75 лева.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Наведеният от жалбоподателя в изложението първи въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, същият е неотносим към конкретиката на казуса, тъй като съдържа условието за уважаване на предявения от Комисията иск, а в процесния случай производството не е приключило с решение по същество. Доколкото въпросът не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, то съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания.

Останалите, поставени от частния жалбоподател въпроси, обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос „дължи ли КОНПИ държавна такса при отхвърляне на предявен иск, респективно при прекратяване на производството, с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 ЗОНПИ?“. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС по поставения въпрос относно производствата по гражданска конфискация по ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ, обективирана в определение № 4274 от 26.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2782/2024 г. на III г. о., определение № 3785 от 29.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2480/2024 г. на III г. о., определение № 2226 от 08.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1386/2024 г. на III г. о., определение № 6028 от 20.12.2024 г. по ч. гр. д. № 4863/2024 г. на III г. о., определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 5306 от 20.11.2024 г. по ч. гр. д. № 4336/2024 г. на IV г. о., определение № 4501 от 09.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3739/2024 г. на IV г. о., определение № 2510 от 23.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1814/2024 г. на IV г. о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV г. о. и др. Съгласно последната разрешението, че Комисията не дължи държавна такса в производства по гражданска конфискация е било обосновано в старата съдебна практика при действието на първия ЗОПДИППД (отм.) с отсъствието в този закон на специални разпоредби за държавните такси. С оглед горното разбиране е възприето становището, че Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. В този смисъл е приложеното от жалбоподателя решение № 215 от 12.10.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на IV г. о. на ВКС. От друга страна, в следващия ЗОПДНПИ (отм., 23.01.2018 г.) и в сега действащия ЗОНПИ се съдържат изрични норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора, макар да не се събират първоначално при завеждане на делото – аргумент от нормите на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. При действието на цитираните по – горе разпоредби от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, съгласно наличието на изрична правна уредба, КОНПИ дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или когато производството е прекратено (какъвто е и настоящият случай, при който на основание чл. 233 ГПК производството по делото е частично прекратено), тоест нормата на чл. 84, т. 1 ГПК не намира приложение. В цитираната по-горе актуална практика на ВКС е разяснено още, че Комисията е публично държавно учреждение, но вземането – предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. В производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. В обжалваното определение въззивният състав не се е отклонил от тези правни разрешения, а напротив, както се посочи, същите са изцяло съобразени. Съобразно горното, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с обобщения въпрос. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по поставения правен въпрос, която съответства на приложимата правна норма и не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно от горното, жалбоподателят по същество е изложил доводи за неправилност на обжалваното определение, с което той не аргументира специфичното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 424 от 25.06.2024 г., постановено по в. ч. т. д. № 486/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________