ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№.149
гр. Софияя 16.01.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№388 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Валдес 19“ срещу решение №270 от 28.09.2023 г. по в. т.д.№135/2022 г. на АС Варна. С обжалваното решение, след отмяна на решение №493 от 10.12.2021 г. по т. д. №1106/20 г. на ОС Варна, е отхвърлен предявеният от „Валдес 19“ ООД срещу „ИЕС“ ООД иск за заплащане на сумата от 26 000 лв., частичен иск от 187 117.80 лв., Ѕ част от 374 238.60лв., общ размер на очаквана печалба от мероприятията, подробно описани в исковата молба, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи - нереализирани приходи от стопанска дейност в резултат на неправомерно прекратяване на договор за наем от 12.08.2019 г. в периода от 09.06.2020 г. до 27.10.2020 г.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е вероятно нищожно или недопустимо (поради произнасяне на въззивния съд относно вида на договора, в нарушение на диспозитивното начало, което е довело до разглеждането на непредявен иск), евентуално очевидно неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, наред с основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При търговска сделка налице ли е законова възможност за изменението й под предлог за нейното тълкуване от съда. 2. Нарушено ли е правото на защита на ищеца в случай, че в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил вида на сключения между страните договор и не е поискал тълкуване на клаузите на същия и ако беше оспорил вида на договора ищеца е щял да има процесуална възможност в срока за подаване на допълнителна искова молба да наведе в условие на евентуалност съобразно извода на съда за вида на договора и друг иск, каквато възможност ищеца в случая няма, тъй като въззивния съд без да е бил сезиран с подобно искане е извършил тълкуване на вида на договора и достигнал до извод, че страните са сключили договор за съвместна дейност, а не както и двете страни твърдят, че са сключили договор за наем. 3. Когато въззивният съд служебно прилага за пръв път определена императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд и невключена в доклада /в случая чл. 357 и сл. от ЗЗД/, длъжен ли е да уведоми страните, че е констатирал обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на тази норма /т. е. да ги уведоми, че я счита за относима към предмета на делото/, да даде на страните указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тях, както и да даде на страните възможност да изложат доводи във връзка с констатираните от съда обстоятелства и във връзка с прилагането на нормата. 4. Относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания. 5. За основателността на иск за пропуснати ползи следва ли ищеца да докаже, че планираните, но неосъществени в неговия ресторант мероприятия са се осъществили в друг обект. 6. Предположение или мотив е изводът, че неосъществяването на планирани мероприятия е можело да се случи и поради страха от заразяване от Ковид 19 и може ли това предположение да служи като основание и мотив за отхвърляне на иск за пропуснати ползи от неосъществени мероприятия. 7. Доказва ли добросъвестност ищеца, че е положил грижата на добрия стопанин, ако е вложил значителни средства в ремонт на търговски обект, който е бил наел и непосредствено след отварянето му е обявено извънредно положение заради пандемията от Ковид 19 и непосредствено след отмяна на извънредното положение договорът за наем е прекратен, като мероприятията не са осъществени в обекта, поради прекратяване на договора за наем на ищеца, както и предвид факта, че наемане на друг подобен обект би струвало на ищеца месечен наем в размер на 9150 лв. или общо за периода юни-октомври 2020 г., когато е следвало да се проведат процесиите мероприятия 45 750 лв., с които дружеството не е разполагало, но ако договорът за наем не беше прекратен същото е щяло да разполага с материалната база, персонал и техническа обезпеченост, с които да реализира заявените мероприятия. 8. Какво представлява „Павилион“. 9. За възможността за осъществяване на частни партита при затворени врати при действие на Заповедите за Ковид 19 мерките след отмяна на извънредното положение. По отношение на въпроси трети и четвърти се поддържа наличие на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по отношение на въпрос осми – че произнасянето на въззивния съд е очевидно неправилно, а спрямо останалите въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация „ИЕС“ ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на направените разноски пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че е длъжен да прецени и квалифицира процесния договор, сключен между страните на 12.08.2019 г., по съдържанието на неговите клаузи, а не по заглавието или по декларацията, съдържаща се във встъпителния текст, като за целта следва да бъде изтълкувана действителната воля на договарящите и то съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД - отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Приел е с оглед формулирания предмет на договора и начинът на формиране на наемната цена, че е сключен договор за съвместна дейност (договор за дружество по чл. 357 ЗЗД), чието главно изискване е страните да се съгласят да обединят своята дейност и усилия за постигане на една обща стопанска цел – получаване на месечен положителен финансов резултат от дейността на ресторанта, като за тази цел т. нар. наемодател участва с предоставянето на свой недвижим имот, т. нар. наемател – с осъществяване на търговска ресторантьорска дейност, а положителният финансов резултат от тази дейност става обща собственост на дружеството, която се разпределя поравно – чл. 359 ЗЗД и чл. 3 и 4 от договора. Установил е, че за постигане на тази цел наемодателят е участвал в осъществяването на дейността на ресторанта – присъствал е всяка вечер в заведението, за да наблюдава процесите, участвал е в подбирането на персонал, в изготвянето на менюто, в отчитането на приходите и разходите от дейността на заведението, колкото и това да е било неприемливо за наемателя. Изложил е съображения, че характерно за този вид договор е, че плащанията по него се определят по размер в зависимост от резултата на съвместната дейност, като в случая това изискване е формулирано като месечна наемна цена и съгласно чл. 361 ЗЗД при липса на друга уговорка, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял, а прекратяването на договора за съвместна дейност се осъществява единствено и само на основанията, разписани в новелата на чл. 363 ЗЗД. Посочил е, че между тези основания отсъства предсрочното едностранно прекратяване поради неизпълнение на задълженията на едната страна, като липсва и правна възможност за другата страна да търси обезщетение за претърпени от това прекратяване вреди, поради което и само на това основание предявеният иск се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Изразил е становище, че дори и да се приеме, че процесният договор от 12.08.2019 г. е договор за наем, в който случай наемна цена би била дължима във всички случаи и независимо от финансовия резултат, предявената искова претенция пак би била неоснователна по следните съображения: Преди всичко и съобразно разпределението на доказателствената тежест в доклада по делото, ищецът не е доказал недобросъвестност на наемодателя при прекратяване на процесния договор за наем, като такава недобросъвестност би била налице, ако договорът е прекратен след като наемателят се явява изправна страна по него – заплатил е дължимата месечна наемна цена и при ползването на имота за осъществяване на стопанската си дейност е полагал грижата на добрия стопанин и търговец. Заплащане на месечна наемна цена не е установена по делото нито като паричен еквивалент на положителен финансов резултат от експлоатацията на обекта, нито като друга заместваща такъв непостигнат резултат престация, вкл. и непарична. Самото отчитане на отрицателен месечен финансов резултат не го прави изправна страна по договора по отношение на това му задължение, а освен това в отговора на исковата молба ответникът формулира редица възражения срещу допустимостта и основателността на претенцията, като оспори пропуснатите мероприятия като „измислени и невъзможни“, евентуално осъществяващи се в нарушение на изискванията за категоризация на обекта и наложените от Ковид пандемията ограничения. Въпреки изрично дадените указания в тази насока ищецът не установи в условията на главно и пълно доказване, че единствената причина за нереализиране на описаните в исковата молба мероприятия е поведението на ответника – предсрочно прекратяване на договора за наем. Остава предположението, че тези мероприятия не са се осъществили и поради отказ на самите поръчващи ги предвид Ковид ограниченията и страха от заразяване. Такова доказване би било налице, ако мероприятията биха били осъществени в друго заведение от същите клиенти като заместваща услуга вместо неполучената от ищеца. В този смисъл твърдяните пропуснати ползи са лишени от задължителния белег сигурност съобразно вложения за това смисъл от ВКС в ТР №3/12.12.2012 г. по тълк. дело №3/12 г. на ОСГТК на ВКС. Не на последно място установено е по делото от свидетелка на самия ищец, че заведението е работило до обявяване на извънредното положение във връзка с обявената Ковид пандемия - 13.03.2020 г., като не е опровергано възражението на ответника, че след тази дата то е било оставено без надзор от страна на наемателя. Безспорно установено е още, че ищецът вместо поетото задължение да изгради на терасата на обекта „слънцезащитна тента“ и странична дограма съгласно приложение №2 към договора, на практика е изградил трайно прикрепен павилион, с който е ограничил достъпа на клиенти до терасата. При това положение, съгласно т. 3 от допълнителното заключение на в. лице 55 от пропуснатите 65 мероприятия биха превишили допустимия брой места за всяко от тях, като ищецът не е доказал, че през исковия период ресторантът е можел да работи и с местата си на открито.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението е валидно, тъй като е постановено от компетентен съд, действащ в надлежен състав, в пределите на предоставената му правораздавателна власт, съставено е в писмен вид, подписано е от членовете на състава и е разбираемо. От друга страна съдебният акт на въззивния съд е постановен по допустим иск в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените фактически твърдения и искания отправени до съда, предмет на делото. Именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти (а не дадената правна квалификация на претенцията, която квалификация съдът е длъжен да даде и която е свързана с правилността на решението) е релевантно при преценката за допустимостта на съдебния акт, поради което в случая не се установява наличие на поддържаната от касатора вероятна нищожност или недопустимост на решението и на тези основания касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Касационно обжалване не може да се допусне и по формулираните от касатора въпроси.
При постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес е разрешил правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск (а не е изменял сключената между страните сделка, како се поддържа с първия от въпросите) след като е обсъдил релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и е приложил съответния материален закон (предложената от страните правна квалификация/юридическа формулировка не обвързва съда). На следващо място, както бе посочено, в решението е осъществена преценка на основателността на иска и в хипотеза на сключен между страните договор за наем (при възприемане на тезата на ищеца относно вида на възникналото между страните правоотношение), поради което по първите четири от формулираните в изложението на касатора въпроси, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Останалите посочени в изложението въпроси са израз на поддържаните от касатора, но невъзприети от съда тези, отнасят се до правилността на решението и са обусловени от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за всеки конкретен спор, поради което не притежават характеристиката на правни въпроси, изведени от изводите на състава, определили постановения по делото резултат и по тях при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК и извън въведеното с ал. 2 на чл. 280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. В този смисъл и тъй като в случая при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №270 от 28.09.2023 г. по в. т.д.№135/2022 г. на АС Варна.
ОСЪЖДА „Валдес 19“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „ИЕС“ ООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 2000 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.