ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 153

Гр. София, 16.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия З. Х. ч. т.д. № 27 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „СКВ Индъстрис“ ЕООД срещу определение № 322 от 30.09.2024 г. по ч. т. д. № 498/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е отменено определение № 1097 от 05.09.2024 г. по т. д. 541/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, и вместо това е допуснато обезпечение на бъдещите искове на „Н и Н транспорт логистика“ АД срещу „СКВ Индъстрис“ ЕООД за сумата в общ размер на 182 341,75 лв., включваща главница в размер на 173 310,18 лв. с ДДС, претендирано възнаграждение за съхраняване и складиране на палети в периода от м. 12.2023 г. до м. 07.2024 г., включително, по сключен между страните договор за влог в публичен склад от 10.08.2022 г. по издадени от молителя осем броя данъчни фактури, и сумата 9 031,57 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на всяка от главниците по фактурите, изчислено с падеж пет дни от датата на издаване на всяка фактура, чрез налагане на запор до размера на 182 341,75 лв. върху следните движими вещи: 1 494 бр. палети с пелети от марка Курбан; 65 бр. пълни палети с пелети с марка Солеко и 1х53 и 1х64 бр. чували; 44 бр. палети с пелети с марка Пфайфер; 50 бр. пълни палети с пелети с марка Абетино и 1х68 бр. чували; 110 бр. пълни палети с пелети с малка Натур и 1х66 бр. чували; 93 броя пълни палети с пелети с марка Реал и 7 бр. палети с чували, както следва: 1 - 58 бр., 1 - 75 бр., 1 - 76 бр., 1 - 75 бр., 1 - 75 бр., 1- 75 бр. и 1 -79 бр. и 6 бр. палети с пирони, срещу гаранция в размер на сумата 18 000 лв.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Изтъква, че обезпечението е допуснато при явна неоснователност на бъдещите искове, изводима от липсата на представени към молбата за обезпечение писмени доказателства, както и от твърдяното с жалбата неизпълнение на договора от страна на бъдещия ищец, за което жалбоподателят сочи писмени доказателства. Излага, че стоките, върху които е наложен запор с обжалваното определение, вече са били запорирани с допуснато обезпечение по друго дело на претенция за възнаграждение по същия договор, но за друг период, което според него е злоупотреба с процесуални права. Оспорва допуснатите обезпечителни мерки като прекомерни с доводи, че към молбата не са представени доказателства за тяхната стойност, но молителят е разполагал с изготвен доклад от оценител във връзка с предходно наложения запор, от който е видно, че стойността на стоките е значително по-голяма от размера на обезпечените искове. По тези доводи моли въззивното определение да бъде отменено и постановено друго, с което молбата на ищеца за допускане на обезпечение да бъде оставена без уважение. Моли за присъждане на разноски по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Налице ли е интерес за молителя за допускане на обезпечение на бъдеща искова претенция чрез запор върху движими вещи на бъдещия ответник, които в целия си обем и в цялата си наличност вече са запорирани и оставени за пазене на молителя по силата на допуснато в негова полза предходно обезпечение?

2. Длъжен ли е съдът по искания за обезпечение на искове с предмет парично притезание да съобрази всички доказателства и обстоятелства, представени и изложени с молбата за допускане на обезпечение и да извърши преценка за наличие или липса на обезпечителна нужда?

3. Явява ли се подходяща обезпечителна мярка за иск за парични притезания запорът върху движими вещи, съществено превишаващи по стойност размера на вземанията, претендирани от молителя по обезпечението, и следва ли съдът да съобрази размера на вземането и естеството на исканите за обезпечаването му обезпечителни мерки?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с практиката на ВКС по определение № 161 от 28.02.2013 г. по ч. гр. д. 1312/2013 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО; по втория въпрос в противоречие с практиката на ВКС по определение № 231 от 28.03.2012 г. по ч. гр. д. 178/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; по третия въпрос в противоречие с практиката на ВКС по определение № 23 от 14.01.2016 г. по ч. гр. д. 57/2016 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с което обосновава искането си касационно обжалване да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При условията на евентуалност моли касационно обжалване да бъде допуснато по въпросите на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответникът, „Н и Н транспорт логистика“ АД, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 396, ал. 2, изречение 3 -то ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 396, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че за да бъде допуснато обезпечение на иск, включително бъдещ такъв, е необходимо въз основа на изложените в молбата обстоятелства и на представените доказателства да се направи извод за неговата допустимост и вероятна основателност, както и за наличие на обезпечителна нужда. Счел е, че тези предпоставки са налице. Посочил е, че предявените искове са осъдителни за заплащане на възнаграждение и лихви за забава по сключен между страните договор за влог в публичен склад, по който молителят „Н и Н Т. Л. АД е влогоприемател, а ответникът по бъдещия иск е влогодател. Приел е, че бъдещите осъдителни искове за заплащане на възнаграждение по договора и лихви за забава са допустими. Позовавайки се на приложения към молбата договор за влог, е счел, че възнаграждението е уговорено в чл. 7.1. и се определя съгласно приложение № 1 към него, като в чл. 7.2. е предвидено ежемесечно издаване на фактури от влогоприемателя за извършените услуги за съответния месец, а в чл. 7.3. е установено задължение на влогодателя да заплати дължимите суми в 5 - дневен срок от получаването на фактурата. Изтъкнал е, че процесните осем броя фактури, за които се претендира възнаграждение, са представени към молбата по чл. 390 ГПК и са издадени през периода от 31.12.2023 г. до 31.07.2024 г., както и че са приложени доказателства, от които може да се направи извод, че влогодателят е предоставил за съхранение стоки в склад на влогоприемателя. Посочил е, че наличието на договорни отношения към 29.06.2023 г. се установява и от изпратения имейл от ищеца по бъдещия иск до ответника с уведомление, че стоките са преместени в друг склад, различен от първоначалния. Изтъкнал е и че след преместването на стоките в новия склад е подписан от представители на двете страни по договора протокол за количество от 18.10.2023 г., в който е отразено, че към този момент палетите със стоки, описани в молбата по чл. 390 ГПК, са налични. Добавил е, че обстоятелството, че стоките на ответника са в склада на влогоприемателя се установява и от представения опис на движими вещи, изготвен от ЧСИ В. Ц. на 12.12.2023 г. по изпълнително дело № 20239260401095. Подчертал е, че описът е извършен въз основа на обезпечителна заповед, издадена на 28.11.2023 г. по ч. т. д. № 691/2023 г. на АС – Пловдив за обезпечение на осъдителен иск за заплащане на дължимо възнаграждение по договора за предходен период – от месец май 2023 г. до месец октомври 2023 г. Обобщил е, че тези доказателства, наред с категорично изразената готовност на молителя в молбата по чл. 390 ГПК да внесе незабавно определена от съда парична гаранция, са достатъчни, за да се допусне исканото обезпечение при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК – срещу парична гаранция. Допълнил е, че макар фактурите да не са подписани от ответника и да липсват други доказателства, въз основа на които да се приеме, че ответникът не оспорва съществуването и размерите на задълженията по тях, то това са въпроси, свързани с основателността на предявените осъдителни искове, като извън правомощията на съда в обезпечителното производство е да навлиза в спора по същество, а при липса на убедителни писмени доказателства за основателност на осъдителните искове, обезпечението следва да бъде допуснато след внасяне на парична гаранция.

Подчертал е, че за да бъде допуснато обезпечението, е необходимо и обосноваването на обезпечителна нужда за молителя, като е счел, че такава в случая безспорно е налице. Изтъкнал е, че исковите претенции са за суми в значителни размери, чието събиране при евентуално позитивно решение безспорно би затруднило молителя, като е отчел и представените от молителя доказателства – справка от АВ, от която се установява, че ответникът не притежава никакви недвижими имоти. Подчертал е, че наличието на наложен запор върху същите движими вещи като обезпечение на друг осъдителен иск срещу ответника за дължими суми за предходен период не обосновава извод за липса на обезпечителна нужда, тъй като запорът по ч. гр. д. № 691/2023 г. на АС – Пловдив е допуснат само до размера на осъдителните искове за предходния период – до месец октомври 2023 г. Изтъкнал е, че исковите сумите по процесния бъдещ иск за следващ период не са обезпечени с наложения запор, поради което не може да се приеме, че за молителя няма обезпечителна нужда.

Съобразявайки общата цена на бъдещите искове, е счел, че обезпечението следва да бъде допуснато след внасяне на парична гаранция в размер на приблизително 10 % от цената на исковете, или сумата от 18 000 лева, определена при съобразяване разпоредбата на чл. 391, ал. 3 от ГПК. Допълнил е, че тази гаранция съответства на размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът би претърпял при неоснователност на обезпечението.

По тези съображения е отменил обжалваното определение на ОС - Пловдив и вместо това е допуснал исканото обезпечение при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираният от частния касатор в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи процесуален въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С цитираното от жалбоподателя определение № 161 от 28.02.2013 г. по ч. гр. д. 1312/2013 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение, поради което и съобразно задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т. 2 от ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, последният съдебен акт не отговаря на дефиницията за практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, следва да бъде добавено, че със съдебния акт е обсъждана различна хипотеза от процесната – искане за допускане на обезпечение на искове, по отношение на които вече има допуснато обезпечение, докато в настоящото производство нито се твърди, нито се установява да има допуснато друго обезпечение на процесните искове.

Вторият въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, като съдът е обсъдил както доводите по сезиралата го молба, така и приложените към нея доказателства, с което не се е отклонил от утвърдената съдебна практика, включително сочената от касатора по определение № 231 от 28.03.2012 г. по ч. гр. д. 178/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, поради което не е налице сочената от частния касатор допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

И по двата въпроса частният касатор не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като и не твърди обстоятелства, обуславящи допускането до касация при тази предпоставка, съобразно подробното им разяснение, дадено с т. 3 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Третият процесуален въпрос инкорпорира невъзприети от въззивния съд фактически изводи, че стойността на движимите вещи, върху които се налага запор с допуснатото обезпечение, съществено превишава по стойност размера на вземанията, претендирани от молителя с бъдещите искове. Изложените от частния касатор съображения, че въззивният съд е следвало да формира такъв извод или да събира доказателства в тази насока, са оплаквания за необоснованост на съдебния акт – основание за отмяната му като неправилен, по които касационната инстанция не може да се произнася на етапа на селекция на касационните жалби, включително не може да обсъжда сочени от частния касатор доказателства в тази насока. По тези мотиви - доколкото въпросът не покрива общия селективен критерий да е обусловил правните изводи на въззивния съд, по същия не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Предвид задължителните указания по т. 5 от ТР 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора с оглед крайния му изход, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 322 от 30.09.2024 г. по ч. т. д. № 498/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.