ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 200

София, 20.01.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: М. С.

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1355/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 91/23.11.2021 г., поправено с решение № 8/19.01.2022 г., двете постановени по в. гр. д. № 314/2021 г., Видинският окръжен съд е потвърдил решение № 538398/19.11.2018 г. по гр. д. № 21806/2017 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Х. Т. Р. иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД срещу Софийския градски съд (СГС) за присъждане на сумата 11 050 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 14.09.2016 г. до датата на подаване на исковата молба, настъпили вследствие на бездействието на съда, изразяващо се в неизпращане на съдебно решение по в. гр. д. № 397/2016 г. по описа на СГС, II-Г въззивен състав.

Ищецът е твърдял, че вследствие на пропуск от страна на Софийския градски съд да го снабди своевременно с решение № 5616/04.07.2016 г. по гр. д. № 397/2016 г. по описа на същия съд, по което също е бил ищец, бил лишен от възможността да обжалва решението пред Общия съд на ЕС в Л.. Позовал се е от една страна на Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и Съвета относно връчването на съдебни и извънсъдебни документи по граждански дела, а от друга страна - на чл. 37 и сл. ГПК относно връчването на съдебни книжа. Твърдял е, че решението му е изпратено от първоинстанционния съд със съобщение, получено от него на 14.09.2016 г. - т. е. около два месеца след постановяването му.

Въззивният съд е приел, че решението по гр. д. № 397/2016 г. е с окончателен характер.

Посочил е, че отговорността по чл. 49 ЗЗД има гаранционно-обезпечителна функция, тъй като е отговорност за чужди противоправни и виновни действия и бездействия. Кумулативните предпоставки, за да се породи, са наличие на вреди, причинени на пострадалия от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил някаква работа, вредите да са причинени при или по повод на изпълнението й и по вина на изпълнителя, при наличието на причинна връзка между тях. Доказването им е в тежест на ищеца, с изключение на вината, която се презюмира, а отговорността на лицето, възложител на работата, е обективна и безвиновна.

Въззивният съд е посочил, че със сега действащия ГПК е засилено значението на принципа на служебното начало. Като негов израз в чл. 7, ал. 2 е уредено задължението на съда да връчва на страните препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване. Това означава, че съдът служебно изготвя и изпраща на страните копия от тях, без да е необходимо подаването на нарочна молба. По аргумент от посочената разпоредба е приел, че липсва задължение съдът да връчва на страните препис от актовете, които не подлежат на самостоятелно обжалване и на по-нататъшен контрол. Изхождайки от посочената законодателна уредба на връчването на съдебни книжа и предвид изявленията във въззивната жалба, че още преди решаване на делото ищецът е знаел, че решението, с оглед цената на иска, не подлежи на обжалване, за което бил уведомен от особения си представител, въззивният съд е приел за недоказан един от кумулативните елементи от състава на непозволеното увреждане, произтичащо от бездействие, а именно - наличието на законово задължение за действие за ответната страна. Приел е също, че въпреки предоставената му от първоинстанционния съд процесуална възможност за разпит на свидетели, ищецът не е представил доказателства, които да установят наличието на претендираните неимуществени вреди, не е установил и техния размер, като във въззивната жалба е заявил, че не трябва да доказва вредите. Съдът е приел за недоказан и третия елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно наличието на причинно-следствена връзка между претърпените вреди и противоправното бездействие на ответната страна. В заключение е посочил, че процесуалното бездействие на ищеца е санкционирано с решение, с което исковата му претенция е отхвърлена като недоказана, а пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства, установяващи фактическа обстановка, различна от приета от първоинстанционния съд или налагаща друг краен правен извод, поради което е потвърдил обжалваното решението като правилно.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца. Жалбата е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса: неразглеждането и непроизнасянето от въззивния съд по молба на страна за определяне на нов процесуален представител поради невъзможност на определения процесуален представител да осъществи процесуално представителство по делото, при предоставена от съда правна помощ, представлява ли съществено процесуално нарушение и нарушава ли правото на защита на страната, респективно лишена ли е страната от правото й на правна помощ.

Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 57/11.07.2017 г. по гр. д. № 4056/2016 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 257/24.09.2013 г. по гр. д. № 7/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Към изложението е приложено и решение № 196/26.06.2014 г. по гр. д. № 6686/2013 г. на ВКС, IV-то г. о.

Въпросът е обоснован с твърдения, изложени в касационната жалба, както и в изложението, че въззивният съд не се е произнесъл по молба на касатора, тогава въззивник, подадена преди единственото съдебно заседание на съда на 19.10.2021 г., с искане за назначаване на нов процесуален представител, тъй като назначеният му такъв вече е районен съдия. Така било допуснато съществено процесуално нарушение в хода на въззивното производство, довело до лишаване на страната от право на защита. Твърди се, че молбата е изпратена по електронен път на 17.10.2021 г. в 13.24 ч. и е била доставена в съда не по-късно от минута след изпращането, във всеки случай е била в деловодството на съда сутринта на 18.10.2021 г.; изпратено било писмо и на хартиен носител.

С оглед изложените от касатора доводи настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване по поставения от касатора въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване се допуска, за да се провери съответствието на действията на въззивния съд с изискванията на процесуалния закон и съдебната практика по прилагането му в хипотеза като разглежданата по настоящото дело.

С определение № 267858/14.11.2017 г. по гр. д. № 21806/2017 г. на Софийския районен съд ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на държавна такса по делото. Съгласно т. 12 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата, а в настоящия случай промяна не е установена.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 91/23.11.2021 г., поправено с решение № 8/19.01.2022 г., двете постановени по в. гр. д. № 314/2021 г. на Видинския окръжен съд.

Касаторът Х. Т. Р. е освободен от заплащане на държавна такса.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: