ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 261

София, 22.01.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 03 декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 3717 /2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Б. Я. и Б. В. Я. срещу въззивно решение № 539 от 24.04.2023 г. по гр. д.№ 184/2023 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено Решение №260041/21.10.22г. по гр. д.№590/2020 г. на Районен съд Несебър, поправено с решение № 260002/20.09.2024 г. С последното е признато за установено по отношение на Л. Б. Я., Т. Г. В. и касаторите Б. В. Я., и В. Б. Я., че Х. Т. Я. е собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], №***, с площ 221 кв. м., съставляваща реална част от УПИ *** в кв.***, по плана на [населено място], целият урегулиран от 364 кв. м. и е отменен нотариален акт за собственост на основание давностно владение №12, том I, рег.№228, дело №11/17г. на нотариус Л.Ч., с който В. Т. Я. и Л. Б. Я. са признати за собственици на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], №***, с площ 221 кв. м., имот пл.№*** в кв.***, по плана на [населено място].

В хода на производството пред РС, на 21.05.2021 г. е починал първия посочен ответник В. Т. Я. и са конституирани в производството наследниците му Л. Б. Я., Т. Г. В. и касатора Б. В. Я..

Касационна жалба е подадена от ответниците по иска В. Б. Я. и Б. В. Я., които считат решението за неправилно, тъй като не са обсъдени гласните доказателства, решението е постановено при непълнота на доказателствата, защото не е допусната поисканата пред въззивната инстанция СТЕ и несъобразяване с нормата на чл. 19, ал. 7 ЗУТ, приложима за „Старинен град Несебър“, където се намира процесния имот. Направено е оплакване и за необоснованост на изводите на съда, че ищеца е собственик на процесната 1/2 ид. ч. от имот ***и че ответниците не са доказали възражението си за придобивна давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли в съответствие с разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ да се придобие по давност реално определена част от УПИ, обособена като самостоятелен поземлен имот, съгласно действащата КК, когато този имот се намира в част от населено место с историческо, археологическо, етнографско или архитектурно значение, какъвто е „Археологически резерват и историческо селище – архитектурностроителна и урбанизирана културна ценност „Старинен град Несебър“ и без да са налице изискуемите лице и повърхнина по чл. 9, ал. 1 ЗУТ, ако се установи наличието на предпоставките на специалната хипотеза на чл. 19, ал. 7 ЗУТ; 2. Наличието на условията, визирани в чл. 19, ал. 7 ЗУТ изключва ли прилагането на чл. 19, ал. 1 ЗУТ и съотношението на тези норми явява ли се като специална към обща; 3. Необходими ли са специални технически познания за установяване наличието на предпоставките, визирани в чл. 19, ал. 7 ЗУТ и даване на компетентен отговор на въпроса възможно ли е обособяването и функционирането на процесния имот като самостоятелен УПИ в хипотеза на чл. 19, ал. 7 ЗУТ в случай, че са необходими специални технически познания, с които съдът не разполага? Представлява ли отказа на съда да назначи СТЕ по този въпрос съществено процесуално нарушение? 4.Съществено процесуално нарушение ли се явява необсъждането от съда на свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели по въпросите, касаещи установеното посредством гласните доказателства осъществяване на фактическа власт за себе си от страната и външното афиширане на намерението и да свои имота при оспорен нот. акт за придобиване на процесния имот на основание давностно владение?

Ответникът по касация /ищец/ Х. Т. Я. е починал на 10.08.2023 г. и на негово място са конституирани наследниците му Д. Х. Д. и Е. Х. Я., които са взели становище за неоснователност на касационната жалба и за недопускане до касационно обжалване. Считат, че решението е съобразено с нормата на чл. 200 ЗУТ и съдебната практика по прилагането й, а по приложението на чл. 19, ал. 7 ЗУТ съдът не се е произнасял, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Останалите ответници по касация не вземат становище.

Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

Страните са наследници на Т. Т. Я., поч. на 02.11.1968г. и Д. В. Я., поч. на 07.06.1995г. Ищецът Х. Т. Я. е техен син, а ответниците са наследници на другия им син и първоначален ответник – В. Т. Я.. С нот. акт №81/1942г., наследодателят е признат за собственик на основание ЗССНБ на дворно място, находящо се в [населено място], с площ 396 кв. м. Към този момент е действал първият кадастрален и регулационен план на [населено място] от 1920 – 22г., който не се съхранява в Общината. Следващият кадастрален и регулационен план на [населено място] е от 1959г. и в него за имота на Т. Я. са отредени два парцела в кв.***– пар. ***, в североизточната част на който е изградена едноетажна паянтова сграда и обор в западната; и пар.*** – празен, с нанесено петно за бъдещо строителство. Част от пар.***, с построената паянтова сграда, е придадена за улица, а част от запад – към пар.***. Данни за прилагане на плана обаче не са открити. При действието на този план, с договор за суперфиция, сключен с нотариален акт №52/1960г., наследодателят Т. Я. учредява в полза на синовете си Х. и В., право на строеж върху двата посочени парцела, като в нотариалния акт е посочена общата им площ – 396 кв. м., съгласно нот. акт №81/1942г. СТЕ, приета от РС е докладвала, че в следващия регулационен план на [населено място] от 1965г., за имот ***е отреден парцел ***в нов кв.***. По този план северната улично – регулационна линия съвпада с тази по плана от 1959г., но с нея отново се отнема място за улица, а от изток се придава част към пар. ***. В този план вместо старата паянтова сграда е нанесена нова, масивна, с други очертания. Данни за прилагане на плана не са открити. В следващия регулационен план на [населено място] от 1981г., който е и сега действащ, бивш имот ***е заснет с пл.№***и за него е отреден пар.*** в кв.***, като се запазват границите от запад, юг и север, а от изток границата се изменя, съобразно източната граница на новопостроената двуетажна жилищна сграда. Площта на имота се редуцира на 364.45 кв. м. С делбен протокол от 28.07.1993г., по гр. д.№410/93г. на НРС е извършена делба на изградената в имота нова сграда между братята Х. и В. Я., майка им Д. Я. и съпругата на Х. – С., по силата на която в дял на Х. и С. Я. е поставен североизточния близнак, както и 1/2 идеална част от дворното място; в дял на В. Я. е поставен северозападния близка и 1/2 идеална част от дворното място. Според в. л. Д., при описание на дворното място, същото неправилно е посочено с площ 396 кв. м. (по нот. акт №81/42г.); а не действителната площ по плана от 1981г. – 364.45 кв. м. С договор с нот. заверка на подписите от 29.12.1993г., братята Х. и В. са си разпределили ползването на дворното място. Безспорно е по делото, че по границата на разпределеното ползване е изградена ограда. С договор за суперфиция, оформен с нот. акт №140/13.02.2003г., Х. Я. и В. Я., в качеството им на съсобственици на УПИ ***, в кв.***, с площ от 364 кв. м., учредяват в полза на ответника Б. В. Я. и Т. В. Г. и на В. Т. Я., право да построят в северозападната част на имота, реално ползвана от В. Я., на осн. договора за разпределение на ползването, жилищна сграда с магазин за хранителни стоки, състояща се от сутерен, първи и втори етаж. На 18.03.2006г. е сключен между съпрузите Х. и С. Я. и В. и Л. Я. договор за доброволна делба на построените в гореописаното дворно място жилищни сгради и магазин. С договор за продажба, сключен с нотариален акт №26/08.06.2005г., В. и Л. Я. продават на Т. Г. магазин за хранителни стоки, изграден в имота. Установено е, че със заповед №РД-18-46/18.08.2006г. е одобрена кадастралната карта на [населено място]; с изменение през 2014г. В очертанията на УПИ *** от кв. ***са заснети два ПИ: ПИ с идентификатор ***и площ 221 кв. м. и ПИ с идентификатор ***, с площ 143 кв. м., като границата между тях е по границата на разпределеното ползване. В полза на В. и Л. Я. е издаден нотариален акт №12/30.01.2017г. за собственост по давностно владение на ПИ с ид.№***, с площ 221 кв. м. С договор за продажба, сключен с нот. акт №13/30.01.2017г. този ПИ е продаден на ответника В. Б. Я.. Искът е предявен на 28.07.2020 г.

Първоначалният ищец твърди, че на основание наследяване и съдебна делба, той и първоначалния ответник В. Я., са били съсобственици в равни квоти на УПИ *** в кв.***. Независимо от сключения договор за разпределение на ползването и фактически изградената на място ограда, всеки от тях е упражнявал фактическа власт върху частта, предоставена му за ползване, но е бил със съзнанието, че е държател на частта на другия. Твърди, че е налице грешка в кадастралната карта от 2006г., като УПИ *** е заснет като два самостоятелни поземлени имота – ***и ***, съобразно фактическото ползване, въпреки че не са били налице законовите предпоставки за обособяване на всеки от двата поземлени имота в самостоятелни такива, защото не е прекртена съсобствеността върху всеки от тях. Поради това претендира да бъде признат за собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ *** в кв.***по плана на [населено място], нанесена в кадастралната карта като ПИ с ид. №***, с площ 221 кв. м. и да бъде отменен нотариален акт №12/30.01.2017г. за собственост по давностно владение на ПИ с ид.№***, с площ 221 кв. м.

Ответниците (с изключение на Т. Я.) оспорват иска. Заявяват, че след смъртта на наследодателя им, през 70-те години на 20 век, братята Х. и В. са изградили масивна ограда по линията на границата между двата поземлени имота – ***и ***и всеки от тях е упражнявал непрекъснато и необезпокоявано фактическа власт и е формирал намерение да придобие правото на собственост върху съответната владяна част, на основание давностно владение. Заявяват възражение за нищожност на извършената съдебна делба, поради неучастие на всички съсобственици, без да посочват кои са другите неучаствали лица. Заявяват, че са налице законовите предпоставки за обособяване на всеки от двата поземлени имота – чл. 19, ал. 7 ЗУТ, тъй като имота се намира в старинната част на [населено място], За установяване на твърденията на страните са разпитани като свидетели Т. А. К., П. А. Х., М. Л. Д. и П. И. П..

За да потвърди решението на РС, въззивната инстанция е приела, че синовете на Т. Я. са наследили при равни права придобитото по реда на ЗССНБ дворно място. С извършване на съдебна делба през 1993г., всеки от тях е получил в дял посочен жилищен имот и 1/2 ид. ч. от дворното място, т. е. към този момент двамата братя са потвърдили, че са съсобственици на целия УПИ *** в кв.***. Възражението за нищожност на тази делба поради неучастие на съсобственик е прието за необосновано и недоказано, защото не се установява наследодателят Т. да е имал и други наследници. При сключване на договора за разпределение на ползването на 29.12.1993 г. и при учредяване на съперфицията с нот. акт №140/13.02.2003г. съсобственици Х. Я. и В. Я. също са признали взаимно правата си на съсобственици. Сключването на договора за доброволна делба на 18.03.2006г. между съпрузите Х. и С. Я. и В. и Л. Я. също е преценен като признание за права на съсобственост върху целия парцел /УПИ/. Съдът е приел, че ищецът не е изгубил правото си на 1/2 ид. ч. от целия УПИ, защото фактическата власт върху всеки от поземлените имоти е установена на основание, предполагащо съсобственост – договор за разпределение на ползването и в този случай всеки от съсобственици дори да упражнява фактическа власт върху целия заснет в КК поземлен имот, е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици и за да завладее техните идеални части трябва да докаже външен израз на намерението си. Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, че В. Я. е установил за себе си фактическа власт върху частта от дворното място, която е ползвал съобразно договора за разпределение на ползването и че не е дал външен израз на намерението си да владее за себе си пред ищеца Х. Я., а напротив, признал е неговите права при сделките от 2003 и 2006 г. Заснемането на площта на целия УПИ като два отделни ПИ в КК по границата на разпределеното ползване е преценено като факт, който не влияе на правото на собственост, защото кадастралната карта няма вещно действие, а отразява фактическо положение на место – в случая материализирана ограда по границата на разпределеното ползване. Прието е и че заснемането на имот в КК със самостоятелен идентификтор, т. е. като самостоятелен имот не удовлетворява изискванията за придобиване по давност на реална част от УПИ. Съдът е посочил, че имот 136 не отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ, съгласно чл. 19 ЗУТ, поради което процесната реална част от УПИ не може да бъде придобита по давност от никоя от страните.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, за които следи служебно.

Според тълкуването, дадено в т. 1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т. е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретния спор. Касаторите се позовават на снованието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно същия тълкувателен акт, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма.

Забраната по чл. 200, ал. 1 ЗУТ се отнася за придобиване на реално определени части от поземлени имоти /ПИ/ в границите на населените места и селищните образувания, неотговарящи на изискванията за минималните размери на урегулирани поземлени имоти /УПИ/ по чл. 19 ЗУТ, чрез правни сделки или по давност. Това е така, защото за един поземлен имот, ПУП може да отрежда повече от един УПИ, а целта е да не се раздробяват имотите с оглед целесъобразното им застрояване и с оглед градоустройството. Нормите на чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ препращат към всички алинеи на чл. 19 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от ПИ /а не от УПИ/ Изискването е владяната реална част от ПИ да отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ. Съгласно чл. 19, ал. 7 ЗУТ, на която касаторите се позовават, „очертанията на улиците, площадите и на урегулираните имоти и техните размери, както и застрояването на имотите в населени места или в техни части с историческо, археологическо, етнографско или архитектурно значение се установяват със самия подробен устройствен план“. В случая плана от 1981 г. е действащ ПУП и той определя границите на целия УПИ, а границите на поземлените имоти, заснети в КК, включени в УПИ *** са различни. Поземленият имот, предмет на спора не е заснет като самостоятелен УПИ, т. е. не отговаря на хипотезата на нормата на чл. 19, ал. 7 ЗУТ, а е реална част от УПИ, чието придобиване по давност, закона не разрешава - чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Ясни са и залегналите принципи в ЗУТ, че веднъж урегулиран имот, не може повторно, без волята на собствениците, да се урегулира, както и за ненамеса на администрацията при промяна на границите на УПИ, залегнали в нормите на чл. 15, ал. 1 ЗУТ. Отделно от това, налице е съдебна практика по приложението на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, според която при действието на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, право на собственост върху реално обособена част от урегулиран поземлен имот не може да се придобие по давност, освен ако тази част и останалите части от имота могат да бъдат обособени като самостоятелни урегулирани поземлени имоти по правилата на действащия устройствен закон към момента на позоваването на придобивната давност /решение № 1257 от 11.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4945/2007 г., I-во г. о., решение № 1394 от 16.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5013/2007 г., IV-то г. о., решение № 501 от 17.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 675/2009 г., I г. о., решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, II-ро г. о.; решение № 105/12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 50128 от 3.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2855/2021 г., I г. о. /. Изключение от правилото на чл. 200, ал. 1 ЗУТ е предвидено в ал. 2 от същия текст, но по делото не е налице тази хипотеза, а и за приложението на този текст е необходимо да е одобрен подробен устройствен план по чл. 17, с който се урегулират неурегулирани дотогава поземлени имоти. Процесният имот не попада в терен с първа регулация, а такава е имало още прец 1959 г. и няколко регулациони плана след това са действали до приетия и сега действащ от 1981 г.

Така поради това, че нормите, относими към отговора на първия въпрос са императивни и ясни при тълкуване във взаимната им връзка и поради наличие на съдебна практика по приложението им, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване по първия въпрос.

Вторият въпрос е некоректно формулиран, тъй като отделните алинеи в чл. 19 ЗУТ, към който препраща чл. 200, ал. 1 ЗУТ уреждат различни хипотези според различни критерии. Алинея 1 на чл. 19 ЗУТ определя размерите на УПИ, отредени за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота. Алинеи 5, 6 и 7 от този текст не предвиждат размери, а с оглед спецификата в отреждането на имота или местонахождението им, определят други критерии, с които следва да са съобразени предвижданията на ПУП за границите на тези УПИ. Тъй като двете реално разпределени за ползване части са заснети като самостоятелни поземлени имоти в КК, но не са самостоятелни УПИ, чийто граници са определени с ПУП, не е налице хипотезата на чл. 19, ал. 7 ЗУТ и въпроса за съотношението на този текст с чл. 19, ал. 1 ЗУТ е без значение за изхода от спора.

Относно трети въпрос, още в приетата тройна СТЕ, вещите лица са отговорили, че процесният имот попада в територия по чл. 19, ал. 7 ЗУТ, но са допълнили, че за да се обособи самостоятелен УПИ по този текст са необходими и други изисквания. Следователно този въпрос не определя изхода от спора, а според доктрината и съдебната практика, съществено процесуално нарушение е това, допускането на което се отразява на изхода от спора. Тъй като трети въпрос не кореспондира на данните по делото и не определя изхода от спора, по него не се допуска касационно обжалване.

Въззивният съд е приел възражението за придобивна давност за неоснователно поради това, че не са налице предпоставките на чл. 200 ЗУТ, поради което не е обсъждал свидетелските показания, т. е. възражението за придобивна давност е прието за неоснователно на друго основание. С оглед това, необсъждането на свидетелските показания не е било решаващо за изхода от спора. Затова то не се явява съществено процесуално нарушение. Поради това не се допуска касационно обжалване и по четвъртия въпрос.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК , поради което не се допуска касационно обжалване.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 539 от 24.04.2023 г. по гр. д.№ 184/2023 г. на Бургаски окръжен съд по касационна жалба, подадена от В. Б. Я. и Б. В. Я..

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: