ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 227София, 23.01.2025 година
Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1161/2024г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на здравеопазването против решение № 68 от 30.01.2024 г. по в. т. д. № 346/2023 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд, VI-7 състав решение № 260015 от 09.01.2023 г. по т. д. № 988/2020 г., с което са отхвърлени предявените от министерството срещу „Б. М. И. АД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 518 689 лв. – неустойка по чл. 41, ал. 1 от договор РД-11-320/20.07.2015 г.; иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 518 689 лв. – неустойка по чл. 41, ал. 2 от същия договор и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 400 923.40 лв. – обезщетение за забава върху неустойката по чл. 41, ал. 2 от договора за периода от 26.10.2018 г. до 20.05.2020 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за нищожност на клаузата на чл. 41, ал. 1 от процесния договор с твърдението, че същият е резултат от неправилната преценка и на двете предходни инстанции за прекомерност на размера на тази неустойка. Освен това счита, че ответникът в нито един момент по време на преговорите за сключване на договора не е оспорил нито размера на неустойката, нито валидността на клаузата за нея. В касационната жалба е оспорен извода за недължимост и на неустойката по чл. 41, ал. 2 от договора. Развити са подробни оплаквания за липса на произнасяне във връзка с нарушението на чл. 15, ал. 3 и чл. 13, ал. 2 от договора и за необоснованост на приетото от съда, че не е налице пълно неизпълнение на задълженията на ответника за гаранционно обслужване в предвидения от страните гаранционен срок.
Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. При претендиране на неустойка, разписана в разпоредба, която покрива различни по вид неизпълнения от страна на длъжника и изложени претенции по отношение на различните нарушени задължения от страна на изпълнителя, следва ли да бъдат разгледани от съда като възражение за прихващане, направено в съдебния процес при условията на евентуалност; 2. При установяване на прекомерност на неустоечна клауза, следва ли съдът да прогласи клаузата за нищожна или да уважи иска до размера на установеното от съда обезщетение на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД, когато съдът установи, че е налице неизпълнението, за което е претендирано обезщетение; 3. Допустимо ли е до разглеждане на касационно обжалване възражение за определения размер на адвокатското възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на правния спор, с оглед задължителния характер на решението на Съда“.
По отношение на всички въпроси касаторът поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), като за първия въпрос заявява и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да посочва конкретна практика, а за третия въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваване на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.
Ответникът по касация – „Б. М. И. АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 28.05.2024 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Въз основа на проведена обществена поръчка между страните е сключен договор № РД - 11-320/20.07.2015год., с който Министерство на здравеопазването е възложило, а „Б. М. И. АД е приело срещу заплащане на възнаграждение да достави роботизирана система за стереотактична радиохирургия за УМБАЛ „ Св. Г.“ ЕАД, база 1, Пловдив; В договора са посочени конкретно задълженията на изпълнителя във връзка с доставката на медицинското оборудване, с гаранционната поддръжка и следгаранционното му обслужване, като е предвидена също гаранция за изпълнение на договора (предоставяне на парична сума в размер на 5% от цената) и отговорност за неизпълнението му, в т. ч. заплащане на неустойка, съответно: за неточно изпълнение на която и да е от дейностите по договора, с изключение на задълженията, произтичащи от Раздел XI „Гаранционна отговорност и обслужване“, Раздел XII „Следгаранционно обслужване“ и/или неизпълнение на чл. 13, ал. 2 – в размер на 0.5 % от общата цена без ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 25 % (чл. 41, ал. 1), а за пълно неизпълнение на задълженията, произтичащи от Раздел XI „Гаранционна отговорност и обслужване“, Раздел XII „Следгаранционно обслужване“ и/или неизпълнение на чл. 13, ал. 2 – в размер на 25 % от цената на договора (чл. 41, ал. 2).
Решаващият състав не е споделил извода на първостепенния съд за неяснота на клаузата за неустойка по чл. 41, ал. 1 от процесния договор, водеща до нейната нищожност поради това, че препятства възможността да се изведе конкретно задължение, точното изпълнение на което неустойката обезпечава. Приел е, че посочената клауза не е неясна, но дори и да е такава, това не я прави нищожна, а поражда необходимост да бъде тълкувана при наличието на спор за смисъла й. Според въззивния съд, макар да не са изрично изброени, задълженията, чието точно изпълнение е обезпечено с неустойката по чл. 41, ал. 1, са определяеми – същите могат да бъдат определени, от една страна, предвид детайлното разписване в договора на всички поети от изпълнителя задължения и от друга – предвид изричното посочване в тази клауза на задълженията, за неизпълнението на които не се дължи уговорената в нея неустойка. Преценил е, че няма неяснота и относно формата на неизпълнение, за която неустойката е уговорена, тъй като в чл. 41, ал. 1 ясно и недвусмислено е посочено, че тя е за неточно изпълнение на поетите от ответника задължения. С оглед уточнителната молба от 06.07.2021 г. е счел, че претендираната от ищеца неустойка по чл. 41, ал. 1 е за неточно изпълнение на задължението на ответника за предоставяне на нова банкова гаранция, съгласно уговореното в чл. 26 от процесния договор, неизпълнението на което задължение попада в приложното поле на посочената неустоечна клауза.
Споделен е обаче изводът на първата инстанция за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 41, ал. 1 от договора поради накърняване на добрите нрави. Съдът е приел, че при неизпълнение на задължението по чл. 26 за подновяване на банковата гаранция възложителят би бил лишен от възможността да усвои сумата по гаранцията, възлизаща на 503 737.80 лв., без ДДС (5 % от 10 074 756 лв.), т. е. това е вредата за него от неосигуреното обезпечение, докато размерът на договорената неустойка - 2 518 689 лв. - я надвишава значително, което обосновава извод, че неустойката излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на процесния договор създава възможност за неоснователно обогатяване на кредитора.
С оглед констатацията за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 41, ал. 1 от договора, въззивният съд е преценил, че същата не е породила действие и за ответника-изпълнител не е възникнало задължение да заплати претендираната въз основа на тази клауза неустойка.
По отношение клаузата за неустойка по чл. 41, ал. 2 от договора решаващият състав е възприел направената от първостепенния съд преценка, че същата не е нищожна. Посочил е, че крайният целен резултат с възложените дейности, предмет на процесния договор, е осигуряването в УМБАЛ „ Св. Г.“, [населено място] на работеща (чрез поддържането й в изправност и обучен медицински персонал) система за роботизирана стереотактична радиохирургия CyberKnife за осъществяване на специализирано онкологично лечение. Приел е, че тази цел не би могла да бъде постигната, ако някоя от отделните възложени дейности не бъде изпълнена, предвид свързаността им и зависимостта им една от друга, поради което уговарянето на неустойка за неизпълнение само на някои от тях не противоречи на обезпечителната и санкционната функции на неустойката.
Независимо обаче от валидността на посочената клауза, въззивният съд е счел предявения иск за заплащането на визираната в нея неустойка за неоснователен. Изцяло е споделил извода на Софийски градски съд, че правото на възложителя да получи уговореното в чл. 41, ал. 2 обезщетение възниква само при пълно неизпълнение на обезпечените с неустойката задължения, обективирани в клаузите на Раздел XI „Гаранционна отговорност и обслужване“, Раздел XII „Следгаранционно обслужване“ и/или неизпълнение на чл. 13, ал. 2 от договора, каквото не само не е установено от ищеца, а напротив – събраните по делото доказателства (констативни протоколи, сервизни протоколи, докладни записки и електронни писма) установяват извършени от изпълнителя през периода от 05.08.2016 г. до 12.08.2018 г. действия във връзка със сервизното обслужване на медицинската апаратура, респ. опровергават твърдението за неосъществена от ответника гаранционна поддръжка на доставеното медицинско оборудване.
Като ирелевантен за дължимостта на неустойката решаващият състав е преценил както спорът между страните за началния момент на гаранционния срок, така и за удължаването на същия на основание чл. 2, ал. 5 от договора, по съображения, че това би било от значение ако неустойката е уговорена за неточно изпълнение на задълженията на изпълнителя, но не и за пълно неизпълнение, която именно е релевантната в чл. 41, ал. 2 форма на неизпълнение. Посочил е, че дори да се приеме, че гаранционният срок е удължен съгласно чл. 2, ал. 5 от договора за периода от м. 06.2018 г. до 21.12.2018 г., при установеното изпълнение на задълженията на ответника към м. 06.2018 г., би било налице частично неизпълнение, за което неустойка не се дължи, тъй като такава е уговорена само за пълно неизпълнение.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението не отговарят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело. Съгласно указанията в т. 1 от цитирания тълкувателен акт, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, отсъствието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване произтича от несъответствието на въпросите с мотивите на въззивния акт. Първият въпрос е основан на твърдението на касатора за направено от него в условията на евентуалност възражение за прихващане, каквото възражение, освен че не е заявено в рамките на процеса и поради това не е обсъждано от въззивния съд, но то би било недопустимо, доколкото възражението за прихващане е средство за защита на ответника срещу предявения иск, а не на самия ищец. Вторият въпрос също не кореспондира с изложените в решението съображения. Въззивният съд не е формирал извод за нищожност на клаузата на чл. 41, ал. 1 от процесния договор, защото „е установил прекомерност на неустоечната клауза“, каквото твърдение се съдържа във въпроса, поради което не е преценявал и приложимостта на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Отделно от изложеното, касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като не са налице и поддържаните за тези въпроси основания. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено напълно бланкетно – с цитиране на разпоредбата, без да е аргументирано наличието на формиращите това основание две кумулативни предпоставки – значение на въпроса „за точното прилагане на закона“ и „за развитието на правото“, в какъвто смисъл са задължителните постановки на т. 4 от посоченото по-горе тълкувателно решение. Поддържаното за първия въпрос второ основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – е недоказано, предвид липсата на посочена от касатора практика на ВКС.
Що се отнася до третия въпрос, същият не следва да бъде обсъждан. Този въпрос касае оплакването на касатора за прекомерност на присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение, в която част обаче касационната жалба има характер на молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските и подлежи на разглеждане от състава, постановил същото.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски е неоснователно, предвид липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 68 от 30.01.2024 г. по в. т. д. № 346/2023 г. на Софийски апелативен съд.
ВРЪЩА делото на същия състав на Софийски апелативен съд за произнасяне по касационната жалба на Министерство на здравеопазването в частта относно присъдените с обжалваното решение разноски като по молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в тази част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: