ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 422

гр. София, 31.01.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.

Д. К.

като изслуша докладваното от съдия Д. К. ч. гр. д. № 3834 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 2686/2730 от 26.06.2024 г., подадена от Г. А. П. чрез пълномощника му адв.М. К., против определение № 302 от 22.05.2024 г. по гр. д № 200/2024 г. на Окръжен съд - Монтана, с което са оставени без уважение частните жалби на касатора срещу постановени от Районен съд Монтана по гр. д. № 2649/2021 г. определение за прекратяване на производството; определение по чл. 250 ГПК и определение по чл. 248 ГПК. В частната жалба са изложени доводи за наличие на всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК по отношение на обжалвания акт.

Жалбоподателят счита за неправилно прекратяването на делбеното производство поради направения отказ от иск по друго дело, което не е със същия предмет и страни. Твърди, че неправилно въззивният съд е потвърдил отказа на районния съд да допълни прекратителното си определение като постанови изричен диспозитив по предявения иск с правно основание чл. 76 ЗН. Неправилно били присъдени разноски, за които не бил представен списък от ответниците, неправилно не било уважено възражението за прекомерност на заплатените от тях възнаграждения.

Моли се отмяна на въззивното определение и потвърденото с него определение за прекратяване на производството; отмяна на определението, с което е оставено без уважение искането за допълване по отношение исковете по чл. 76 ЗН; отмяна на определението, с което в полза на ответниците са присъдени разноски, респ. намаляване на присъдените размери.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК и в самата частна касационна жалба, жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, ал. 2 ГПК като формулира следните въпроси: 1. Налице ли е идентичност на две дела, обуславяща забрана за пререшаване на спора след извършен отказ от иска по едното от тях, ако предметът, страните и петитумът на второто дело са различни от тези по първото, по което е извършен отказ от иска? 2. Идентичен ли е иск по чл. 76 ЗН, предявен в делбено производство, с установителен иск за право на собственост върху идеална част от наследствен недвижим имот?; 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе с изричен диспозитив по иск с правно основание чл. 76 ЗН, предявен в делбено производство? 4. Длъжен ли е съдът да се съобрази с тълкувателно решение на ВКС при възражение за прекомерност на разноските?

Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение.

Препис от частната касационна жалба е връчен на всички участници в делбеното производство, от които С. Т. и В. Т. я оспорват, останалите не изразяват становище.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че жалбата отговаря на формалните изисквания за редовност, подадена е от легитимирана страна и е допустима.

Въззивният съд съобразил, че първоинстанционното производство е било образувано по искова молба, подадена от Г. А. П. срещу И. С. Я., Р. М. Е., Д. М. Е., В. Т. Ц., С. Т. Й. и О. К. за съдебна делба на следните имоти:

1. УПИ * * с идентификатор *** с площ 1 500 кв. м.

2. УПИ ** с идентификатор *** с площ 1 682 кв. м. и

3. УПИ * с идентификатор *** с площ 1 543 кв. м.

Ищецът е поискал също на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК да се отменят издадените констативни нотариални актове за собственост, а на основание чл. 76 ЗН да се признае относителната недействителност на договор за продажба от 27.05.2008 г., с който О. К. придобила 1500 кв. м. идеални части от имота от 4725 кв. м.

След обезсилване на постановените от двете инстанции решения с решение № 32 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 2217/2020 г. на ВКС делото било върнато на първоинстанционния съд с указания за уточняване на предявените искове по чл. 76 ЗН и конституиране на всички страни по прехвърлителните сделки, които се атакуват. След направените уточнения с молба от 8 август 2022 г. районният съд приел, че искът за делба е недопустим, защото е предявен след като Г. А. П. е бил предявил иск за установяване правото му на собственост върху 1/4 идеална част от имот със стар пл. № * в кв. 24 по плана на [населено място] и в последствие се е отказал от иска си (гр. д. № 1439/2015 г. на Козлодуйския районен съд). За да потвърди определението за прекратяване на производството, въззивният съд приел, че относно правото на собственост вече е била формирана сила на пресъдено нещо в друг процес, която е обвързваща делбения съд, тъй като въпросът за правото на собственост е преюдициален по отношение иска за делба. Констатирано е, че в делбеното производство ищецът се е позовал на наследствено правоприемство от своя баща, за да обоснове правото си на съсобственост в процесните имоти, като на същото обстоятелство е основал и предходно предявения установителен иск, от който впоследствие се е отказал (производството по гр. д. № 1439/2015 г. на РС – Козлодуй). Прието е, че отказът от иска влече като последица недопустимост на повторно предявения иск, основан на същите обстоятелства. Счетено е, че пререшаването на спора дали Г. П. може да се легитимира като собственик по наследство на 1/4 идеална част на имотите, притежавани от неговия баща, е недопустимо съгласно изричната норма на чл. 233, изр. второ ГПК. Посочено е, че за ищеца липсва правен интерес от иска по чл. 76 ЗН предвид приетата невъзможност да поиска делба на имота. По отношение на исковете за относителна недействителност на сделките, извършени между М. Г. и Г. Н. и последваща продажба от Г. Н. и съпругата му на И. П. И. е посочено, че съставляват нови искове, предявяването на които е недопустимо на този етап в процеса.

По жалбата срещу отказа на районния съд да допълни прекратителното определение с произнасяне по исковете по чл. 76 ЗН са изложени съображения, че след като цялото производство е прекратено, е налице произнасяне на съда по допустимостта на всички съединени в производството искове. По жалбата срещу определението по чл. 248 ГПК е посочено, че молбата за допълване на определението за прекратяване е била подадена в срок, липсва изискване за представяне на списък с разноски в настоящата хипотеза, при която се иска допълване, а не изменение на определението, направените разноски са доказани, а заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, тъй като е в минималния размер, посочен в чл. 7, ал. 4 НМРАВ.

При тези данни настоящият състав намира, че касационното обжалване на определение № 302 от 22.05.2024 г. по гр. д № 200/2024 г. на Окръжен съд - Монтана следва да бъде допуснато в частта, с която е потвърдено определението за прекратяване на исковото производство, по конкретизирания в съответствие с точка 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпрос:

„Недопустим ли е иск за делба на имот, предявен от лице, което като ищец в предходно производство по установителен иск за право на собственост върху част от същия имот, е заявило отказ от иска си и производството по установителния иск е прекратено с влязло в сила определение?“ Въпросът е определящ за допустимостта на иска по настоящото дело, а и по него се е произнесъл изрично въззивният съд. Посочените от жалбоподателя решения на ВКС не му дават пряк отговор, затова касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По този въпрос настоящият състав приема следното:

Право на ищеца е да се откаже от иска, последица от което е недопустимостта на образуваното по него производство. Отказът от иск има десезираща функция по отношение на съда за даване на защита на спорното право или на част от него занапред по същия или последващ процес. Отказвайки се от иска си, ищецът не може отново да предяви същия иск – аргумент от чл. 233, изр. 2 ГПК.

Отказът от иск е процесуално действие на ищеца към съда, а не материално-правен отказ от правото, претендирано с иска, и лишава ищеца от възможността по-нататък да търси съдебна защита на своето материално право, но не погасява самото право. В правната теория съществуват две схващания по въпроса дали към отказа от иск се прикрепя сила на пресъдено нещо, подобно на силата на пресъдено нещо на решението по съществото на спора. Според едното виждане отказът от иск съдържа в себе си мълчаливо признание за неоснователността на иска и към това признание се прикрепя силата на пресъдено нещо. Последиците на отказа от иск се приравняват на последиците на отхвърлен иск. Според другото виждане отказът от иск няма за последица формиране на сила на пресъдено нещо по спорния предмет, а само погасяване на правото на иск по отношение на спорното материално право. Няма правна норма, която да свързва отказа от иск с последиците на влязло в сила решение по спора. Според двете становища еднозначно се приема, че отказът от иска е процесуални действие, а не отказ от съществуващо материално право.

За да е основателен отвод за пресъдено нещо, следва да е налице обективен и субективен идентитет между спора, предмет на прекратеното поради отказ от иска производство, и предявения по-късно иск. Само когато е налице пълен обективен и субективен идентитет, влязлото в сила определение за прекратяване на делото поради отказ от иска е отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на същия иск отново. Обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо са очертани от основанието и петитума на предявения иск, а той определя и вида и размера на търсената защита. Под обективен идентитет се има предвид двете решения да са постановени по еднакво искане и на същото основание /ППВС № 2/1977 г., т. 9/. Основанието на иска са фактите и обстоятелствата, от които се извежда претендираното право.

Основният предмет на делото за делба в първата му фаза е въпросът дали е налице съсобственост върху процесната вещ, кои са съсобствениците и какви са техните дялове. В решение № 196 от 21.12.2017 г. по гр. д. № 774/2017 г., на ВКС, І г. о. е прието, че когато е бил отхвърлен иск за собственост /установителен или ревандикационен/ за идеална част от една вещ, със сила на пресъдено нещо се отрича правото на собственост на ищеца върху идеална част от тази вещ. Този въпрос не може да бъде пререшаван в нов исков процес между същите страни поради забраната на чл. 229, ал. 1 ГПК. Недопустим ще бъде всеки последващ иск на същото лице спрямо същите ответници и за същия имот - както установителен или ревандикационен иск за право на собственост върху идеална част от вещта, така и за делба на същата вещ, тъй като въпросът за собствеността, който е основен предмет на първата фаза на делбата, вече е решен с влязлото в сила решение и не може да бъде пререшаван в нов процес.

Заявеният отказ от предявен в отделно производство установителен иск за дял в съсобственост има за последица невъзможност за ищеца, след като делото е прекратено, повторно да предяви иск за делба на същата съсобственост – защото след прекратяване на производството поради отказ от иска страната няма право занапред да търси съдебна защита на правото. Такъв иск ще е недопустим, тъй като въпросът за собствеността, който е основен предмет на първата фаза на делбата, не може да бъде решаван в нов процес, след като ищецът се е отказал от съдебна защита на правото на собственост върху вещта. С извършения отказ е погасено занапред процесуалното право на иск за защита на материалното право на собственост, което е било предмет на делото.

Когато обаче отказът от установителния иск е заявен след като страната вече е предявила в друго производство иск за делба на същия имот, отказът е изявление за изоставяне на исковата защита в производството по установителния иск и не обуславя недопустимост на вече предявения иск за делба. Това е така, защото последиците от отказа възникват занапред, както е прието и в мотивите към т. 6 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Само последващи отказа от иск претенции за същото право ще са недопустими. В хипотеза като настоящата искът за делба, предявен преди заявения в друго производство отказ от установителен иск за право на собственост за същия имот, ще е недопустим само, ако ищецът заяви отказ от иск и в делбеното производство.

Спорът по разноските е обусловен от разрешението по прекратителното определение, затова до касационно обжалване следва да се допусне и жалбата в частта, с която се атакува оставянето без уважение на частната жалба на Г. П. срещу определение № 227 от 16.02.2024 г. по гр. д. № 2649/2021 г. на РС Монтана. Не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на определението на въззивния съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба срещу определение № 228 от 16.02.2024 г. на РС Монтана. Въпросът дали съдът дължи произнасяне с изричен диспозитив по предявен иск по чл. 76 ЗН не е обуславящ, тъй като районният съд не е постановил решение по същество, а е прекратил цялото производство.

По частната жалба: Предвид отговора на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивното определение е частично неправилно. Производството пред районния съд е образувано по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК след като постановените в делбеното производство решения по гр. д. № 1780/2017 г. на Районен съд – Мездра и по гр. д. № 471/2019 г. на Окръжен съд Враца са обезсилени с решение № 32 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 2217/2020 г. на ВКС, ІІ г. о. и делото е върнато за ново разглеждане от районния съд с указания при новото разглеждане на делото съдът да прецени по отношение на кои сделки се претендира обявяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН и в зависимост от това да прецени дали са конституирани надлежните ответници по тези искове; изрично е посочено, че при уточнението не може да се предявяват нови искове. В решението на ВКС е посочено също, че по иска за делба следва да се отчете извършения от ищеца отказ от иск във връзка с придобивното основание, на което се е позовал в производството по установителния иск. Дадени са указания и относно действителността на спогодбите от 1948 г. между А. П. С. и трите му дъщери. Изяснено е, че искът за делба е основан на две различни придобивни основания (главно – основано на твърдения, че и след спогодбите имотът е останал съсобствен при квоти по 1000/4620 идеални части за всяка от сестрите на ищеца и 1620/4620 идеални части за ищеца, останали на името на баща му заради непълнолетието на ищеца; евентуално – ако не се приеме, че квотата му е 1620/4620 идеални части, да се приеме, че е наследил 1/4 от частта на баща си 1620/4620 идеални части, или 405/4620 идеални части).

При тези съображения на касационната инстанция съставът на Окръжен съд Монтана неправилно е приел, че при изпълнение на указанията за уточняване на исковата молба, дадени с разпореждания от 17.02.2022 г. и 01.07.2022 г. по гр. д. № 2649/2021 г. на РС Монтана, на който делото е изпратено за повторно разглеждане, ищецът е основал иска си за делба на твърдение, че притежава 1/4 идеална част от процесните имоти по наследство.

На първо място, в решението на ВКС не са давани указания за уточняване обстоятелствата, на които е основан искът за делба. Те са били ясни и в тази част исковата молба не е била нередовна.

На второ място неправилно е становището на въззивния съд, че установителният иск, от който е заявен отказ, и искът за делба са основани на идентични обстоятелствата. Установителният иск, по който е образувано гражданско дело № 1439 от 2015г. на Районен съд Козлодуй, е основан на твърдение, че наследодателят на ищеца е притежавал имот, от който съобразно наследствените си права ищецът притежава 1/4 идеална част предвид броя на низходящите (пет деца, от които едното е починало без наследници). Предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато обжалването на прекратителното определение, в случая дори и при идентичност на обстоятелствата искът за делба не би бил недопустим на основание чл. 233, изр. 2 ГПК.

В исковата молба, по която е образувано делбеното производство първоначално по гр. д. № 969/2016 г. на РС Козлодуй, ищецът е твърдял, че баща му А. П. е притежавал в [населено място] имот пл.№ * в кв. 24 по плана на града с площ 4620 кв. м., от който с протоколи за съдебни спогодби от 1948 г. трите сестри на ищеца придобили по 1 дка, а частта с площ 1620 кв. м. била предназначена за ищеца, но останала на името на баща му, тъй като към този момент ищецът бил непълнолетен. На това основание е заявено искане делбата на трите парцела по актуалния регулационен план да се допусне при квота на ищеца 1620/4620 идеални части – уточнение, направено в първото съдебно заседание на 06.02.2017 г. Посочено е, че част от наследниците са извършили три разпоредителни сделки с части от имота, но е поискано признаване относителната недействителност само на договор № 2 от 27.05.2008 г., с който С. Й. и В. Ц. са продали на О. К. 1500/4725 идеални части от ПИ с идентификатор *** от 3521 кв. м. и ПИ с идентификатор *** от 1204 кв. м. по КК на [населено място] от 2007 г. С уточняваща молба от 05.07.2017 г. по указания, дадени с определение № 462 от 29.05.2017 г. по гр. д. № 969/2016 г. на РС Козлодуй, ищецът отново е посочил, че се позовава на спогодбите от 1948 г. и претендира право на собственост върху 1620/4620 идеални части от процесните имоти, като ако съдът не приеме сочените права, е поискал да му се определи дял в размер на 1/4 от 1620/4620 идеални части, останали собственост на баща му след спогодбите. Следователно обстоятелствата, които е посочил в молбите от 10.03.2022 г. и 08.08.2022 г. по гр. д. № 2649/2021 г. на РС Монтана като основание на иска за делба, са напълно идентични с твърденията, заявени в исковата молба от 2016 г. Предмет на делбата са УПИ * * с идентификатор *** с площ от 1500 кв. м., УПИ ** с идентификатор *** с площ от 1682 кв. м. и УПИ * с идентификатор *** с площ от 1543 кв. м., които понастоящем съответстват на притежавания от А. П. имот. Въпросът за квотите в съсобствеността е такъв по същество, а посочените от ищеца квоти не обвързват съда, нито са елемент от редовността на исковата молба. Предявеният иск за делба е допустим и редовно заявен и по него съдът дължи произнасяне по същество.

Прекратяването на производството по иска за делба и по иска за признаване относителната недействителност на договор № 2 от 27.05.2008 г., с който С. Й. и В. Ц. са продали на О. К. 1500/4725 идеални части от ПИ с идентификатор *** от 3521 кв. м. и ПИ с идентификатор *** от 1204 кв. м. по КК на [населено място] е неправилно и като го е потвърдил, окръжният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени в тези части.

С молбите от 10.03.2022 г. и 08.08.2022 г. по гр. д. № 2649/2021 г. на РС Монтана ищецът за пръв път е заявил искове за обявяване на относителна недействителност на договора, извършен с нотариален акт за покупко - продажба № 154, том I, дело № 431 от 3.04.1991 г., с който М. А. Г. е продала на Г. С. Н. 1540/ 4620 идеални части от дворно място, съставляващо Поземлени имоти с идентификатор № *** и с идентификатор *** по КККР на [населено място]; както и на договора, извършен с нотариален акт за покупко-продажба № 112, том I, дело № 2248 от 5.10.1998 г., с който Н. Й. Н. и Г. С. Н. са продали на И. П. И. 1540/4620 идеални части, съставляващо Поземлен имот с идентификатор № *** и с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Правилно производството по тези два иска е било прекратено, тъй като предявяването им в хода на делото е недопустимо. В тази част обжалваното определение следва да се потвърди.

С оглед отмяната на прекратяването по иска за делба и единия от исковете по чл. 76 ЗН, следва да се отмени и определението в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на ищеца срещу определение № 227/16.02.2024 г. по гр. д. № 2649/2021 г. на Районен съд –Монтана, вместо което това определение на районния съд следва да се отмени.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 302 от 22.05.2024 г. по гр. д № 200/2024 г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която са оставени без уважение частните жалби на Г. А. П. срещу определение № 969 от 19.07.2023 г. и определение № 227 от 16.02.2024 г. по гр. д № 2649/2021 по описа на Районен съд Монтана.

ОТМЕНЯ определение № 302 от 22.05.2024 г. по гр. д № 200/2024 г. на Окръжен съд - Монтана и потвърденото с него определение № 969/19.07.2023 г. по гр. дело № 2649/2021 г. по описа на Районен съд – Монтана в частта, с която производството е прекратено по иска за делба и по иска за обявяване относителната недействителност на договор № 2 от 27.05.2008 г.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 302 от 22.05.2024 г. по гр. д № 200/2024 г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Г. А. П. срещу определение № 969 от 19.07.2023 г. по гр. д № 2649/2021 по описа на Районен съд Монтана за прекратяване производството по исковете за обявяване на относителна недействителност на договорите, извършени с нотариален акт за покупко - продажба № 154, том I, дело № 431 от 3.04.1991 г. и нотариален акт за покупко-продажба № 112, том I, дело № 2248 от 5.10.1998 г.

ОТМЕНЯ определение № 302 от 22.05.2024 г. по гр. д № 200/2024 г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която е оставена без уважение на частната жалба на Г. П. срещу определение № 227 от 16.02.2024 г. по гр. д. № 2649/2021 г. на РС Монтана, вместо което постановява:

ОТМЕНЯ определение № 227 от 16.02.2024 г. по гр. д. № 2649/2021 г. на РС Монтана.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 302 от 22.05.2024 г. по гр. д № 200/2024 г. на Окръжен съд–Монтана в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Г. П. срещу определение № 228 от 16.02.2024 г. на РС Монтана.

ВРЪЩА делото на Районен съд – Монтана за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.