ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 518

гр.София, 05.02.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВАЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВАкато изслуша докладваното от съдия Петкова ч. гр. д.№ 350/2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. С. Х., чрез адв. М.Д. – Д., срещу определение № 732/16.12.2024г., постановено по ч. гр. д.№576/24г. от състав на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено първоинстанционното определение за връщане на основание чл. 130 ГПК на подадената от касатора искова молба, с която са предявени искове по чл. 62, ал. 4 СК и по чл. 69 СК.

Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение с твърдения, че прекратяването на производството по делото води до непропорционална намеса на държавата в правото на личен и семеен живот на ищеца по смисъла на чл. 8 ЕКЗПЧ и до накърняване на висшия интерес на детето. В контекста на така заявеното се поставят следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. първо ( противоречие с решение на КС №11/28.07.2022г. по к. д.№ 3/22г.) и второ ГПК ( противоречие с решение на Европейския съд по правата на човека № 15074/08 от 05.04.2018г., делото Д. срещу България):

„1/ Следва ли съдът, при разглеждане на иск за оспорване на бащинство по чл. 62, ал. 4 СК, съединен с иск по чл. 69 СК да изследва дали е постигнат справедлив баланс между правото на детето да установи истинския си произход и интересите на предполагаемия биологичен баща, когато в исковата молба са въведени твърдения за трайни лични отношения между тях, което показва съвпадане на интересите на засегнатите лица ?

2/ Възможно ли е съдът в своето определение по допустимост на иска да определи дали е налице справедлив баланс между интересите на различните засегнати лица, преди да са събрани необходимите доказателства и без всички страни по делото да са изразили своите становища и води ли това до накърняване правото на защита на страните?

3/ Явява ли се преклузивният срок по чл. 62, ал. 4 СК непропорционална намеса на държавата в правата на детето да установи истинския си произход и в личните отношения между детето и предполагаемия биологичен баща, когато са налице твърдения за трайни лични отношения между тях?

4/ Кой принцип следва да има приоритет при разглеждане на иск за оспорване на бащинство, когато същият е предявен от детето – принципът на стабилност на произхода или принципът на истинност на биологичната връзка между родител и дете, при условие, че са въведени твърдения за съвпадения на интересите на детето с предполагаемия биологичен баща?

5/ Може ли превишаването на едногодишния срок по чл. 62, ал. 4 СК с минимален период, при предявен иск от детето, да бъде смекчено чрез тълкуване в полза на детето при съвпадане на интересите с предполагаемия биологичен баща с оглед прогласеното право на детето да установи истинския си произход, съобразно принципите на чл. 14 от Конституцията на Р България, чл. 8 ЕКЗПЧ и Конвенцията на ООН за защита правата на човека?“

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът:

6/ „Съществува ли колизия между едногодишния срок по чл. 62, ал. 4 СК за оспорване на бащинство от пълнолетно дете и тригодишния срок по чл. 69 СК за установяване на произход, съединени при изискванията на чл. 71 СК и как следва съдът да приложи тези срокове, без да накърнява правото на детето на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКЗПЧ?“

Касаторът сочи и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК с твърдението, че определението е очевидно неправилно, тъй като с него се накърняват правата на ищеца - детето И. Х., по чл. 14 от Конституцията, чл. 8 ЕКЗПЧ и чл. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето.

Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно, по следните съображения:

За да потвърди първоинстанционното определение по чл. 130 ГПК, въззивната инстанция е съобразила, че ищецът И. С. Х., [дата на раждане] , е предявил на 13.11.2024г. срещу М. И. М., Р. С. Х. и С. Х., гражданин на Федерална република Германия обективно кумулативно и субективно пасивно съединени искове с правно основание чл. 62, ал. 4 и чл. 69 СК – за оспорване на произхода му от С. Х. и за установяване произхода му по бащина линия от М. И. М., които се основават на следните фактически твърдения по исковата молба: ищецът е роден по време на гражданския брак на майка му Р. С. Х. и ответника С. Х., но в момента на зачеването и в момента на раждането му те са били във фактическа раздяла, съответно не са имали интимни контакти; през периода, предхождащ раждането, Р. Х. живеела на семейни начала и осъществявала интимни контакти с ответника М. И. М.; последният полагал грижи за ищеца от раждането му до момента на предявяване на исковата молба; ищецът не познава и никога не е виждал ответника С. Х., който напуснал пределите на Р. Б. през м. януари 2005г. и заживял в Германия, а познава ответника М. М. като свой биологичен баща.

С оглед така заявеното въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на исковете по съображения, че искът по чл. 62, ал. 4 СК е предявен след изтичането на едногодишния преклузивен срок от навършване на пълнолетие на ищеца, а искът по чл. 69 СК – при липса на положителна процесуална предпоставка за допустимостта му, а именно -предварително оборване по исков ред на произхода от бащата, установен с акта за раждане на детето.

Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията по жалбата във връзка с нарушение на правото на ищеца на личен и семеен живот, прогласено от чл. 8 ЕКЗПЧОС, позовавайки се на практиката на ЕСПЧ (решението по делото Phinikaridou с/у Cyprus, жалба н. 23890/02, решението по делото Jdggi с/у Switzerland, жалба н. 58757, решението по делото Laakso с/у Finland, жалба н. 7361/05, решението по делото Mikulic v. Croatiа), както на практика на ВКС - определение № 753 от 19.04.2023 г. на ВКС, ІІІ г. о. по ч. гр. д. № 4729/2022 г.

Допускането на касационно обжалване на въззивното определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Първите пет въпроса на касатора са израз на тезата, че искът по чл. 62, ал. 4 ГПК на детето за оспорване на бащинството е допустимо да бъде предявен извън законовоопределения преклузивен срок, когато детето и предполагаемия биологичен баща са създали трайни лични отношения и имат съвпадащ интерес да се установи истинския биологичен произход на детето.

Тази теза няма законово основание, а въпросите, които й кореспондират, са ирелевантни за решаващия извод на въззивната инстанция относно допустимостта на иска по чл. 62, ал. 4 СК, тъй като единственият обусловил приложението на чл. 130 ГПК мотив е този, че искът е предявен след една година от навършване на пълнолетие от ищеца. Несъмнено е, че ищецът има право да бъде зачитано неговото право на личен и семеен живот, прогласено от чл. 8 ЕКЗПЧОС и че елемент на това право е възможността той да познава и да признае като такъв своя биологичен баща. Нито ЕКЗПЧОС, нито ЕСПЧ в своята практика, уреждат представките и условията, при които може да бъде извършено оспорването на бащинство и съответно установяването на бащинство, нито пък техния обхват, а това е предоставено на преценката на всяка една от държавите и е предмет на вътрешното й право. Висшият интерес на детето, както и правото му да установи истинския си произход, са защитени от нормата на чл. 62, ал. 4 СК, която му дава възможност още на една сравнително крехка възраст – 14 години и до една година от навършване на пълнолетие, да оспори бащинството на вписания в акта му за раждане баща. Същевременно, доколко с оспорването на произход се засягат интересите на повече от едно лица (не само предполагаемия биологичен баща), както и техния личен живот и семеен статут, е необходимо да се намери точния от гледна точка на засегнатите лица, но и на обществото, баланс между правната сигурност и установяването на истината. Средство за гарантиране на този баланс е определения в СК чрез императивна норма преклузивен срок за оспорване на бащинството, за който няма спор в случая, че не е спазен. Пропускането на преклузивния срок изключва възможността за разглеждане съществото на претенцията, в това число - обследването на съвпадащите интереси на ищеца с предполагаемия негов баща и отношенията между тях. Отделно, тези обстоятелства сами по себе си не могат да „възобновят“ изтеклия преклузивен срок в какъвто смисъл е тезата на касатора.

Извън горното, по първите пет въпроса не е налице допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Разпоредбата сочи като основание за допускане до касационно разглеждане противоречието на въззивния акт с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз. Решението по делото Д. срещу България е постановено от Европейския съд по правата на човека /правораздавателна институция на Съвета на Европа, със седалище Страсбург/, а не от СЕС и противоречието с него е ирелевантно за селектиране на касационната жалба. Решението на КС - № 11/28.07.2022г. по к. д.№ 3/22г., не касае срока за оспорване на бащинството от детето (чл. 62, ал. 4 СК, какъвто е предявеният иск), а разпоредбата на §5 от ПР на ЗИДСК, с която законодателят променя установения в чл. 62, ал. 1, изр. трето и ал. 5, изр. първо СК начален момент на срока, в който съпругът на майката и претендиращият да е биологичен баща могат да оспорят презумптивното бащинство. Този начален момент е узнаването на правопораждащия оспорването факт и е регламентиран единствено при оспорване на бащинството от съпруга на майката и от претендиращия да е баща. Ищецът е друг легитимиран да оспорва бащинството субект – детето и за него срокът за предявяване на иска не е обвързан от момента на узнаване на опровергаващи бащинството факти. В случая ищецът и не сочи, нито се позовава на такива факти, поради което заявеното противоречие с мотивите на решението на КС остава произволно.

Шестият въпрос е поставен принципно, без връзка с решаващите мотиви на съда, които не съдържат нито обсъждане на срока за предявяване на иска по чл. 69 СК, нито паралел между него и срока по чл. 62, ал. 4 СК. Изводът за недопустимост на иска по чл. 69 СК се основава единствено на императивната процесуалноправна забрана на чл. 71 СК за разглеждане на иск за установяване на произход, когато произходът на детето е установен с акта за раждане и с презумпцията по чл. 61 от СК и не е оборен по исков ред в преклузивния срок.

Въззивното определение не може да бъде допуснато до касация и като очевидно неправилно, защото касаторът нито сочи, нито обосновава наличието на особено тежък порок (постановяване contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.

В обобщение, липсва основание за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение и настоящият състав на Върховния касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 732/16.12.2024г., постановено по ч. гр. д.№576/24г. по описа на Апелативен съд Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: