ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 763

гр. София, 17.02.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №2817/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №3655/18.03.2024г. на Е. Б., Л. Б. и Р. Б., чрез адв. Хр. Н., срещу решение №76/13.02.2024г. по в. гр. д. №1194/2023г. на Окръжен съд – Благоевград, с което след отмяна на първоинстанционното решение е допусната делба на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], област Б., с площ от 448 кв. м., на адрес: [населено място], [улица], както следва: 1/3 ид. част за Й. К., и по 2/9 ид. части за Е. Б., Л. Б. и Р. Б.. Според касаторите решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че съдът е тълкувал превратно събраните по делото доказателства, като не е обсъдил и всички доводи и възражения на страните. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите посочват основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като излагат, че решението е очевидно неправилно, тъй като в мотивите си съдът е посочил, че безспорно в имота има построена двуетажна къща, за която няма спор, че е собственост на ответниците, но не е обсъдил доводите им за значението на надстрояването на сградата, намираща се в имота, което е извършено без да е било учредено и без съгласието на ищцата в качеството на съсобственик, като твърдяно манифестиране на намерението за своене на целия поземлен имот от извършващия надстрояването владелец. В изложението се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. Трябва ли да се приеме, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствен поземлен имот извърши надстрояване на сграда изградена в този имот, без учредено му такова право от другия съсобственик, като не се съобразява с правата на последния, че владее изключително за себе си целия имот?;

2. Представлява ли манифестиране на намерението за своене на целия съсобствен поземлен имот надстрояване на сграда изградена в този имот, без учредено на владелеца такова право от другия съсобственик, както и без съгласието на последния, тоест без съобразяване с правата на другия съсобственик?;

3. Трябва ли съдът в решението си да обсъди всички приети за установени факти от значение за правилното решаване на делото?.

Ответникът Й. К., чрез адв. Ив. Дюзова, е депозирала писмен отговор, в който излага становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като й бъдат присъдени сторените разноски.

Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск, предявен от Й. М. К. срещу Е. К. Б., Л. К. Б. и Р. К. Б. за делба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], област Б., с площ от 448 кв. м., на адрес: [населено място], [улица]. Ищцата твърди, че е собственик на 1/3 ид. ч. от имота въз основа на договор за дарение от 18.10.1984г., обективиран в нотариален акт №35, том II, дело № 481/1984г., с който брат й К. Б. и неговата съпруга – Е. Б. дарили 1/3 ид. ч. от земята, но не и от постройката върху нея. Останалите 2/3 ид. ч. били собственост на К. и Е.. Ищцата твърди, че брат й починал на 19.08.2020г., като оставил за наследници по закон съпругата си Е. Б., дъщеря Л. Б. и син Р. Б.. С оглед осъществените сделка, наследствено правоприемство и прекратена със смъртта на наследодателя съпружеска имуществена общност поддържа, че имотът е съсобствен между съделителите и моли да бъде допуснат до делба при квоти: 3/9 ид. ч. за Й. К., 4/9 ид. ч. за Е. Б., 1/9 ид. ч. за Л. С. и 1/9 ид. ч. за Р. Б..

Чрез депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК общ отговор, съделителите Е. Б., Л. Б. и Р. Б. оспорват иска за делба, като твърдят, че са изключителни собственици на процесния поземлен имот, включително и на претендираната от ищцата идеална част, тъй като са придобили същата по давност.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 34 ЗС, приемайки за доказано и основателно направеното от ответниците възражение за придобивна давност.

За да постанови решението си, с което допуска делба, въззивният съд приел за установено, че на 29.02.1984г. М. и Е. Б. дарили на сина си К. Б. къща с парцел [№] пл. № 2223, кв. 82 по плана на [населено място], чрез договор от 29.02.1984г., обективиран в нотариален акт №35, том I, дело №90/1984г. С последващо дарение от 29.10.1984г., сключено с нотариален акт №35, том II, дело №481/1984г., К. Б. и неговата съпруга Е. Б. прехвърлили на ищцата Й. К. 1/3 ид. ч. от дворното място /без къщата/, което понастоящем представлявало поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 448 кв. м., на адрес: [населено място], [улица]. Не съществувал спор, че построената в имота двуетажна къща била собственост на ответниците, в която живеели ответниците, до смъртта си -и наследодателят К. Б., и родителите му М. и Е. Б. – починали съответно през 1987г. и 1999г. Безспорен бил и фактът, че ищцата Й. К. от повече от 10г. живеела в [населено място]. К. Б. починал на 19.08.2020г. и оставил като наследници по закон съпруга Е. Б., дъщеря Л. Б. и син Р. Б.. През 2006г. К. Б. с нотариално заверена декларация, в която бил посочен като собственик, бил разрешил на съседа си да строи на границата на имота. По делото били представени и приходни квитанции, от които се установявало, че за земята и сградата са плащани данъци в годините назад – от 2005г. до 2022г. и като задължено лице бил посочен К. Б., който декларирал имота в данъчната служба през 1998г., а впоследствие през 2022г. и неговите наследници, като през 2022г. ищцата Й. К. също декларирала имота, представяйки описания по-горе нотариален акт за дарение.

По предявеното от ответниците възражение за придобиване на дарените на ищцата К. идеалните части по давност, съдът е посочил, че от момента на сключване на договора за дарение от 29.10.1984г. К. Б. дори да е упражнявал фактическа власт върху целия имот, е станал държател на идеалните части на своята сестра. Приел е, че не се установява нито ответниците, нито техният наследодател да са извършвали явни и недвусмислени действия, доведени до знанието на ищцата, от които да е видно, че са престанали да държат нейните идеални части и са започнала да ги владеят за себе си. Посочено е, че в построената в процесното дворно място къща са живели К. Б., семейството и родителите му, а ищцата е посещавала имота, гостувайки на брат си. От показанията на св. К. и А., съдът е приел за установено, че приживе К. е споделял, че сестра му има дял в имота, като св. К. /син на ищцата/ посочил, че въпросът свързан с изплащането на дела на майка му бил поставян многократно, но до реалното му изпълнение не се стигнало поради липса на финансова възможност на вуйчо му. Съдът е посочил, че поставянето на ограда и изграждането на навес не обусловят извод за демонстриране на собственически права по отношение на другия съсобственик на земята – ищцата, тъй като повече от 40 години К. Б. е живял в къщата, и е логично като собственик на част от земята и изцяло на къщата да извърши сочените подобрения. Посочил е, че липсват категорични доказателства за извършването на действия, отблъскващи владението на ищцата. Съобразено е, че според св. К., единствено ответниците не допускали майка му до имота, като съдът е посочил, че те са се позовавали на свое владение, считано от смъртта на наследодателя им през 2020г., от когато до завеждане на иска не били изминали необходимите 10 години. Според показанията на останалите свидетели, отношенията между брат и сестра били добри и не е имало спорове за имота, т. е. не се доказват действия, чрез които да се показва изключване владението на ищцата. Изложени са също съображения, че декларирането на имота и последващото заплащане на данъците, са действия към общинската данъчна администрация, и при липсата на доказателства, че са станали достояние на другия съсобственик, те не могат да се приемат като демонстриране на завладяването спрямо него. Направен е извод, че ответниците не са установили чрез пълно и главно доказване завладяване на идеалните части на ищцата, нито владение, осъществявано в периода 1984г. – 2022г., както и да са отблъснали по ясен, категоричен и несъмнен начин, владението на ищцата и съответно намерението им да своят имота за себе си да е сведено до нейно знание и тя недвусмислено да е била уведомена, че са оспорени правата й на собственост върху процесното дворно място. Предвид горното, съдът е счел възражението за придобиване по давност за неоснователно, и е допуснал делба на гореописания поземлен имот. Посочил е, че ищцата се легитимира като собственик на 1/3 ид. ч. от имота въз основа на сключения договор за дарение от 29.10.1984г. Изложил е, че тъй като дворното място е било еднолична собственост на К. Б. по дарение от 29.02.1984г. от родителите му, то съгласно действащата към този момент разпоредба на чл. 13, ал. 2 СК /отм./ то е станал негова лична собственост. Предвид което независимо, че в нотариалния акт като дарителка е посочена и ответницата Е. Б., тя не е имала право, с което да се разпорежда. Извършеното от собственика на дарения имот – К. Б. е произвело действие и ищцата е станала собственик на процесната 1/3 ид. част. Останалите 2/3 ид. ч. от имота, собствени на К. Б., след неговата смърт през 2020г. са придобити от наследниците му – съпруга и две деца по наследство, а не чрез прекратена съпружеска имуществена общност. Следователно всеки от тях е придобил по 2/9 ид. ч. от наследството на К. Б., предвид което е допусната съдебна делба на процесния поземлен имот при квоти: 1/3 ид. част за Й. М. К., 2/9 ид. ч. за Е. К. Б., 2/9 ид. ч. за Л. К. Б. и 2/9 ид. ч. за Р. К. Б.. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците, че имотът е неподеляем, като е изложил, че ако във втората фаза на делбата се установи, че е така, това обстоятелство не е основание да се откаже делба, а е от значение за определяне на способа, чрез който ще се ликвидира съсобствеността.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първите два въпроса са свързани с действията, чрез които един от съсобствениците може да демонстрира по отношение на останалите, че владее общата вещ само за себе си и по-конкретно дали надстрояването на сграда, намираща се в съсобствен поземлен имот, без учредено такова право и без съгласието на другия съсобственик на земята, представлява действие на манифестиране на намерение за своене на имота. Според приетото в Тълкувателно решение №1 от 6.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. В отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, признава такава и на останалите съсобственици /показва съвладение/. В този случай установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, които действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Действията следва да се манифестират пред останалите съсобственици и да се доведат до знанието им, като при спор владеещият съсобственик носи доказателствената тежест да установи т. нар. преобръщане на владението. Не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с изложените разяснения. След цялостна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до решаващия извод, че ответниците и техният наследодател не са извършили и обективирали спрямо другия съсобственик – ищцата, действия по промяна на държането на нейните идеални части от поземления имот във владение. Съдът е коментирал наличието на сграда - еднолична собственост на К. Б. и извършените от него действие, като е счел, че ответниците не са установили чрез пълно и главно доказване завладяване на идеалните части на ищцата, нито владение, осъществявано в периода 1984г. – 2022г., както и да са отблъснали по ясен, категоричен и несъмнен начин нейното владение, нито намерението им да своят имота за себе си да е било сведено до нейно знание и тя недвусмислено да е била уведомена, че са оспорени правата й на собственост върху процесното дворно място. Доколкото въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, то не са налице основания за касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият поставен въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал. 3а да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства, събрани по делото. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно и едностранчиво избрани. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения – в мотивите на решението са обсъдени доказателствата за всички правно релевантни факти, като е посочено кои факти съдът намира за установени и кои намира за недоказани. Несъгласието на касаторите с анализа и оценката на доказателствата и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на проверка във фазата по чл. 288 ГПК.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството пред Върховния касационен съд в размер на 1500 лева.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №76/13.02.2024г. по в. гр. д. №1194/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

ОСЪЖДА Е. К. Б., ЕГН [ЕГН], Л. К. Б., ЕГН [ЕГН] и Р. К. Б., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Й. М. К., ЕГН [ЕГН] сумата от 1500 /хиляда и петстотин/ лева - разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: